последните месеци.
— Имаме няколко нови паломина2, един нов петнист и доста моргани, всичките купени тази година. Освен това — почти изръмжа той — Каролайн държи и онзи проклет щур кон. Не ме питай защо го купи, единственото й обяснение бяха абсолютните глупости, че приличал на коня от някакъв филм, който снимал мъжът й. — В погледа му се четеше неодобрение. — Тя си взе английски жребец. Страхотен е. Но ние нямаме нужда от такъв кон в ранчото. Прилича на състезателен… а и бяга като състезателен. Някой ден ще се претрепе с него. Положително. Казах й го.
Той гневно погледна Сам, а тя се усмихна. Представи си как елегантната Каролайн се носи през полята на своя английски жребец като младо момиче. Чудесно бе, че ще я види пак, че отново е тук. Изведнъж почувства, че я залива вълна от благодарност. Толкова се радваше, че все пак бе дошла. Вече изминаваха последните километри до ранчото, тя погледна Бил с ъгълчетата на очите си и се хвана, че отново се пита колко дълбока е всъщност връзката им с Каролайн. На шейсет и три години Бил бе все още мъжествен и красив: широките му рамене, дългите крака, мощните ръце и искрящите сини очи — всичко това се обединяваше в общо впечатление за сила и елегантност. Стетсънът стоеше великолепно на неговата глава, а дънките сякаш бяха излети по тялото му. Нищо в облеклото му не се възприемаше като обикновено или просташко. Той бе най-добрият, най-гордият между каубоите. Врязалите се бръчки само подчертаваха още повече красивите черти на лицето му, а дълбокият дрезгав баритон си бе останал същият. Без Стетсъна като нищо беше висок над метър и деветдесет, а с него беше направо великан.
Когато минаха през предната порта на ранчото, Саманта изпусна въздишка на облекчение… на мъка… на много различни чувства. Пътят продължаваше още километър и половина след табелата РАНЧО „ЛОРД“ с красивото „Л“, което използваха и в печата за жигосване. Затаила дъх в очакване къщата всеки момент да се покаже, Саманта се чувстваше като изгарящо от нетърпение дете, но минаха още десет минути, докато взеха последния завой и тя внезапно изникна пред тях. Изглеждаше почти като стара плантаторска резиденция, голяма бяла сграда с тъмносини капаци на прозорците, тухлен комин, просторна предна тераса, широко стълбище. Отвсякъде бе заобиколена от цветни лехи, които през лятото преливаха в ярки багри, а зад всичко това се издигаше същинска стена от красиви гигантски дървета. В подножието на склона пред къщата имаше самотна върба и езерце, покрито с лилии и пълно с жаби. Наблизо бяха конюшните, отзад плевните, а около тях къщичките на работниците. В съзнанието на Сам цялата тази картина се беше сляла с общата представа за това как трябва да изглежда едно ранчо, ала неведнъж бе имала възможност да се увери, че се броят на пръсти стопанствата от този род, които могат да се сравняват с „Лорд“. Малко от тях бяха така приветни, така безупречно поддържани, така добре управлявани… и никое не можеше да се похвали с втора Каролайн Лорд или втори Бил Кинг.
— Е, млада госпожо, как ти се струва? — Пикапът бе спрял и както при всяко завръщане погледът на Бил с явна гордост обходи всичко наоколо. Той бе помогнал ранчото да се превърне в нещо много специално и то бе станало тъкмо такова, най-вече за него. — Променено ли ти се вижда?
— Не — усмихна се тя, оглеждайки се в мрака. Луната беше изгряла, къщата бе добре осветена, лампите в жилищата на каубоите и голямата трапезария, където се хранеха и играеха карти, бяха запалени, до конюшните имаше мощен фенер и не бе трудно да се забележи, че малко неща са се променили.
— Има някои технически подобрения, но сега не можеш да ги видиш.
— Радвам се. Боях се, че ще заваря всичко по-различно от преди.
— Не.
Той натисна клаксона два пъти, вратата на къщата се отвори и на прага застана висока и стройна беловласа жена, която се усмихна първо на Бил и веднага след това на нея. Поспря само за миг, взряна в Саманта, после с лека стъпка изтича надолу по стъпалата, протегна ръце и я прегърна силно.
— Добре дошла у дома, Сам. Добре дошла у дома.
Тя усети лекия дъх на рози от парфюма на Каролайн Лорд, докосването от гъстата бяла коса на бузата си и изведнъж очите й плувнаха в сълзи: най-сетне се бе почувствала у дома. След малко Каролайн я пусна, отстъпи назад и я погледна с усмивка.
— Господи, колко си хубава, Сам! Дори по-хубава от последния път.
— Глупости. Ами ти? Виж се само! — По-възрастната жена бе както винаги слаба, висока и изправена като върлина, очите й светеха и от цялото й същество струяха жизненост и веселие. Беше същата, както на петдесет и няколко години, когато Саманта я бе видяла за последен път. Сега, на шейсет и шест, все още беше красива и дори в дънките и мъжката памучна риза имаше безспорен собствен стил. На врата й бе вързан яркосин шал, носеше стар индиански колан, а каубойските й ботуши бяха в наситено нефритенозелено. Докато я следваше по стълбите, Саманта ги забеляза и възкликна възхитено: — О, прекрасни са, Каролайн!
— Нали? — Каролайн веднага разбра за какво става дума и погледна краката си, ухилена като тийнейджърка. — Направих си ги по поръчка. Крайна екстравагантност на моята възраст, но какво от това? Може да ми е за последно.
Сам се сепна от тази забележка, беше шокирана, че на Каролайн вече й минават подобни мисли. Влезе мълчаливо в така познатата къща, а след нея Бил внесе багажа. Във вестибюла имаше красива маса в ранно американски стил, месингов свещник и голям яркоцветен ръчно изработен килим. Оттатък в дневната пламтеше буен огън, около камината бяха наредени няколко удобни, добре тапицирани фотьойла в тъмносиньо. Същият цвят преобладаваше и в стария килим, но в него бяха втъкани и пъстри цветя. Стаята, ярка като самата Каролайн, бе декорирана изцяло в синьо и червено, а старите мебели от разкошно дърво бяха истинска наслада за окото. Имаше книги в кожени подвързии, месингови брави и обкови, желязна решетка пред камината, свещници, ведра и саксии със зеленина, на стените аплици с лампи като изящни свещи. Това бе прекрасна старомодна стая, елегантна и топла като самата стопанка, напълно покриваща представата за кътче от ранчо и идеално подхождаща за списания от рода на „Таун анд Кънтри“ и „Хаус анд Гардън“. Но, разбира се, Каролайн никога не бе я показвала. Това бе нейният дом, а не изложба. След годините в центъра на общественото внимание в Холивуд тя много държеше никой да не наднича в частния й живот. В резултат още преди двайсет и пет години на практика бе изчезнала от полезрението на всички, с изключение на малцина близки приятели.
— Трябват ли ти още дърва за огъня, Каролайн? — погледна я Бил от висотата на внушителния си ръст. Сега той държеше в ръка широкополия Стетсън и снежнобялата му коса беше открита.
Каролайн се усмихна и поклати глава. Очите й отразяваха блясъка в неговите и тя изглеждаше още по- млада.
— Не, благодаря, Бил. Имам достатъчно за цялата нощ.
— Чудесно. Тогава ще се видим утре, дами. — Той се усмихна топло на Сам, кимна почтително на Каролайн и с широка крачка напусна дневната. Вратата тихо се хлопна след него и както стотици пъти по време на гостуванията си тук с Барбара, Саманта отново реши, че не е възможно да има нещо между тях. Не и след като си пожелаваха лека нощ по този начин. И когато се срещаха, не се държаха по-интимно: любезни кимвания, непринудени усмивки, сърдечни поздрави, сериозни разговори за ранчото. Нищо повече не се забелязваше. И все пак, като ги наблюдаваше човек, имаше чувството, че между двамата съществува някакво тайно разбирателство или, както бе казала веднъж на Барбара, „сякаш наистина са мъж и жена“.
Разсъжденията й на тази тема бяха прекъснати от Каролайн, която постави поднос на ниска масичка до камината, наля чаша горещ шоколад, вдигна кърпата от чинията със сандвичи и направи знак на Саманта да седне.
— Хайде, Сам, настани се удобно. — Сетне отново й се усмихна. — Добре дошла у дома.
За втори път тази вечер Саманта се просълзи. Протегна дългата си грациозна ръка и за момент задържа кокалестите пръсти на по-възрастната жена в своите.
— Благодаря ти, че ми позволи да дойда.
— Не говори така. — Каролайн освободи ръката си и й поднесе горещия шоколад. — Радвам се, че ми се обади. Винаги съм те обичала… — Поколеба се за миг с поглед, прикован в огъня, сетне отново се обърна към Сам. — Не по-малко, отколкото обичах Барб. — Въздъхна тихо. — Когато тя почина, все едно загубих дъщеря. Трудно е да се повярва, че минаха почти десет години. — Сам кимна безмълвно, а Каролайн й се усмихна. — Щастлива съм да се уверя, че не съм загубила и теб. Много се радвах на писмата ти, ала през последните няколко години бях започнала да се питам дали ще се върнеш някога.
