— Иска да заминеш някъде за известно време, да се поотпуснеш. Подготвила си ни достатъчно задачи по рекламните клипове за Детройт, ще има какво да правим на първо време. А и старият господин няма да загине, ако за разнообразие си понапрегне мозъка да съчини нещо. Ще се справим без теб толкова дълго, колкото се налага.
— Само че не се налага. Това е глупаво, Чарли.
— Така ли? — Отправи й дълъг и настойчив поглед. — Глупаво ли е, Сам? Наистина ли си в състояние да понесеш подобно напрежение, без да се огънеш? Да видиш как съпругът ти те напуска заради друга, всяка вечер да гледаш по националната телевизия как той и новата му жена си бъбрят и как нейният корем все повече се надува от бременността? Наистина ли можеш да изтърпиш всичко това спокойно, без изобщо да ти се отрази? Като не пропускаш нито ден в офиса, за Бога, и се натискаш да поемаш всеки нов сценарий? Аз очаквам да рухнеш, рано или късно. Наистина ли ще издържиш това натоварване, Сам? Аз не мога и няма да го позволя, просто защото съм ти приятел. Ударът, който ти нанесе онзи негодник, почти те съсипа, за Бога. Дай воля на болката, иди някъде да се наплачеш, освободи се от нея и после се върни. Ти си ни нужна. Ужасно си ни нужна. Харви знае това, аз го знам, момчетата от отдела го знаят и е време и ти да го разбереш. Само че не ни трябваш болна, психясала или прекършена, а точно това те чака, ако веднага не намалиш темпото.
— Значи мислиш, че съм в нервна криза, така ли? — Изглеждаше обидена и стресната, ала Чарли поклати глава.
— Разбира се, че не. Но след година би могло да стане и това. Сега е моментът да се справиш с болката, Сам, не по-късно, когато тя ще е заровена толкова надълбоко, че няма да можеш да я откриеш.
— Досега успявах да живея с нея. Минаха вече четири месеца.
— И това те убива. — Каза й го направо и тя не отрече.
— Е, какво смята Харви? — Натъжените й очи срещнаха погледа му. Чувстваше се така, сякаш се бе провалила, сякаш не бе съумяла да се справи по най-добрия начин.
— Той иска да заминеш.
— Къде? — По бузата й отново се търкулна сълза и тя я изтри с опакото на ръката си.
— Където искаш.
— За колко време?
Той се поколеба само за миг, преди да й отговори.
— За три-четири месеца. — Бяха решили, че ще е по-добре да я няма в Ню Йорк, когато се роди добилото широка публичност бебе на Джон и Лиз. Чарли знаеше какъв удар е това за Саманта и двамата с Харви го бяха обсъждали по време на доста обеди, но въпреки всичко не бе подготвен за изражението, което се появи на лицето й. Сега там се четеше пълна изненада, стъписване, едва ли не ужас.
— Четири месеца? Да не си луд? Какво, по дяволите, ще стане с нашите клиенти? Какво ще стане с работата ми? Господи, ти наистина си взел нещата в ръцете си, нали? Какъв е проблемът? Да не би изведнъж да ти се е дощяло да ми вземеш мястото? — Тя отново скочи от стола и се отдалечи, а Чарли я последва и застана лице в лице с нея, впил изпълнен с мъка поглед в очите й.
— Твоето място е сигурно, Сам. Но трябва да го направиш. Не бива повече да се напрягаш толкова. Трябва да се махнеш оттук. Далеч от този апартамент, далеч от кабинета си, може би дори далеч от Ню Йорк. Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че трябва да се обадиш на онази жена от Калифорния, която толкова харесваш, и да отидеш да й погостуваш. После пак ще си дойдеш, когато се отърсиш от всичко това и отново заприличаш на жив човек. Много добре ще ти дойде.
— Каква жена? — погледна го объркано Саманта.
— Онази, за която ми разказваше преди години, дето има ранчо за коне, Каръл или Карън, нещо такова! Възрастната жена, леля на съквартирантката ти от колежа. Говореше за това момиче като за твоя най-скъпа приятелка.
Наистина. Барби беше най-близкият й човек след Джон и двете бяха делили една стая в колежа. Беше загинала в самолетна катастрофа над Детройт две седмици след дипломирането си. Изведнъж очите на Саманта се усмихнаха нежно.
— Лелята на Барби… Каролайн Лорд. Тя е прекрасна жена. Но защо, за Бога, трябва да отивам там?
— Обичаш да яздиш, нали? — Тя кимна. — Е, мястото е красиво и е най-различното и най-далечното от Медисън авеню, което би могла да намериш. Може би онова, което ти трябва, е да зарежеш за известно време модния гардероб на бизнес дама, да напъхаш тази твоя секси фигура в дънки и да погнеш каубоите.
— Много смешно, само това ми се губеше.
Ала идеята бе закачила някаква струна. Сам не бе виждала Каролайн от години. Веднъж я навестиха с Джон, ранчото бе на три часа път североизточно от Лос Анжелис и никак не се хареса на съпруга й. Той не обичаше конете и намираше къщата неудобна, а Каролайн и нейният управител го гледаха подозрително заради предвзетите му градски маниери. Джон не се бе качвал на кон, но Саманта беше елегантна ездачка, още от дете. По онова време в ранчото имаше едно диво петнисто пони и тя се заинати да го обязди, за ужас на Каролайн. Размина й се без сериозни контузии, въпреки че докато се опитваше да го приучи към седлото, животното я хвърли пет-шест пъти. Джон бе възхитен от уменията й. Това бе щастлив епизод от живота на Сам, а сега й се струваше много далеч в миналото. Тя вдигна поглед към Чарли и рече:
— Дори не съм сигурна, че Каролайн ще ме иска. Не знам, Чарли. Идеята ти е смахната. Защо просто не ме оставите на мира да си довърша работата?
— Защото те обичаме, а така ще се съсипеш.
— Няма. — Тя му се усмихна смело и той замислено поклати глава.
— Все едно е какво ще кажеш сега, Сам. Решението е на Харви.
— Какво е то?
— Да излезеш в отпуска.
— Значи е окончателно? — На лицето й отново се появи уплаха, а той отново кимна.
— Още от днес. Три и половина месеца отпуска, като можеш да я удължиш до шест, ако искаш. — Бяха се обадили в телевизията, за да разберат предполагаемата дата на раждането, и за по-сигурно бяха прибавили към нея още две седмици.
— И няма да загубя работата си?
— Няма. — Той нерешително извади от джоба си писмо и го подаде на Саманта да го прочете. То беше от Харви и й гарантираше мястото дори ако отсъства шест месеца. Това бе нещо нечувано в техния бранш, но, както се бе изразил Харви, Саманта Тейлър бе „изключително момиче“.
Сам тъжно погледна Чарли.
— Това означава ли, че съм в отпуска още от днес? — Долната й устна потрепна.
— Точно това означава, госпожо. От този момент ти си във ваканция. По дяволите, бих искал да съм на твоето място.
— О, Господи. — Тя рухна в един фотьойл и закри лицето си с ръка. — Какво ще правя сега, Чарли?
Той нежно докосна рамото й.
— Направи, каквото ти казах, мила. Обади се на старата си приятелка в онова ранчо.
Идеята беше смахната, но след като той си отиде, тя започна да мисли какво да предприеме. Легна си все още в състояние на шок. За следващите три и половина месеца беше лишена от работа. Нямаше къде да отиде, с какво да се занимава, нещо, което да й се иска да види, и някой, с когото да го види. За пръв път в зрелия си живот бе останала без абсолютно никакви планове. Единственото, което се очакваше от нея, бе да се срещне с Харви на другата сутрин, за да му предаде материалите на бюрото си, след което беше свободна. Докато лежеше в тъмното, чувствайки се изплашена, тя изведнъж започна да се кикоти. Това бе лудост, наистина! Какво, по дяволите, щеше да прави със себе си до първи април? „Априлска шега… Преметнаха те… Европа? Австралия? Гостуване у майка ти в Атланта?“ За миг се почувства по-свободна от всякога. Когато напусна Йейл, имаше Джон, за когото да мисли, а сега си нямаше абсолютно никого. Импулсивно посегна в тъмното към бележника с адресите, решила да последва съвета на Чарли. Запали лампата и лесно намери номера на буквата Л. В Калифорния трябваше да е девет и половина и Сам се надяваше, че не е прекалено късно да се обади.
