Сам бързо донесе от банята дебел лилав пешкир и му го подаде. Той свали палтото и подсуши лицето и брадата си. Върху френския килим потече ледена рекичка от голямата му кожена каубойска шапка.
— Пак ли ми препикаваш килима, Чарли?
— Ами, като стана дума… да имаш кафе?
— Разбира се. — Сам го погледна изпитателно, питайки се дали не са се появили някакви неприятности. Той й бе идвал на гости един-два пъти, но обикновено само когато бе имал да й съобщава някаква изключително важна вест. — Да не е станало нещо с новия проект, за което трябва да знам? — подхвърли тя разтревожено от кухнята.
Той се усмихна, поклати глава и я последва.
— Не. И няма да има никакви проблеми. През цялата седмица се движиш във вярната посока. Ще стане фантастично, Сам.
Тя се усмихна леко и се зае с кафето.
— И аз мисля така.
Размениха си дълги топли усмивки. Бяха приятели почти от пет години — пет години, изпълнени с шеги и закачки. Имаха зад гърба си безброй рекламни кампании, заедно бяха печелили толкова награди и толкова пъти бяха стояли до четири часа сутринта да координират презентациите, преди да ги представят на клиентите и счетоводителите на следващия ден. Те двамата бяха вундеркиндите на Харви Максуел, титулярния директор на творческия отдел. Но Харви не им се месеше вече от години. Той бе открил Чарли в една агенция и бе наел Саманта от друга: разпознаваше способните хора, когато попаднеше на тях. Бе им предоставил пълна свобода на действие, държеше се настрани и със задоволство наблюдаваше създаваното от тях. След година той щеше да се пенсионира и всички, включително и Саманта, бяха сигурни, че тя ще го наследи. Да станеш директор на творчески отдел на трийсет и една години никак не беше зле.
— Е, какво ново, рожбо? Не съм те виждала от сутринта. Как върви онази работа за „Уърцхаймър“?
— Ами… — Чарли вдигна ръце в израз на примирение. — Трудно е да направиш нещо свястно за клиенти с много пари и никакъв вкус. Те държат един от най-големите универсални магазини в Сейнт Луис.
— Какво стана, нали миналата седмица бяхме говорили да използваме лебеда като основна тема?
— Не им хареса. Те искат блясък. В лебеда няма блясък.
Сам завъртя очи и седна до масивната дървена маса, а Чарли просна мършавото си тяло на един от столовете срещу нея. Странно, през всичките тези години, откакто работеха заедно, пътуваха заедно, спяха един до друг в самолетите, разговаряха до малките часове, Чарли Питърсън никога не я бе привличал. Той й бе като брат, сродна душа, приятел. Пък и имаше съпруга, която Сам обичаше почти колкото и той. Мелинда бе идеална за него. Тя бе декорирала просторния им приветлив апартамент на Източна осемдесет и първа улица с пъстроцветни гоблени и красиви кошничарски изделия. Всички мебели бяха тапицирани с тъмно махагонова кожа и навсякъде се виждаха прекрасни дреболийки, малки съкровища, открити и донесени тук от Мелинда — от екзотичните раковини, събирани на Таити, до гладкото камъче, което бе взела на заем от синовете си. Те с Чарли имаха три момчета, всяко от които приличаше на него, голямо невъзпитано куче на име Рагс и голям жълт джип, който главата на семейството караше от десет години. Мелинда също беше художничка, но напълно „непокварена“ от делничния свят. Тя работеше в ателие и през последните няколко години бе подготвила две успешни самостоятелни изложби. В много отношения бе твърде различна от Саманта, но двете жени си приличаха по мекотата и нежността, стаени под външната им нахаканост — качества, които Чарли много ценеше. Той обичаше Саманта посвоему и бе потресен до дъното на душата си от постъпката на съпруга й. И без това не го харесваше, винаги го бе смятал за егоцентричен глупак. Начинът, по който Джон набързо скъса с нея и веднага се ожени за Лиз Джоунс, го убеди окончателно, че е бил прав. Мелинда се опитваше да разбере и двете страни, но Чарли не искаше и да чуе. Беше твърде загрижен за Саманта. Вече от цели четири месеца тя бе в ужасно състояние и това й личеше. Отразяваше се и на работата й. Погледът й бе станал безжизнен, лицето — изпито.
— Е, какво ще правим, мадам? Надявам се, нямаш нищо против, че наминах толкова късно.
— Не. — Саманта се усмихна и му наля чаша кафе. — Само се чудя защо си дошъл. Да ме провериш ли?
— Може би. — Очите му светеха нежно над тъмната брада. — Неприятно ли ти е, Сам? — Тя го погледна толкова тъжно, че му се прииска да я прегърне.
— Как може да ми е неприятно? Толкова е хубаво да разбереш, че някой държи на теб.
— Знаеш, че аз държа на теб. Мели също.
— Как е тя? Добре ли е?
Той кимна. Никога не им оставаше време да говорят за такива неща в службата.
— Добре е. — Чудеше се как да премине към онова, което бе дошъл да й каже. Нямаше да е лесно, даваше си сметка, че тя може да не го приеме добре.
— Е? Какво има? — Саманта изведнъж го погледна развеселено. Той си придаде невинно изражение и тя го дръпна за брадата. — Криеш нещо, Чарли. За какво става дума?
— Защо мислиш така?
— Навън вали като из ведро, ужасен студ е, петък вечер е и ти можеше да си седиш вкъщи с милата и любеща съпруга и трите очарователни дечица. Трудно е да си представи човек, че си бил целия път дотук само за да изпиеш чаша кафе с мен.
— Защо не? Ти си значително по-очарователна от трите ми деца. Но — поколеба се кратко — имаш право. Не се отбих просто така. Дойдох да поговорим. — Господи, беше ужасно. Как да й го каже? Изведнъж му стана ясно, че тя изобщо не би го разбрала.
— И? Хайде, изплюй камъчето. — В очите й блеснаха палавите искрици, които не бе виждал от дълго време.
— Виж, Сам… — Той пое дълбоко въздух, без да я изпуска от очи. — Харви и аз говорихме…
— За мен? — Саманта веднага се наежи. Напоследък не обичаше хората да приказват за нея. Защото вечно обсъждаха как е тя и как е постъпил Джон.
Чарли кимна и продължи:
— Да, за теб.
— Защо? Във връзка със сценария за Детройт ли? Не съм сигурна, че той разбира концепцията ми, обаче…
— Не, не за сценария, Сам. За теб.
— Какво за мен? — Мислеше, че с това вече е свършено, че са престанали да я одумват. Вече нямаше за какво да се говори. Раздялата им бе свършен факт, разводът бе минал и заминал и Джон беше женен за друга. Тя го бе преживяла. Тогава? — Аз съм наред.
— Така ли? Това е поразително. — Погледна я с чувство и следи от гнева, който през цялото време бе изпитвал към Джон. — Не съм сигурен, че щях да се чувствам много добре, ако бях на твоето място, Сам.
— Нямам никакъв избор. Освен това съм по-издръжлива от теб.
— Сигурно — меко се усмихна той. — Но може би не толкова, колкото си мислиш. Защо не си дадеш малко почивка, Сам?
— Какво искаш да кажеш? Да отида в Маями и да се излежавам на плажа ли?
— Защо не? — Насили се да се усмихне, ала тя го гледаше възмутено.
— Какви ги говориш? — По лицето й бързо пропълзя страх. — Харви уволнява ли ме? Да не те е изпратил да му свършиш мръсната работа, Чарли? Вече не ме искат, защото не съм весела както преди, това ли е? — Едва го изрече и очите й плувнаха в сълзи. — Господи, какво очаквате? Имах труден период… Беше… — Сълзите започваха да я задушават и тя скочи от мястото си. — Добре съм, по дяволите. Съвсем добре съм. Защо…
Чарли я хвана за лакътя и я върна на стола, в погледа му се четеше нежност.
— Спокойно, мила. Всичко е наред.
— Той уволнява ли ме, Чарли? — Самотна тъжна сълза се търколи по бузата й. Чарли Питърсън поклати глава.
— Не, Сам, разбира се, че не те уволнява.
— Но? — Знаеше какво ще последва. Вече знаеше.
