вест. — Мислех, че ме обичаш.
— Обичам те. — По страните му бавно се стичаха сълзи.
— О, нима? — Тя вече плачеше открито, чувстваше се така, сякаш Джон бе изтръгнал сърцето й и го бе запокитил на пода. — Защо се изнасяш тогава? Явяваш се тук не на себе си, аз казвам: „Здрасти, скъпи, как мина денят?“, а ти: „Имам връзка с Лиз Джоунс и се изнасям…“ — Тръгна към него и гласът й се извиси истерично: — Можеш ли да ми обясниш това? И между другото откога ходиш с нея? Проклет да си, Джон Тейлър… проклет да си…
Изгубила контрол над себе си, тя се нахвърли върху него, заудря го с юмруци, сетне го сграбчи за косите, опитвайки се да се добере до лицето му. Той с лекота отби атаката, изви ръцете й зад гърба, свали я на пода и я залюля в прегръдките си.
— О, бебчо, толкова съжалявам…
— Съжаляваш? — изкрещя тя на границата между смеха и сълзите и направи усилие да се освободи. — Влизаш тук и ми казваш, че ме зарязваш заради друга и че „съжаляваш“? Боже Господи… — Пое дълбоко дъх и се дръпна от него. — Пусни ме, по дяволите! — Погледна го с изгаряща болка, той видя, че се е поуспокоила, и освободи ръцете й.
Още задъхана от боричкането, Сам бавно отиде до тъмнозеленото плюшено канапе и седна. Изведнъж бе започнала да изглежда по-дребна и много млада. Зарови лице в дланите си и гъстата бледоруса грива падна пред нозете й като завеса. Сетне отново вдигна глава с мокри от сълзи очи. — Наистина ли я обичаш? — Някак си й бе трудно да го повярва.
— Така мисля — бавно кимна той. — Лошото е, че ви обичам и двете.
— Защо? — Погледът на Саманта бе отправен в празното пространство отвъд него, тя не виждаше нищо и още по-малко разбираше. — Какво липсваше между нас?
Той седна неохотно. Трябваше да й го каже. Сам трябваше да знае. Бе сгрешил, като го бе крил толкова дълго от нея.
— Случи се, докато отразявахме изборите миналата година.
— И продължава оттогава? — Очите й се разшириха и тя изтри отново рукналите сълзи с опакото на ръката си. — Десет месеца, а аз не съм знаела нищо?
Той кимна безмълвно.
— Боже мой. — После го погледна неуверено. — А сега защо? Защо изведнъж реши да дойдеш и да ми го кажеш? Не можеше ли да престанеш да се виждаш с нея и да се помъчиш да спасиш седемгодишния ни брак? Как, по дяволите, да разбирам това „Имам връзка и си отивам“? Само толкова ли означава за теб всичко помежду ни?
Тя отново започваше да крещи и Джон Тейлър сякаш се сви. Мразеше разправиите, мразеше болката, която й причинява, но знаеше, че трябва да го направи, трябва да си отиде. Лиз притежаваше нещо, от което той отчаяно се нуждаеше, качество, което му допадаше и му бе необходимо: своеобразна незабележимост. В някои отношения той и Саманта прекалено си приличаха, и двамата твърде много биеха на очи, бяха твърде интересни, твърде умни, твърде красиви. Джон харесваше обикновената външност на Лиз, недотам зашеметяващата й интелигентност, скромното й държане, готовността й да седне на втория ред, да остане в сянка, помагайки му да бъде в още по-голяма степен онова, което е. Тя бе идеалният фон за него, затова и работеха толкова добре като екип. Пред камерата, поднасяйки новините, Джон без съмнение беше звездата, а Лиз му помагаше да блести. На него това му харесваше. Тя бе далеч по-тиха от Саманта, далеч не толкова ярка, далеч не така вълнуваща и той най-сетне бе открил, че точно това му трябва. С нея не се чувстваше неспокоен, не му се налагаше да се напряга, за да не бледнее. Блясъкът му автоматически се открояваше.
А сега имаше и още нещо. Тя бе бременна и детето беше негово, знаеше това. Желаеше го повече от всичко на света. Син, когото ще обича, с когото ще си играе, ще го учи да рита топка. Винаги бе копнял да има син, а Саманта не можеше да му го даде. На лекарите бе отнело три години, за да установят каква е причината, но когато дадоха заключението си, бяха категорични: Саманта беше стерилна. Тя никога нямаше да има дете.
— Защо сега, Джон? — Гласът й го върна към реалността и той бавно поклати глава.
— Няма значение. Не е важно. Просто трябваше да ти го кажа. За такова нещо няма подходящ ден.
— Готов ли си да прекратиш връзката? — Притискаше го и съзнаваше това, но не можеше да не попита, не можеше да не поиска отговор. Все още не бе в състояние да проумее какво се бе случило и защо. Защо в този безумно горещ ден Джон се бе върнал от телевизионното студио, от което всяка вечер съобщаваше новините, и й бе заявил, че я напуска заради друга?
— Ще престанеш ли да се срещаш с нея, Джон?
Той бавно поклати глава.
— Не, Сам, няма да престана.
— Защо? — Гласът и изтъня като на дете и от очите й отново бликнаха сълзи. — Какво има тя, което на мен ми липсва? Тя е незабележима и досадна… и… винаги си казвал, че ти е неприятно да работиш с нея… — Нямаше сили да продължи, а той я гледаше и усещаше болката й почти като своя.
— Трябва да си отида, Сам.
— Защо? — изкрещя тя като обезумяла, когато Джон влезе в спалнята да опакова дрехите си.
— Защото трябва, това е. Виж, не е честно от моя страна да стоя тук и да те принуждавам да живееш така.
— Моля те, остани… — Паниката пропълзя в гласа й като опасен звяр. — Добре де, ще се разберем… Честна дума, Джон… Моля те…
Сълзите се стичаха по лицето й, а той, изведнъж станал някак суров и далечен, не преставаше да опакова нещата си. Движенията му бяха трескави, сякаш трябваше час по-скоро да излезе оттук, преди и той да е рухнал. После внезапно се обърна към нея.
— Престани, по дяволите! Престани… Сам, моля те…
— Моля те, какво? Моля те, не плачи, защото след седем години, единайсет, ако броим и времето в Йейл, преди да се оженим, съпругът ти те напуска? Или, моля те, не ме карай да се чувствам виновен, остави ме спокойно да те зарежа заради онази проклета кучка? Това ли искаш, Джон? Да ти пожелая щастие и да ти помогна да си събереш багажа? Господи, пристигаш тук и превръщаш на пух и прах целия ми живот, и какво очакваш от мен? Разбиране? Е, няма да го получиш. Не съм способна да правя нищо друго, освен да плача. И ако трябва, ще ти се моля… ще ти се моля, чуваш ли…? — Тя рухна в един фотьойл и отново захлипа.
Джон решително затвори куфара, в който бе нахвърлял пет-шест ризи, чифт гуменки, два чифта официални обувки и един летен костюм. Половината от дрехите висяха навън, в едната си ръка стискаше сноп вратовръзки. Невъзможно беше. Не бе в състояние да събере мислите си, камо ли да опакова.
— Ще дойда в понеделник, докато си на работа.
— Няма да ходя на работа.
— Защо?
Изглеждаше разчорлен и разсеян, Саманта вдигна поглед към него и тихо се засмя през сълзи.
— Защото съпругът ми току-що ме напусна, глупак такъв, и не вярвам, че в понеделник ще съм в настроение да ходя на работа. Да имаш нещо против?
Джон не се усмихна, не омекна. Само я погледна притеснено, кимна и бързо излезе, изпускайки две вратовръзки. След като си отиде, Саманта ги вдигна и дълго плака над тях, сгушена на дивана.
От август насам бе проляла доста сълзи на този диван, но Джон не се върна. През октомври замина на удължен уикенд в Доминиканската република, получи развод и пет дни по-късно се ожени за Лиз. Саманта вече знаеше, че Лиз е бременна, тя лично го обяви една вечер по телевизията и новината я прониза като нож.
Гледаше я със зяпнали уста, шокирана. Значи Джон затова я беше напуснал. Заради детето… заради бебето… сина, който не можеше да му роди. Ала с времето започна да разбира, че това не е единствената причина.
В брака им бе имало доста неща, които не бе забелязвала, не бе искала да забележи, защото обичаше
