Джон толкова много. Непрестанното му съперничество с нея, чувството му на несигурност заради напредването й в кариерата. Нищо, че беше един от водещите телевизионни новинари в страната, нищо, че където и да отидеше, хората се тълпяха да му искат автографи, той сякаш винаги се боеше, че успехът му е нещо ефимерно и всеки момент може да го напусне, че ще го заменят с друг, че рейтингите ще съсипят живота му. При Сам нещата стояха по-различно. Като заместник-директор на творческия отдел във втората по големина рекламна агенция в Америка положението й бе несигурно, но не чак толкова, колкото неговото. И нейната професия беше капризна, ала тя имаше зад гърба си достатъчно печеливши кампании, за да се чувства уязвима пред ветровете на промяната. През дългите самотни вечери тази есен в съзнанието й се връщаха мигове и епизоди, фрагменти от разговори, неща, които той бе казвал…
„За Бога, Сам, та ти успя да стигнеш върха, а си едва на трийсет години! Ама че работа, с премиите печелиш повече пари от мен.“ Сега разбираше, че и това го е дразнело. Но какво трябваше да направи? Да напусне работа? Ала защо? В нейния случай нищо не й пречеше да работи. Не можеха да имат дете, а Джон не бе съгласен да си осиновят.
— Не е същото, когато не е твое собствено.
— Но то става твое. Виж, бихме могли да си вземем новородено, достатъчно сме млади, за да претендираме за най-доброто. Едно детенце би означавало толкова много, скъпи. Помисли за това…
Очите й светваха, когато обсъждаха тази тема. Неговите винаги оставаха безизразни. И този път, както обикновено, той бе поклатил глава. Отговорът на въпроса за осиновяването неизменно бе „не“. Сега вече Джон нямаше за какво да се притеснява. След три месеца щеше да му се роди първото дете. Негово собствено. Тази мисъл винаги отнемаше дъха на Саманта като юмрук в стомаха.
Стигна горната площадка, отвори вратата и се опита да не мисли за него. Напоследък апартаментът миришеше на плесен. Прозорците бяха винаги затворени, температурата вътре бе прекалено висока, всичките й растения загиваха, а тя нито ги изхвърляше, нито се грижеше за тях. Цялото жилище лъхаше на изоставеност и липса на любов, сякаш някой се прибираше тук само за да се преоблича и толкоз. Наистина беше така. От септември Саманта не бе готвила нищо, ако не се смята кафето. Прескачаше закуската, по правило обядваше с клиенти или с други служители от „Крейн, Харпър и Лауб“, а за вечерята обикновено забравяше. Или пък, ако съвсем й прималяваше, по пътя към къщи вземаше някой сандвич и го ядеше направо от восъчната хартия, крепейки го на коляно, докато гледаше новините по телевизията. Не бе виждала родителите си от лятото, но това всъщност не я притесняваше. От лятото тя не живееше истински и понякога се питаше дали това ще се промени някога. Единственото, за което можеше да мисли, бе раздялата с Джон: как й го бе казал, защо я беше напуснал и че вече не й принадлежи. Болката бе отстъпила място на гняв, гневът бе довел след себе си тъга, тъгата бе преминала в печал, която се бе превърнала отново в гняв. Накрая, някъде около Деня на благодарността, чувствата й бяха така изпепелени, че беше като вцепенена. Почти провали най-голямата рекламна кампания в кариерата си, а преди две седмици се наложи да се заключи в кабинета си и да легне. За момент й се бе сторило, че ще получи пристъп на истерия, дори може би ще припадне или пък ще се хвърли на врата на първия срещнат и ще избухне в сълзи. Сякаш вече си нямаше никого, нито един близък човек, който да държи на нея. Баща й бе починал, докато учеше в колежа. Майка й живееше в Атланта с мъж, когото намираше очарователен, но Сам не споделяше мнението й. Той беше лекар, ужасно надут и самодоволен. Е, поне тя беше щастлива. Тъй или иначе не бяха особено близки, майка й не беше човекът, към когото можеше да се обърне. В интерес на истината до ноември Сам дори не бе й казала за развода. Докато една вечер тя се обади по телефона и я завари разплакана. Държа се мило, но не направи почти нищо, за да заздрави връзката помежду им. За тях двете вече бе твърде късно. И Сам копнееше не за майка си, а за мъжа, до когото бе лежала, когото бе обичала, с когото се бе смяла през последните единайсет години, мъжа, когото познаваше по-добре от собствената си кожа, който я караше да се чувства щастлива сутрин и сигурна през нощта. Сега него го нямаше. Съзнанието за отсъствието му безотказно изпълваше очите й със сълзи, душата й — с отчаяние.
Но тази вечер, премръзнала и уморена, Саманта за пръв път не даваше пет пари за всичко това. Свали палтото си и го окачи в банята да съхне, събу ботушите и разреса с четка сребристорусите си коси. Гледаше в огледалото, без всъщност да вижда лицето си. Вече не виждаше нищо, когато се гледаше, само петно кожа, две помръкнали очи и сноп дълги руси коси. Започна да сваля едно по едно всичко от себе си, първо черната кашмирена пола и черно-бялата копринена блуза, с които бе ходила на работа. Ботушите, захвърлени на пода до нея, бяха от френския „Селин“, а шалът на черни и бели геометрични фигури, който махна от врата си — от „Ермес“. През деня бе носила големи обеци с перли и оникси и строга прическа с прибрана в кок на тила коса. Палтото, което висеше до нея, натежало от влага, бе яркочервено. Дори в състоянието, в което се намираше, зашеметена от загубата и скръбта, Саманта Тейлър бе красива жена, или както я наричаше директорът на творческия отдел, „убийствено маце“. Тя завъртя крана и струя гореща вода бликна в дълбоката зелена вана. Преди банята беше пълна със зеленина и ярки цветя. През лятото обичаше да държи там маргаритки, теменужки и мушкато. Тапетите бяха на дребни теменужки и всичко вътре бе от френски порцелан, в ярко изумруденозелено. Но както всичко останало в апартамента, сега и банята бе загубила блясъка си. Чистачката се трудеше съвестно, ала бе невъзможно да наемеш човек, който да идва три пъти седмично, за да придава на жилището вид на обичано. Тъкмо това му се губеше, както и на самата Саманта: онзи блясък, онова светене, което идва само с топлото докосване на добра ръка, разкошната патина на голямата любов, която личи на жените по хиляди дребни неща.
Саманта бавно се потопи в димящата вана, легна неподвижно и затвори очи. За миг се почувства така, сякаш се носи по водата, сякаш няма минало, няма бъдеще, нито страхове и грижи, сетне лека-полека реалността отново завладя съзнанието й. Проектът, над който работеше в момента, бе истинска катастрофа. Касаеше се за рекламно обезпечаване на марка коли, агенцията се бе борила десет години да получи тази поръчка и сега тя трябваше сама да изработи цялата концепция. Бе направила редица предложения, свързани с коне, с клипове, които да се снимат сред природата или в ранчо с участието на спортен тип мъж или жена, способни да превърнат серията реклами в сензация. Ала не работеше истински от сърце, съзнаваше го и понякога се питаше докога ще продължава така. Докога ще се чувства някак изхабена, повредена, като автомобилен двигател, който работи, но никога няма да превключи на повече от първа скорост. Усещането бе за безсилие, за тежест, сякаш косите, ръцете и краката й бяха от олово.
Когато излезе от ваната, сребристата й коса бе вдигната в хлабав кок на върха на главата. Внимателно се загърна в голям лилав пешкир и тръгна боса към спалнята. И тук човек се чувстваше като в цветна градина, над огромното легло бе спуснат балдахин от бяла бродерия, а кувертюрата бе осеяна с яркожълти цветя. Всичко в стаята бе жълто, слънчево и на волани. Това бе едно от кътчетата в апартамента, които най-много бе харесвала, и което ненавиждаше сега, когато вечер след вечер си лягаше сама. Не че й липсваха предложения, напротив, но Сам беше скована от трайно завладялото я вцепенение. Не желаеше никого, не обичаше никого. Сякаш бяха дръпнали щепсела на душата й.
Седнала на ръба на леглото, тя тихо се прозя и си спомни, че на обяд е яла само един сандвич с яйчена салата и е пропуснала закуската и вечерята. В този момент звънецът долу на входната врата иззвъня и я накара да подскочи. За момент й мина през ума да не отваря, но после свали пешкира и бързо грабна подплатения бледосин копринен халат и когато повторно се позвъни, изтича към домофона.
— Да?
— Тук е Джак Изкормвача. Може ли да се кача?
За част от секундата гласът прозвуча непознато, изкривен от пукането в инсталацията, после Сам се разсмя и отново заприлича на себе си. Очите й светнаха, а страните й още носеха здравата руменина от горещата вана. От месеци не бе изглеждала така млада.
— Какво правиш тук, Чарли? — извика в микрофона на стената.
— Охлаждам си задника, благодаря. Ще ме пуснеш ли най-сетне да вляза?
Тя отново се разсмя и бързо натисна бутона за входната врата. След миг го чу да тича нагоре по стълбите. Застанал на прага й, Чарли Питърсън приличаше повече на дървар, отколкото на художествен директор в „Крейн, Харпър и Лауб“, и човек по-скоро би му дал двайсет и две, отколкото трийсет и седем години. Имаше кръгло момчешко лице и весели кестеняви очи, тъмна разрошена коса и гъста брада, сега побеляла от суграшицата.
— Да ти се намира пешкир? — рече той, задъхан не толкова от стъпалата, колкото от студа и дъжда.
