— Да, сър.
Той прекрачи прага, спря в очакване и тя го последва с колеблива крачка. Въздъхна дълбоко, хвърли последен поглед зад себе си и тихо затвори вратата.
3
Пътят до другия край на страната мина спокойно. Под тях пейзажът се сменяше като частите на съшит от разноцветни парцали юрган. Грапавата кафява материя на зимните ниви преминаваше в кръпки от снежнобяло кадифе, а когато стигнаха западното крайбрежие, започнаха да се мяркат наситените атлазенозелени и ослепително сини петна на нижещите се долу езера, гори и поля. Накрая, приветстван от огнения залез, самолетът се приземи в Лос Анжелис.
Саманта протегна дългите си крака, после ръцете. По-голямата част от пътя бе прекарала в дрямка и сега гледаше навън през илюминатора и се чудеше защо е дошла. Какъв смисъл имаше да изминава целия този път до Калифорния? Какво очакваше да намери тук? Стана и отметна дългата си руса грива, изпълнена от съзнанието, че е сторила грешка. Вече не бе на деветнайсет. Беше глупаво да се мотае в някакво ранчо и да се прави на каубой. Тя бе жена с отговорности, имаше свой живот, изцяло съсредоточен около Ню Йорк. Но какво й принадлежеше там в действителност? Нищо, абсолютно нищо.
Въздъхна, като видя, че останалите пътници започват да слизат, закопча палтото си, взе ръчната чанта и се присъедини към редицата. Носеше подплатено с овча кожа тъмнокафяво велурено палто, дънки и шоколадови кожени ботуши от „Селин“. Голямата чанта бе в същия цвят, на дръжката й бе преметнат червен копринен шал. Тя го издърпа и го върза свободно около врата си. Дори с тревожно свъсените вежди и делничното облекло, което бе избрала за пътуването, Саманта беше поразително красива и мъжете заобръщаха глави, когато тръгна към вратата на гигантския самолет. Никой от тях не бе я забелязал по време на петчасовия полет, защото бе ставала веднъж, и то само за да измие ръцете и лицето си преди късния обяд, който им бе сервиран. През останалото време просто бе седяла на мястото си зашеметена, уморена, полузадрямала, опитвайки се отново и отново да разбере защо им бе позволила да постъпят така с нея, защо се бе оставила да я уговорят за това пътуване на Запад.
„Приятно прекарване. Благодарим, че летяхте с нас…“ Шпалирът от стюардеси пропя в хор познатите думи, Саманта им се усмихна и след миг вече стоеше насред аерогарата на Лос Анжелис. Заозърта се дезориентирано, чудейки се накъде да тръгне и дали ще я открият. Изведнъж бе започнала да се съмнява дали изобщо някой ще я посрещне. Каролайн бе казала, че най-вероятно от летището ще я вземе управителят Бил Кинг, а ако той е зает, ще дойде някой друг от ранчото. „Просто се огледай, няма начин да го пропуснеш, не и на тази аерогара.“ Старата жена се бе разсмяла тихо, Сам също. В залата, пълна с клиентки на „Вюитон“ и „Гучи“ в сандали от златно ламе, в кожи от норка и чинчила или оскъдни сутиенчета и разкопчани до пъпа блузи, едва ли щеше да е трудно да се открият Стетсънът, каубойските ботуши и дънките на работник от ранчо. Още по-необичайни щяха да са походката, тъмният загар и цялото излъчване на Бил, докато смутено си пробива път през ексцентрично издокараната декадентска тълпа. От предишните си посещения в ранчото Сам знаеше, че във външния вид на работниците няма нищо декадентско. Те бяха яки, добри, трудолюбиви мъже, влюбени в онова, което вършат, и обладани от почти мистична привързаност към земята, на която работят, към онези, с които работят, и към добитъка, който отглеждат с такава грижовност. Те бяха от хората, които Саманта винаги бе уважавала, но определено твърде различни от всички, които бе свикнала да среща в Ню Йорк.
Както стоеше и наблюдаваше обичайната суетня на аерогарата, тя внезапно разбра, че още щом стъпи в ранчото, ще се почувства щастлива. Може би тъкмо това й бе нужно в края на краищата.
Докато се оглеждаше за надписа „Получаване на багажа“, някой я хвана за лакътя. Обърна се сепнато и видя високия жилав стар каубой с широки рамене, когото веднага си спомни от своето посещение преди десет години. Стърчеше с цяла глава над нея, очите му бяха като късчета синьо лятно небе и на набразденото му като земята лице светеше незабравимата ведра усмивка. Той докосна шапката си и я сграбчи в силната си мечешка прегръдка, заливайки я с неповторимо усещане за топлота. Това бе Бил Кинг, мъжът, който ръководеше ранчото още откакто Каролайн го бе купила преди трийсетина години. Беше на шейсет и няколко, слабо образован, но с огромни запаси от знания, забележителна мъдрост и безкрайна сърдечност. Бе я очаровал още от първия миг, двете с Барбара го почитаха като мъдър чичо и той подкрепяше всичките им начинания. Бил Кинг бе дошъл с Каролайн на погребението на Барбара и бе стоял дискретно зад членовете на семейството с обляно в сълзи лице. Ала сега, грейнал в усмивка, той нададе радостен вик и огромната му ръка стисна раменете й още по-силно.
— По дяволите, толкова се радвам да те видя, Сам! Колко време мина? Пет, шест години?
— По-скоро осем или девет. — Засмяна, тя вдигна глава към него, не по-малко щастлива, че го вижда, и неочаквано доволна, че е дошла. Все пак Чарли може би имаше право. Високият мъж с обрулено от ветровете лице я погледна и Саманта почувства, че се е върнала у дома.
— Готова ли си? — Бил й подаде присвита в лакътя ръка, тя кимна, с усмивка се облегна на нея и двамата тръгнаха надолу по стълбите да потърсят багажа, който вече лениво се въртеше на транспортната лента. — Този ли е? — попита той, поемайки куфара от черна кожа с червено-зелената лента на „Гучи“. Държеше го с лекота в едната ръка, преметнал през рамо голямата й ръчна чанта.
— Да, Бил.
— Тогава сигурно не смяташ да оставаш дълго — намръщи се той. — Не съм забравил последния път, когато идвахте тук със съпруга ти. Куфарите ви трябва да бяха поне седем.
Саманта се разсмя при този спомен. Джон бе довлякъл толкова дрехи, че биха му стигнали за цял месец в Сен Мориц.
— Повечето бяха на мъжа ми. Тъкмо се връщахме от Палм Спрингс.
Той кимна безмълвно и я поведе към гаража. Бил бе пестелив на думи, но силно емоционален човек. Често бе забелязвала това по време на предишните си гостувания в ранчото. След пет минути, когато вече бяха натоварили черния куфар в големия червен пикап и бавно потегляха от паркинга на международната аерогара в Лос Анжелис, Сам изведнъж се почувства така, сякаш я освобождават от някаква клетка. След затвореното пространство на своя живот в Ню Йорк, на работата, на брака, след притеснението от натъпканите около нея хора в самолета и на аерогарата най-сетне щеше да излезе на открито, да бъде сама, да размишлява, да вижда пред себе си планини, дървета и добитък, да преоткрива един свят, който почти бе забравила. Докато мислеше за това, лицето й бавно се озари от усмивка.
— Добре изглеждаш, Сам — хвърли й бърз поглед Бил. Вече напускаха района на летището и щом излязоха на магистралата, той превключи на четвърта скорост.
— Но не колкото всичко това. Толкова време мина — разнежено отвърна тя, спомнила си последния път, когато бе видяла Бил Кинг и Каролайн Лорд. Гостуването им в ранчото се бе превърнало в необикновено преживяване, странна смесица от минало и настояще.
Джон не бе останал особено доволен.
Колата се носеше по магистралата, а мислите на Сам витаеха в спомените. Беше изгубила представа за времето, когато почувства ръката на стария управител на рамото си. Огледа се и забеляза, че пейзажът наоколо напълно се е променил. Нямаше и следа от грозните предградия на Лос Анжелис, всъщност не се виждаха никакви къщи, само безкрайни акри хълмисти поля: обширните простори на големите ферми и ненаселени общински земи. Красивият пейзаж ги заобикаляше от всички страни и Сам свали стъклото да вдъхне аромата на въздуха.
— Господи, тук дори мирише различно, нали?
— Разбира се. — На устните му се появи познатата топла усмивка, но той продължи безмълвно да върти волана. После наруши мълчанието: — Каролайн те чака с голямо нетърпение, Сам. Чувства се малко самотна още откакто почина Барб. Знаеш ли, тя говори доста често за теб. Винаги съм се питал дали някога ще се върнеш. Не бях много сигурен след последния път. — Те бяха отпътували преждевременно, Джон дори не бе се опитал да скрие, че е отегчен до смърт.
— Щях да се върна, рано или късно. Когато идвах по служба до Лос Анжелис, винаги се надявах да се отбия, но все не оставаше време.
— А сега? Да не си напуснала работа, Сам? — У Бил бе останало само смътно впечатление, че Саманта има нещо общо с търговската реклама, но не и точно какво. Всъщност не го и интересуваше. Каролайн му бе
