почувствала нужда да язди, още спи. Тихо отвори вратата, влезе и започна да го глади по шията и хълбоците и да му говори нежно като на дете. Черния красавец не спеше, но беше спокоен. Като че я бе чакал, гледаше я изразително иззад острите си черни ресници. Саманта му се усмихна, тихо се измъкна от преградата, отиде да вземе седлото и юздите и се върна да го подготви за езда. Никой не я бе видял да влиза в конюшнята и наоколо все още нямаше жива душа.
След няколко минути го изведе навън, в широкия двор също нямаше никой. Докара го до един пън наблизо и се качи на него. Оттам с лекота се метна на седлото, хвана изкъсо юздите и потегли към вече познатите й хълмове. Знаеше точно къде й се иска да го язди. Преди няколко дни бе забелязала пътека в гората и сега се запъти право натам. Отначало пое към целта си в лек тръс, но след известно време почувства, че големият кон напира да ускори ход, позволи му да премине в галоп и той препусна срещу изгряващото слънце. Чувството бе изключително, притисна още по-силно хълбоците му с колене и жребецът с лекота преодоля редица ниски храсти, сетне и малко поточе. Спомняше си първия път, когато го бе накарала да прескача, но сега беше различно. Тази сутрин тя не излагаше Черния красавец на рискове, нито пък беше ядосана. Само й се искаше да се слее с него, да се превърнат в едно тяло и една душа. На върха на хълма му позволи да забави ход, за да се полюбува на вече издигащото се слънце, и сякаш се пренесе в старинен мит или индианска легенда. Едва тогава чу тропота на копита зад себе си и сепнато се обърна. Но всъщност не се изненада, когато видя Тейт Джордан, който препускаше към нея на красивия пинто с цвят на слонова кост и оникс. Сякаш и той беше част от легендата, сякаш и неговото място бе тук, сякаш и той бе паднал от огнено златистото утринно небе.
Тейт пришпори пинтото и препусна по права линия в галоп към нея с изражение на почти неистова решителност. В последния момент отби и конят му тръгна редом с нейния. Тя го наблюдаваше внимателно, не знаейки какво да очаква. Боеше се, че пак ще е ядосан, че ще развали красивия миг и че приятелството им, родило се едва предишната вечер, ще свърши без време. Ала онова, което видя в дълбоките зелени очи, които я гледаха така настойчиво, този път не беше гняв, а много по-нежно чувство. Той не каза нищо, само прикова поглед в нея, а после кимна и подкара своя пинто. Беше ясно, че иска да го последва, и тя се подчини. Черния красавец без усилие преодоляваше пътеките през хълмове и долчинки, които избираше Тейт, докато накрая стигнаха в кътче от имота, което Сам никога не бе виждала. Превалиха поредния баир и пред погледите им се откри малко езеро с хижа край него. Изпускащият пара пинто забави ход, Тейт се обърна и й се усмихна в ранната утрин, спря коня и слезе от него.
— Още ли сме в ранчото?
— Да. Краят му е оттатък онази поляна. — Поляната беше точно зад хижата.
— Чия е? — посочи към нея Саманта. Чудеше се дали там има някой.
Тейт отговори уклончиво:
— Открих я много отдавна. Прескачам от време на време. Не често, само когато изпитвам нужда да остана сам. Заключено е и никой не знае, че идвам тук. — Това бе молба да запази тайната му и Саманта го разбра.
— Имаш ли ключ?
— Повече или по-малко. — Красивото обветрено лице разцъфна в усмивка. — Във връзката ключове на Бил Кинг има един, който става. Веднъж го свих.
— И си направи дубликат? — Саманта изглеждаше шокирана, но той кимна. Тейт Джордан бе преди всичко честен човек. Ако Бил Кинг го бе попитал, той щеше да му каже. Ала Бил не бе споменал нищо за ключа и Тейт бе решил, че това едва ли го интересува. Пък и никак не му се искаше да привлича вниманието към забравената хижа. Тя означаваше много за него.
— Тук винаги имам кафе, ако не се е развалило. Искаш ли да се спуснем и да влезем вътре за малко? — Не й каза, че обикновено му се намира и бутилка уиски. Не за да пиянства, а за да се сгрее и успокои. Идваше понякога тук, когато бе разтревожен или пък нещо го гнетеше и изпитваше нужда да остане сам за един ден. В тази хижа бе прекарал много недели и си имаше собствена теория относно това за какви цели е била използвана преди. — Е, госпожо Тейлър? — Тейт Джордан я гледаше настойчиво и тя кимна.
— Ще ми е приятно.
Идеята за кафето звучеше примамливо, тази сутрин времето беше необикновено студено. Тейт й помогна да слезе и върже красивия кон, сетне я поведе по пътеката към хижата, извади ключа, отвори вратата и отстъпи встрани да й направи път. Както и всички останали каубои в ранчото, той винаги беше галантен — нещо като последен отблясък от стария Запад. На влизане Сам вдигна очи към него и му се усмихна.
В хижата се усещаше суха миризма на застояло, но като се огледа, очите й моментално се разшириха от изненада. Просторната стая бе декорирана с красива сатенирана басма на цветя и изглеждаше леко старомодна, ала въпреки това много приветлива и уютна. Имаше малък диван, два отрупани с възглавници шезлонга, а в ъгъла до голямата камина — разкошен кожен фотьойл, който веднага й направи впечатление: беше старинен. В друг ъгъл бе поставено малко бюро, не липсваха радио и грамофон, няколко етажерки с книги и множество странни предмети, които сигурно са били важни за собственика: два чифта големи и красиви еленови рога, глава на глиган, колекция от празни бутилки, няколко смешни пожълтели фотографии в старомодни рамки с орнаменти. Пред камината бе разстлана дебела меча кожа, а до нея имаше изящен старинен люлеещ се стол с табуретка за краката. Човек охотно би дошъл в това кътче от приказките, скрито вдън гората, за да избяга от останалия свят.
През една отворена врата Сам видя хубава стаичка с нежносини стени, красиво месингово легло, покрито с многоцветна ватирана кувертюра, още една внушителна меча кожа и малка месингова лампа с абажур. Завесите бяха в синьо и бяло и богато надиплени, а над леглото висеше живописен пейзаж от друга част на ранчото. Стая, в която човек би пожелал да остане до края на дните си.
— Тейт, чие е това? — Саманта изглеждаше леко озадачена, а той й посочи единия чифт еленови рога, монтирани върху малка подставка на близката стена.
— Погледни.
Тя се приближи и очите й се разшириха от учудване. Погледна Тейт и отново се взря в трофея. Надписът под него гласеше: УИЛЯМ Б. КИНГ, 1934 г. Вторият трофей също беше на Бил Кинг, но от 1939 година. Сам отново погледна през рамо към Тейт, този път разтревожено.
— Хижата негова ли е, Тейт? Редно ли е да сме тук?
— Не знам отговора на първия ти въпрос, Сам. А колкото до втория, вероятно не е редно. Ала след като открих тази къщичка, не можех да не идвам. — Гласът му бе дълбок и дрезгав, очите му търсеха нейните.
Тя се огледа безмълвно и отново кимна.
— Разбирам те.
Тейт тихо се оттегли в кухнята и Сам се зае да разглежда старите снимки. Макар да й се струваше, че в тях има нещо познато, не беше съвсем сигурна в предположенията си. После погледът й бе привлечен от големия пейзаж над леглото и чувствайки се ужасно неловко, тя влезе в спалнята. Когато стигна достатъчно близо, за да различи ясно надписа, внезапно застина на място. Художничката бе написала името си с червено в долния десен ъгъл. К. Лорд. Сам се завъртя кръгом, готова да побегне от спалнята, но вратата беше блокирана от огромната фигура на Тейт Джордан. Той й подаваше чаша димящо нес кафе и изучаваше лицето й.
— Тяхна е, нали? — Ето къде беше отговорът на нейния въпрос, въпросът, над който двете с Барбара толкова често си блъскаха главите и се кикотеха. Най-сетне го бе намерила в тази уютна синя стаичка с почти изпълващо я огромно месингово легло и кувертюра от разноцветни парчета плат. — Нали, Тейт? — Изведнъж почувства нужда да получи потвърждение, ако не от друг, то поне от него. Той бавно кимна и й даде яркожълтата чаша.
— Така мисля. Приятно местенце, нали? Общо взето, напълно в техния стил.
— Някой друг знае ли? — Имаше чувството, че е проникнала в свещена тайна и е отговорна пред Каролайн и Бил за запазването й.
— За тях ли? — Тейт поклати глава. — Никой не знае със сигурност. Те са ужасно предпазливи, никога не се издават. Той я нарича „госпожа Каролайн“ като всички останали, дори се обръща към нея така. Отнася се с уважение, но без да проявява специален интерес. И тя се държи по същия начин.
— Защо? — На лицето й се четеше недоумение. Сам отпи от кафето, сетне остави чашата и седна на
