ръба на леглото. — Щом като са го искали, защо просто не са обявили връзката си още преди години и не са се оженили?
— Възможно е и да не са искали. — Тейт сякаш ги разбираше, а погледът, който Саманта отправи към потъмнялото му от слънцето лице, ясно показваше, че тя нищичко не проумява. — Бил Кинг е горд човек. Не би допуснал да се приказва, че се е оженил за госпожа Каро заради парите й или заради ранчото и добитъка.
— Тъй че са предпочели това? — Сам се огледа с още по-голямо удивление. — Малка хижа в гората и през следващите двайсет и пет години той да се промъква в къщата й като крадец.
— Може би така са запазили трепета от връзката си. — Тейт Джордан се усмихна и седна на леглото до Саманта. — В това, което виждаш тук, има нещо много вълнуващо. — Той се огледа около себе си с топлота и респект, почти благоговейно. — Знаеш ли какво виждаш тук, Саманта? — И продължи, без да дочака отговора й: — Виждаш света на двама души, които се обичат, допълват се и живеят в пълна хармония: нейните рисунки и неговите трофеи, старите им снимки, грамофонни плочи и книги, неговото удобно кожено кресло и нейния малък люлеещ се стол с табуретката за крака край камината. Просто се вгледай и в най- простото нещо, Саманта. — И двамата отправиха погледи през вратата на спалнята. — Погледни само. Знаеш ли какво виждаш там отвън? Виждаш любовта. Тя е в тези бакърени вази, в старата дантелена възглавница и смешната глиганска глава. Там отвън присъстват двама души, които са се обичали дълго време и все още се обичат.
— Мислиш ли, че продължават да идват тук? — Сам почти шепнеше и Тейт се разсмя.
— Съмнявам се. Дори и да идват, то е рядко. Аз вероятно го правя по-често от тях. Последните години артритът доста тормози Бил. Подозирам — понижи глас той, — че гледат да не се отдалечават много от голямата къща.
Думите му припомниха на Саманта нощните шумове от отваряне и затваряне на врати. Значи след всичките тези години те продължаваха да се срещат скрито в среднощните часове.
— И все пак не разбирам защо го пазят в тайна.
Тейт задържа погледа си върху нея и вдигна рамене.
— Понякога просто става така. — После й се усмихна. — Тук не е Ню Йорк, Саманта. Някои старомодни ценности все още се тачат.
И въпреки това тя не можеше да го проумее. В такъв случай е трябвало да се оженят. Боже Господи, та връзката им продължаваше вече от двайсет години!
— Как откри хижата, Тейт? — Сам стана, върна се в дневната и след малко се настани на удобния стар люлеещ се стол на Каролайн.
— Просто един ден се натъкнах на нея. Преди години те трябва да са прекарвали тук доста време. Тя носи атмосферата на истински дом.
— И действително е истински дом — каза Саманта и замислено се загледа в празната камина, спомняйки си елегантния апартамент, който бе оставила в Ню Йорк, В него вече нямаше нищо от онова, което чувстваше тук: нямаше ги любовта и топлотата, нито нежното успокоение, утехата, която получаваше дори само от седенето на стария люлеещ се стол.
— Имаш чувството, че би могла да останеш тук завинаги, нали? — Той й се усмихна и отпусна едрото си тяло в кожения фотьойл. — Искаш ли да запаля огъня?
Тя бързо поклати глава.
— Ще бъда неспокойна, когато си тръгнем.
— Няма да го оставя да гори, глупаче.
— Знам. — Отново си размениха усмивки. — Но въпреки това ще се притеснявам. Нали разбираш, някоя случайна искра или пък нещо друго… Това тук е твърде специално, за да се намесваме. Не бих искала да правя нищо, което крие и най-малката опасност за тяхното кътче. — Погледна го по-сериозно и добави: — Дори имам чувството, че не би трябвало да сме тук.
— Защо не? — Острата му брадичка се издаде леко напред.
— Защото не е наше. Това е тяхно тайно и интимно кътче. Те не биха одобрили идването ни и не биха искали да знаем за тях…
— Но тъй или иначе ние знаем, нали? — тихо подхвърли той и Саманта кимна несигурно.
— Винаги съм го подозирала. Двете с Барб, племенницата на леля Каро, говорехме за това с часове, строяхме и отхвърляхме предположения. Но така и не ни се представи случай да се уверим.
— А когато порасна?
— Тогава го усещах — усмихна се тя. — Ала въпреки това не бях сигурна.
— Аз също. Винаги съм смятал, че знам, но всъщност не знаех. Докато не дойдох тук. Тази къщичка говори сама за себе си. — Той отново хвърли поглед наоколо. — И каква красива приказка разказва!
— Даа — съгласи се Сам и бавно се залюля на стария стол. — Хубаво би било да обичаш някого така, нали? Достатъчно силно, за да изградите заедно нещо и да го запазите в течение на двайсет години.
— Колко продължи бракът ти, Сам?
Това бе първият личен въпрос, който й задаваше. Тя го погледна прямо и, видимо спокойна, побърза да отговори. Ала не можеше да не се пита откъде е научил, че е била женена.
— Седем години. А твоят?
— Пет. Синът ми беше съвсем мъничък, когато майка му ме напусна.
— Сигурно много си се зарадвал, като си си го върнал. — Каза го и веднага се изчерви до ушите заради своята нетактичност, спомняйки си цялата история. — Извинявай, не исках да…
— Шшт — леко махна той с ръка. — Знам какво имаше предвид. Наистина се зарадвах, по дяволите. Но страшно съжалявах за смъртта на майка му.
— Обичаше ли я и след като те напусна? — Въпросът й бе шокиращ, ала изведнъж прозвуча съвсем в реда на нещата. Сякаш тук, в светилището на Бил и Каро, те двамата можеха да си кажат и се попитат всичко, стига то да е важно за тях и да няма за цел да нарани другия.
Тейт Джордан замислено кимна с глава.
— Да, обичах я. В известен смисъл още я обичам, а тя е мъртва вече от петнайсет години. Странна работа. Човек не запазва само спомена за онова, което е било накрая. А ти, Сам, и с теб ли е така? Как си спомняш своя съпруг: като човека, в когото си се влюбила някога, или като негодника, в който се е превърнал накрая?
Сам тихо се разсмя на откровените му думи и кимна, продължавайки да се люлее:
— Господи, колко си прав. Защо? Непрекъснато се питам. Защо си го спомням от времето, когато учехме заедно в колежа, когато се сгодихме, от медения месец и първата ни Коледа? Как така най-напред не се сещам за чорапите, които висяха от куфара му в мига, в който ме напускаше, заедно с всичките ми вътрешности? — И двамата се усмихнаха на метафората, а Тейт поклати глава, отново се обърна към нея и я погледна въпросително.
— Така ли беше? Той ли те напусна, Сам?
— Да — отвърна тя без заобикалки.
— Заради друга? — Саманта кимна, но този път изражението й не беше измъчено. Просто признаваше фактите. — Така стана и с моята бивша госпожа. — Тя забеляза, че Тейт бе започнал да говори почти като останалите каубои. Може би тук се бе поотпуснал. Вече не му се налагаше да се доказва пред нея и наоколо нямаше други хора. — Все едно ти изтръгват сърцето, нали? Аз бях на двайсет и пет години и мислех, че ще умра.
— И аз. — Сам го гледаше сериозно. — И аз. Всъщност — тихо въздъхна тя — предполагам, че всички в службата ми са се чувствали по същия начин. Затова съм тук. За да го преживея. За да избягам.
— Кога се случи?
— Миналия август.
— Достатъчно време е минало — безстрастно констатира той и Сам се наежи.
— Така ли? За какво е достатъчно? За да го забравя? За да ми е вече все едно? Е, тук грешиш, приятелю, пробвай пак.
— Непрекъснато ли мислиш за него?
— Не — откровено призна тя. — Но твърде често.
— Разведохте ли се?
