си.
Тя кимна в отговор и хвърли поглед към отдалечаващия се гръб на Тейт, чудейки се дали миговете в далечната хижа не са били един вид отклонение, кратко припламване, при което и двамата са загубили контрол над себе си, а сетне отново са влезли в релсите.
Изведнъж изпита облекчение, че не се бе поддала на мощното притегляне, което почувства тогава. Сега той положително щеше да й се надсмива. Тази мисъл проблесна в съзнанието й и отлетя, докато се мъчеше да си спомни какво й бе казал Джош.
— Изглеждаш като пребита.
— Всички сме така. Работата тук винаги е тежка. — Ала това очевидно не я огорчаваше. Радваше се, че й бяха спестили целодневното кастриране на младите бикове. Доколкото си спомняше от своите предишни посещения тук, то бе доста неприятно, свързано с много кръв. Определено предпочиташе да прекара деня, както го бе прекарала: борейки се с клоните на поразените дървета и земеделските сечива под съборения навес. — До утре! — помаха му с уморена усмивка и се запъти към голямата къща, изведнъж закопняла да вземе горещ душ, да хапне нещо и веднага да се пъхне в топлото легло. С всеки изминал ден животът й в ранчото ставаше сякаш все по-прост. Спеше, ставаше, хранеше се и работеше до пълно изтощение. Но тъкмо това й беше необходимо. Почти не й оставаше време за размишления. Макар че напоследък явно не можеше да се отърве от някои мисли: непрекъснато си представяше лицето на Тейт, когато стояха един до друг в хижата и разговаряха за Бил и Каро… и за самите себе си.
Саманта влезе в приветливата селска къща и извика на Каролайн, но я посрещна само тишина. След няколко минути намери в кухнята бележка, в която се казваше, че Каролайн и Бил Кинг са заминали на сто и петдесет километра. Имало проблеми с някои от данъчните документи, които не можели да се обяснят по телефона, тъй че двамата отишли да се срещнат със счетоводителя. Щели да се върнат или късно вечерта, или на другата сутрин. Очевидно и в двата случая беше излишно да ги чака. Във фурната имаше печено пиле, до него голям печен картоф, а в хладилника — салата. Ала въпреки тежката работа през деня Сам откри, че не е толкова гладна, колкото й се бе сторило преди малко. Перспективата да вечеря сама не й се виждаше особено привлекателна. Реши, че по-късно ще си направи сандвич, бавно влезе в дневната и почти без да мисли, включи телевизора. И веднага бе разтърсена от нещо като токов удар: гласът на Джон изгърмя в уютната стая и миг след това на екрана се появиха надутият корем и усмихнатата физиономия на Лиз. Случилото се отново я завладя с пълна сила и докато ги гледаше, в очите й се появи същата тъга, която бе донесла със себе си от Ню Йорк. Седеше като омагьосана от двамата усмихнати водещи на вечерните новини, неспособна да се откъсне от болезнената гледка.
Беше се вторачила в тях и слушаше обичайното им дърдорене, когато изведнъж си даде сметка, че от няколко минути се чука на вратата. Щракна бутона, те изчезнаха от екрана и леко присвила очи от болка, тръгна да види какво има. Предпазливото нюйоркско „Кой е?“ беше забравено. Тук можеха да се очакват само работници от ранчото или приятели, злосторници просто нямаше. Щом отвори, погледът й опря в морскосиня карирана риза и познато дочено яке и бързо запълзя нагоре, докато стигна до лицето на Тейт Джордан.
— Здрасти, Тейт. — Застанала на прага, тя изглеждаше уморена и разсеяна, мислите й все още се въртяха около образите на бившия й съпруг и неговата нова жена.
— Случило ли се е нещо? — Той веднага се разтревожи от вида й, но Сам поклати глава. — Имаш вид на човек, получил лоши новини.
— Не — отвърна неопределено тя. Дори да се чувстваше отвратително, това едва ли можеше да се нарече „новина“. — Няма такова нещо. Предполагам, че просто съм уморена.
Усмихна му се, но това не бе непринудената спокойна усмивка, с която Тейт бе започнал да свиква, и той се запита какво ли я е огорчило така. Помисли си, че може да е разговаряла по телефона с Ню Йорк или пък да е получила гадно писмо от бившия си съпруг.
Познаваше това състояние от кавгите с жена си преди години.
— Днес се съсипа от работа, малка Паломино. — Усмивката му идваше като награда в края на труден ден и този път Сам му я върна от все сърце.
— Радвам се, че си го забелязал. — Но вече й бе известно, че Тейт Джордан вижда всичко. Това бе едно от качествата, заради които беше толкова ценен за ранчото. Той познаваше всичките си хора, знаеше как работят, доколко са лоялни и всеотдайни, какво получават и какво дават на ранчото във всяко едно отношение. Сам го погледна въпросително и отстъпи встрани. — Няма ли да влезеш?
— Не исках да те притеснявам, Сам — моментално се сконфузи той и се отдръпна. — Просто разбрах, че Бил и Каролайн са заминали да се срещнат със счетоводителя. Казах си, че няма да е зле да проверя как си. Не искаш ли да отидем до трапезарията и да вечеряме?
Сам беше трогната от неговата загриженост и изведнъж й се стори, че усмивката му изразява нещо повече. Ала никак не беше лесно да се разгадаят мислите на Тейт Джордан. Имаше моменти, когато дълбоките зелени очи не издаваха абсолютно нищо, още по-малко пък набразденото му лице. — Вечеряла ли си вече?
Миризмата на печеното пиле във фурната достигаше чак дотам и Сам поклати глава.
— Не. Каролайн ми е оставила пиле, но не бях… нямах време да… — Неочаквано се изчерви при мисълта, че бе седяла и гледала вечерните новини, вместо да се нахрани. Сетне махна с ръка към кухнята и наклони глава настрани, отмятайки назад гъстите руси коси.
— Искаш ли да вечеряме тук, Тейт? Има много ядене. — Можеха да си разделят картофа, разполагаха с цяло пиле, а салатата бе достатъчно голяма да нахрани половината мъже в ранчото. Каролайн винаги готвеше като за цяла армия — навик от годините, прекарани сред каубои и приятели.
— Няма ли да те затрудня? — Той очевидно се колебаеше, сякаш изведнъж се бе почувствал твърде висок за ниските тавани в къщата, ала Саманта бързо поклати глава.
— Не бъди глупав. Каролайн е оставила храна, която ще стигне за десет души.
Тейт се засмя и я последва в кухнята. Докато бъбреха за ранчото и за работата през деня, тя сложи масата и след няколко минути двамата се заеха с пилето и салатата, все едно че вечеряха заедно всеки ден.
— Как е в Ню Йорк? — погледна я той с усмивка, когато се нахрани.
— О… лудница. Предполагам, че тази дума го характеризира най-точно. Твърде многолюдно, твърде шумно, твърде мръсно, но в същото време и възбуждащо. Като че всеки непрекъснато е зает с нещо: да ходи на театър, да започва нов бизнес, да играе балет, да фалира, да забогатява, да печели слава. Ню Йорк наистина не е град за простосмъртни.
— А ти? — Сам бе станала да налее кафето и той я наблюдаваше внимателно.
— Преди мислех, че това ми харесва — вдигна рамене тя. Сложи на масата двете чаши димящо кафе и седна на мястото си. — Но вече не съм толкова сигурна. В момента всичко ми изглежда ужасно далечно и не особено важно. Странно, преди не можех дори да изляза да си подстрижа косата, без да се обадя поне три пъти в офиса, за да се уверя, че нещата са наред. А сега ме няма почти от три седмици, и свърши ли се светът? Нито за тях, нито за мен. Сякаш никога не съм живяла там. — Ала знаеше много добре, че ако тази нощ отлети обратно, още на другата сутрин ще й се струва, че никога не е заминавала, и отново ще е убедена, че за нищо на света не би заминала. — Според мен работата е там, че Ню Йорк действа като наркотик. Когато се пребориш с пристрастяването, всичко е наред, ала докато си зависим — внимавай! — топло му се усмихна тя.
— Попадал съм на такива жени! — Очите му гледаха закачливо над поднесената към устните му изящна бяла чаша с димящо кафе.
— Така ли, господин Джордан? Би ли ми разказал за тях?
— Не. — Той отново се усмихна. — Ами ти? Имаш ли си някого, който те чака в Ню Йорк, или си избягала и от това?
След този въпрос очите на Сам за момент станаха сериозни, после тя поклати глава.
— Не съм бягала, Тейт. Заминах. На ваканция… — Отново се поколеба и добави: — Прекъсване. Струва ми се, така го нарекоха в службата. И не, там не ме чака никой. Мислех, че онзи ден си разбрал всичко.
— Никога не е излишно човек да попита.
— Не съм излизала с никого след мъжа ми.
— От август? — Сам бе изненадана, че е запомнил, но кимна. — Не намираш ли, че вече е крайно
