го чу да поздравява на висок глас двама от хората, идващи да се погрижат за конете си. Да бяха дошли минута по-рано, щяха да ги видят как се целуват. Сега завариха само Саманта, която прилежно хранеше великолепния жребец на Каролайн.
14
Срещнаха се в десет без пет на южната просека, конете им бяха свежи, небето синьо, а в очите им светеше желание. Тази нейна нова любов беше малко налудничава, не можеше да я обясни, но дълбоко в душата си Сам знаеше, че трябва да е с него, и бе готова да му се посвети до края на своя живот. По-късно, когато лежаха с уморени тела и щастливи сърца на голямото месингово легло в светлосинята стая, когато ръцете му я обгръщаха, а тя се бе сгушила до него, Саманта се опита да му го обясни.
— Не знам, Тейт, изпълва ме чувството, че… че винаги съм те чакала и сега изведнъж съм разбрала за какво съм родена…
— Чукането ли имаш предвид? — ухили се той и разроши красивите й коси.
— Не го наричай така. — Изглеждаше засегната.
— Извинявай. — Целуна я нежно и помилва лицето й. — Любенето. Знаеш, че и за мен е така, независимо как го наричам.
— Знам. — Щастливо усмихната, тя се премести по-близо до него и затвори очи. — Сигурно не е на хубаво да си толкова щастлив. Определено не е прилично. — Клепачите й потрепнаха и той целуна връхчето на носа й.
— Така ли? Защо? — Видът му бе не по-малко щастлив от нейния. — Защо да нямаме право да се чувстваме така?
— Не мога да кажа. Но се надявам да сме щастливи, и то много дълго. — Мислите и на двамата се понесоха към Бил и Каролайн, лежали преди тях в същото легло, които след толкова години продължаваха да са заедно.
— Странно нещо, Тейт, всичко между нас е ново, а просто не го възприемаме така, нали?
— Да, но ако не престанеш да говориш за това, ще започна да се държа с теб, сякаш сме заедно от двайсет години.
— И какво ще направиш?
— Няма да ти обръщам внимание.
— Опитай се само! — Тя прокара тънките си пръсти по вътрешната страна на бедрото му и спря заинтересувано там, където краката му се съединяваха.
— И за какво е всичко това, госпожо Саманта?
— Почакай и ще ти покажа — с мрачен глас се закани тя и Тейт пъхна ръка между бедрата й.
Шегите и закачките се редуваха по странен начин със сериозните разговори. През цялата сутрин непрекъснато имаха усещането, че са идвали тук и преди, че всеки от тях много дълго е бил част от живота на другия. Беше им почти невъзможно да приемат факта, че връзката им е съвсем от скоро, и двамата се чувстваха напълно свободно, разхождайки се голи из малката хижа.
— Видя ли албумите със снимки, бебчо? — извика й Тейт, докато тя разопаковаше донесените от него продукти и приготвяше сандвичи във веселата кухничка. Той седеше на дивана, наметнал одеяло на голите си рамене, с крака, протегнати към буйния огън. Камината не беше чистена, откакто е била използвана от последния посетител, можеха да бъдат спокойни, че идването им тук няма да бъде разкрито по останалата след тях пепел.
— Да, страхотни са, нали?
Имаше фотографии на Бил, на Каролайн и на други хора от ранчото, правени още в началото на петдесетте години. Двамата нови обитатели разгръщаха страниците, гледаха как хората отпреди много години в смешни бански костюми и странни шапки правят различни лудории пред старомодни коли, и се смееха, изпълнени от топло чувство. Имаше и няколко снимки от родео и дори фотографии на ранчото, преди да са били построени някои от по-новите сгради. — Я, колко малко е било ранчото!
Тейт се усмихна в отговор.
— Би могло да е много по-голямо, отколкото е сега, да стане най-хубавото в щата, та дори и от най- добрите в цялата страна, но Бил Кинг остарява. Вече няма такова желание да го гледа как се разраства.
— А какво ще кажеш за себе си? Това ли искаш, Тейт? Някой ден да станеш управител тук?
Той кимна замислено, пред нея не можеше да се преструва. Беше много амбициозен и всичките му амбиции бяха свързани с ранчото.
— Да. Бих искал един ден да го превърна в нещо много специално, ако госпожа Каро ми разреши. Но се съмнявам, че ще даде съгласието си, докато старият Бил е наоколо.
— Надявам се той да е винаги тук, Тейт. Заради нея — тихо, почти благоговейно каза Сам.
— Аз също. Ала един ден, един ден… В ранчото има някои неща, които ми се иска да променя. — Той внимателно затвори албума и заговори. След час погледна електронния часовник в кухнята и млъкна. — Виж какво, Сам, мога да ти приказвам за това до безкрайност. — Усмихна се смутено, но тя очевидно проявяваше интерес.
— Приятно ми бе да те слушам. — Сам се замисли и попита: — Защо не си купиш собствено ранчо?
Ала той поклати глава със смях.
— С какво, малка Паломино? С добро желание и стари кутии от бира? Имаш ли някаква представа какво би струвало да сложиш началото на прилично ранчо? Цяло състояние. Не и с моята заплата, бебчо. Не, всичко, което искам, е да бъда страхотен управител — не някакъв помощник, а истински управител. Човекът, който разполага с цялата власт. Господи, та повечето собственици не знаят откъде се дои кравата. Управителят е този, който движи всичко.
— Тук ти вършиш това. — Гледаше го с гордост и той нежно докосна косите й, а после обхвана с длан брадичката й.
— Опитвам се, малка Паломино. Опитвам се, когато не бягам в хижата с теб. Ти ме караш едва ли не да съжалявам, че работя. Единственото, което ми се искаше вчера, бе да дойда тук с теб, да те любя, да седя край камината и да се чувствам добре.
Саманта гледаше замечтано в огъня.
— И на мен. — След миг отново се обърна към него и попита: — Какво ще правим, Тейт?
— С кое? — Само я дразнеше. Добре разбираше за какво става дума.
— Не се превземай. Знаеш за какво говоря. — После се разсмя и каза: — Миналата нощ ми се яви такава картина: ти и Бил Кинг се промъквате в къщата като крадци и се сблъсквате в тъмното. — Тейт също прихна, като си го представи, после я притегли към себе си и я погледна замислено. Вече си бе блъскал главата над различните възможности, но те до една бяха твърде сложни, никоя не беше идеална.
— Не знам, Сам. Щеше да е много по-лесно, ако беше лято. Можехме да идваме тук всяка вечер след работа и да се връщаме на лунна светлина. Но сега в края на работния ден става тъмно като в рог и аз бих се притеснявал някой от конете да не се препъне и нарани.
— Можем да носим фенери.
— Да бе! — усмихна се той. — Или пък да наемем хеликоптер, защо не?
— О, престани. Кажи… какво ще правим? Ще идваш ли скришом у леля Каро?
Тейт бавно поклати глава.
— Не. Те ще ни чуят, също както ти чуваш Бил да влиза всяка вечер. А моята къща е толкова на открито. Достатъчно е някой от хората да те види само веднъж и за нас всичко ще свърши.
— Така ли? — В погледа й се долавяше напрежение. — Наистина ли ще е толкова ужасно, ако разберат? — Тейт кимна. — Защо?
— Това не е редно, Сам. Знаеш коя си ти и кой съм аз. И ти не искаш да се приказва по наш адрес, както и аз.
В действителност това изобщо не я интересуваше. Вярваше, че го обича, и пет пари не даваше какво говорят хората. С какво можеха да им навредят? Ала изражението на Тейт ясно показваше, че става дума за свещено правило: на ранчерите не бе разрешено да се влюбват в работници от ранчото. Саманта го погледна открито.
