вече чувстваше като съпруг. — Да не ревнуваш?
— А трябва ли? — попита той с равен глас.
— Господи, не! — изсмя се с открито сърце Саманта. — Между нас никога не е имало нещо, освен това Чарли е женен, баща е на трима синове. И съпругата му пак е бременна. Просто го обичам като брат, нали разбираш, той ми е най-добрият приятел. Работим заедно от години.
Тейт кимна, после попита:
— Сам, работата не ти ли липсва?
Тя помълча и помисли, преди да отговори, сетне поклати глава.
— Знаеш ли, колкото и да е странно, не ми липсва. Каролайн казва, че и с нея е било така. Разделила се е със стария си живот и край. Никога не е имала желание да се върне към него. Аз също се чувствам така. С всеки изминал ден агенцията ми липсва все по-малко и по-малко.
— Но все пак ти липсва, нали?
Беше я хванал натясно. Както бе легнала на дивана, а той седеше до нея с гръб към огъня, тя се обърна по корем и го погледна в очите.
— Да, донякъде. Както понякога ми липсват апартаментът, някои от книгите и вещите ми. Ала не и животът там. Нито работата. Повечето от нещата, от които наистина изпитвам потребност, мога да си ги донеса, ако искам. Но работата… Странно, преди работех така упорито и с всички сили се опитвах да се издигна, а сега… — Тя вдигна рамене. Приличаше на много млада, много руса фея. — Това просто не ме вълнува повече. Интересува ме само дали са прибрани всички отлъчили се крави, дали има нещо за вършене, дали Навахо се нуждае от нови подкови, дали оградата на северното пасище не е паднала. Не знам, Тейт, с мен сякаш се случи нещо. Като че станах друг човек, откакто напуснах Ню Йорк.
— Но някъде в теб все още съществува старата Сам. Онази, която иска рекламите й да печелят награди и да бъде сред най-добрите в своя бранш. Един ден това ще ти липсва.
— Откъде знаеш? — изведнъж се разсърди тя. — Защо непрекъснато ме караш да бъда такава, каквато не искам повече да бъда? Защо? Може би предпочиташ да се върна? Може би се боиш от станалото и от последствията, които може да доведе след себе си?
— Възможно е. Позволено ми е да съм изплашен, Сам. Ти си страхотна жена. — Знаеше, че тя не е съгласна вечно да държи връзката им в тайна, че иска всички да знаят за любовта им, и това доста го тревожеше.
— Добре, но не ме притеснявай. Точно сега не желая да се връщам. А ако ми се прииска, ще ти го кажа.
— Надявам се.
Ала и двамата знаеха, че от отпуската й остава само месец и половина. Тя си бе обещала да вземе решение до средата на март. Все още разполагаше с цял месец.
След две седмици, докато яздеха бавно на връщане от хижата, където продължаваха да прекарват идилични недели, Тейт я погледна закачливо и каза, че има изненада за нея.
— Каква изненада?
— Ще разбереш, когато се приберем. — Наведе се от седлото и я целуна по устните.
— Да видим сега… какво ли може да бъде?… — Сам успя да си придаде едновременно палав и замислен вид, изглеждаше много млада. Беше вързала дългите си руси коси с червени панделки на две опашки и носеше нови-новенички червени каубойски ботуши. Тейт я бе взел на подбив заради тях, казваше, че са по-ужасни и от зелените ботуши на Каро, но с пристигането си в ранчото Сам бе изоставила своя гардероб от „Блас“, „Ралф Лорън“ и „Холстън“ и от три месеца това бе единствената й ексцентрична покупка. — Купил си ми още един чифт ботуши? Този път виолетови?
— О, не… — изстена той.
— Розови?
— Струва ми се, че ще повърна.
— Добре де, значи нещо друго. Да помислим… Форма за вафли? — Тейт поклати глава. — Нов тостер? — Сам се ухили, миналата седмица бе подпалила техния. — Кученце? — Погледна го с надежда и той се усмихна, но отново поклати глава. — Костенурка? Змия? Жираф? Хипопотам? — изброяваше тя със смях, Тейт също се смееше. — Да му се не види, не мога да се сетя. Какво е?
— Ще видиш.
Оказа се, че е нов цветен телевизор. Баджанакът на Джош току-що го бе купил за Тейт от близкия град. Джош бе обещал да го докара в неделя и Тейт му бе заръчал да го остави в къщата, докато го няма. И когато двамата със Саманта влязоха вътре, той й го показа, горд и радостен.
— Тейт, скъпи, чудесен е! — Но бе далеч по-малко ентусиазирана от него. Чувстваше се много добре и без телевизор. После се нацупи престорено свенливо. — Това означава ли, че меденият ни месец вече е приключил?
— Господи, не!
Побърза да й го докаже, ала след това все пак включи телевизора. Вървяха неделните новини, специална подборка от събитията през седмицата, която обикновено се правеше от някой друг, но по някаква причина тази вечер предаването се водеше от Джон Тейлър. Сам внезапно замря и го зяпна, сякаш й бе съвършено непознат. Бяха минали почти три месеца, откакто го бе гледала по телевизията, пет месеца, откакто го бе виждала лично, и изведнъж разбра, че той повече не я интересува. Безкрайната обида и жестоката болка се бяха стопили, останало й бе само някакво леко удивление. Нима това наистина бе мъжът, с когото бе живяла някога? Наистина ли го бе обичала в продължение на единайсет години? Като го гледаше сега, й се струваше изкуствен и помпозен и за пръв път, съвсем неочаквано, я споходи прозрението колко егоцентричен е той. Чудеше се как не го е забелязвала досега.
— Харесваш ли го, Сам? — Тейт я наблюдаваше заинтригувано, ъгловатото му мъжествено лице бе в рязък контраст с гладката като на бебе физиономия на мамино синче от телевизионния екран.
Със странна лека усмивка Сам бавно поклати глава, после се обърна към Тейт.
— Не, не го харесвам.
— Определено го гледаш много внимателно. — И добави закачливо: — Хайде, признай си. Възбужда ли те?
Тя се усмихна широко, освободено, с облекчение, най-сетне почувствала, че всичко е свършило. Вече нищо не я свързваше с Джон Тейлър. Сега сама си беше господарка и Тейт Джордан беше мъжът, когото обичаше. Всъщност дори й бе все едно, че Джон и Лиз ще имат дете, и изобщо не я интересуваше дали ще ги види повече. Лежеше изтегната на леглото, което Тейт бе купил да подслони любовта им, и притискаше към гърдите си светлосиньото одеяло, а той продължаваше да я наблюдава.
— Хайде, Сам, кажи, възбужда ли те?
— Не — отвърна най-сетне тя с нотки на триумф в гласа и игриво го целуна по врата. — За разлика от теб.
— Не ти вярвам.
— Шегуваш ли се? — Задъхваше се от смях. — Не е възможно да се съмняваш след онова, с което се занимавахме цял ден. Тейт Джордан, ти не си с всичкия си!
— Не говоря за това, глупаче. Говоря за него. Погледни го… погледни този красив рус новинар — шегуваше се той и Сам се заливаше от смях. — Виж колко е хубав. Не го ли желаеш?
— Защо? Можеш ли да ми издействаш специално обслужване? Той положително спи с мрежичка на косата, вероятно е на шейсет години и поне два пъти си е правил лифтинг на лицето. — За пръв път в живота си изпитваше удоволствие да се присмива на Джон. Той винаги се бе отнасял така сериозно към собствената си персона. И Саманта му го бе позволявала. Лицето, тялото, имиджът, животът и щастието на Джон Робърт Тейлър бяха от първостепенна важност за тях двамата. А тя? Джон показа ли й поне веднъж, че истински държи на нея? Със сигурност не и накрая, когато избяга с Лиз. При спомена за това лицето й отново стана сериозно.
— Мисля, че го харесваш, но те е бъз да си го признаеш.
— Не. Грешиш, Тейт. Той изобщо не ми харесва. — Каза го с такава убеденост, че той се обърна да я погледне още веднъж, този път сериозно озадачен.
— Познаваш ли го? — Тя кимна. Не изглеждаше нито развълнувана, нито развеселена, а по-скоро безразлична, все едно че говореха за растение или за стара кола. — Добре ли го познаваш?
