това. На трийсет и две години тя бе изключително красива и го болеше, че е сама. Но като че ли никой от мъжете, които пресичаха пътя й, не предизвикваше интерес у нея. Когато се срещаше със самотни бащи на новопостъпващи деца, с рехабилитатори или лекари, Сам много внимаваше да не ги окуражава и да не казва нищо, което би могло да се приеме като аванс. Веднага се чувстваше, че се е отказала от всякакъв интимен живот, че смята вратата към него за окончателно затворена. И все пак, обкръжена от толкова деца, които я обожаваха и които искрено обичаше, тя не будеше съжаление.
В един необичайно топъл ден през октомври я повикаха в офиса да посрещне ново момче, което в известен смисъл се отличаваше от другите. То бе изпратено в ранчо „Лорд“ от съдия в Лос Анжелис, който бе научил с какво се занимават. „Обучението“ на детето щеше да бъде платено от съда. Сам знаеше, че то ще пристигне тази сутрин, както и че обстоятелствата около него са по-особени, но социалният работник й бе казал по телефона, че ще й обясни всичко, когато се видят. Бе заинтригувана от естеството на това прехвърляне, ала имаше работа с Джош и не й се искаше да чака в кабинета. Трябваше да се свършат сума неща, преди децата да са се върнали от училище. В момента те бяха шейсет и едно. За себе си Сам бе решила, че крайната цифра не бива да надвишава сто и десет, но засега все още имаха възможност да се разрастват.
Когато Джеф я откри да разговаря с Джош край шатрите, на лицето му се бе изписало странно изражение и тя разбра защо още щом влезе в кабинета си. Русо момченце с огромни сини очи се бе сгушило в разнебитен инвалиден стол и стискаше парцаливо плюшено мече. Целите му ръце бяха в синини. Като го видя, Саманта се сепна, толкова беше различно от останалите. От пет месеца се занимаваше само с деца инвалиди. При пристигането си те плачеха, скимтяха, роптаеха, цупеха се и се мръщеха. Не искаха да ходят на училище, бояха се от конете, не разбираха защо сега трябва да оправят сами леглата си, но независимо дали се адаптираха по-бързо или по-бавно, между тях имаше нещо общо: всички бяха обсипвани с грижи, едва ли не глезени от любещи родители, съкрушени от онова, което съдбата им бе отредила. Никога досега в ранчото не бе постъпвало дете като това, така явно лишено от обич, така очебийно малтретирано психически и физически.
Когато Сам се приближи със стола си и протегна ръце, то се дръпна и захленчи. Погледът й се стрелна към социалния работник и отново се върна към детето, което се бе вкопчило в своето мече. Заговори му тихо:
— Всичко е: наред, Тими. Никой няма да ти причини болка. Аз се казвам Сам. А това е Джеф. — Тя махна към червенокосия младеж, ала Тими стисна очи и заплака още по-силно. — Страх ли те е? — едва чуто прошепна Сам с най-нежния си глас. След миг той кимна и отвори едното си око. — И аз бях изплашена, когато дойдох тук за първи път. Преди да пострадам, непрекъснато яздех, но като пристигнах, в началото се боях от конете. И теб ли те е страх от тях? — Той енергично поклати глава. — Не? — Детето отново поклати глава. — От какво се боиш тогава? — То отвори и другото око и се вторачи ужасено в нея. — Хайде, на мен можеш да кажеш.
Без да престава да я гледа, прошепна с тънко гласче:
— От теб.
Сам бе шокирана. С очи направи знак на Джеф, социалния работник и секретарката да се отдръпнат и те бавно прекосиха стаята.
— Защо се боиш от мен, Тими? Няма да ти направя нищо лошо. И аз като теб съм в инвалидна количка.
Той я разгледа внимателно и накрая кимна.
— Какво ти се е случило?
— Пострадах при катастрофа. — Вече не казваше, че е хвърлена от кон. Това нямаше да помогне на децата да преодолеят страха в уроците по езда. — Но сега съм добре. Мога да върша много неща.
— И аз. Мога сам да си готвя. — „Наистина ли му се е налагало“, помисли си тя. „Кое бе това момче и защо бе така одърпано и насинено?“
— Какво обичаш да си готвиш за вечеря?
— Спагети. Те са в консерва.
— Тук също готвим спагети.
Той кимна тъжно.
— Знам. В затворите винаги дават спагети.
Сърцето я заболя за него и тя взе ръката му в своята. Този път той не я дръпна, при все че другата все още стискаше здраво парцаливото мече.
— И ти си мислеше, че тук е като в затвор? — Детето кимна. — Не. Нещо като лагер е. Ти ходил ли си на лагер? — Малкият поклати глава и Сам установи, че по-скоро прилича на четиригодишен, макар да й бяха казали, че е на шест. Знаеше, че на една година е боледувал от полиомиелит, в резултат на което краката и тазът му са останали напълно парализирани.
— Моята майка е в затвора — осведоми я той.
— Съжалявам да го чуя.
Момчето отново кимна.
— Дадоха й три месеца.
— Затова ли те изпращат тук? — Къде ли беше баща му… баба му… Изобщо имаше ли някой, който да го обича? За пръв път се разстройваше при приемането на ново дете. Искаше й се здравата да раздруса някого заради онова, което бяха причинили на Тими. — През всичкото време, докато я няма, ли ще останеш при нас?
— Не знам.
— Искаш ли да се научиш да яздиш кон?
— Не знам.
— Аз мога да те науча. Обичам конете и нашите тук са много хубави. Ще си избереш някой, който ти харесва. — В момента все още имаха дванайсет свободни. През целия си престой в ранчото всяко дете яздеше един и същ кон. — Какво ще кажеш, Тими?
— Аха… Да… — Но тревожно поглеждаше към Джеф. — Кой е този?
— Това е Джеф.
— Ченге ли е?
— Не. — Сам реши да говори на неговия език: — Тук нямаме пукнато ченге. Той просто помага на децата да яздят.
— А бие ли ги?
— Не. — Протегна ръка и го помилва по лицето. — Никой тук няма да ти направи нищо лошо, Тими. Никога. Обещавам. — Той кимна, но си личеше, че взема всичко това за лъжа. — Всъщност какво ще кажеш, ако известно време се движим с теб заедно, а? Ще ме гледаш как уча децата да яздят и може да поплуваме в басейна.
— Имате басейн! — Очите му светнаха.
— Разбира се. — Но първия басейн, в който й се щеше да го пъхне, бе ваната. Той бе мърляв от главата до петите. Сякаш не беше къпан от седмици. — Искаш ли да видиш стаята си?
Момчето вдигна рамене, ала Сам виждаше, че интересът му се пробужда. Усмихна му се леко, даде му книжка за оцветяване и кутия пастели и му каза да я почака.
— Къде отиваш? — погледна я той с подозрение и отново надигнал се страх.
— Мисля, че човекът, който те доведе, иска да му подпиша някои документи. Като свърша с него, ще те заведа в стаята ти и ще ти покажа басейна. Става ли?
— Добре. — Детето започна да вади пастелите от кутията, а Сам подкара стола си и направи знак на социалния работник да я последва в стаята на секретарката. Шепнешком помоли Джеф да остане.
Социалният работник бе уморен човек, наближаващ петдесетте. През дългогодишната си служба бе виждал какво ли не и това момче не бе по-зле от останалите. Но Сам за пръв път се сблъскваше с дете в състоянието на Тими.
— Боже Господи, кой се е грижил за него?
— Никой. Майка му влязла в затвора преди две седмици, а съседите мислели, че са го изпратили някъде.
