хората с физически недъзи и към конете. Те не биваше да са твърде стари, нетърпеливи, свадливи или склонни да подлагат малчуганите и конете на рискове. Само назначаването им отне почти два месеца. Но сега Сам разполагаше с дванайсет каубои, двама от старите и десетима съвсем нови. Любимецът й бе широкоплещест, красив червенокос и зеленоок „младок“, както му казваше Джош, на име Джеф. Той бе стеснителен и доста затворен, що се отнасяше до личния му живот, но бе готов да говори с часове за онова, в което щяха да превърнат ранчото. От препоръките му се разбираше, че е на двайсет и четири години, че работи от шестнайсетгодишен и че за осем години е бил в пет стопанства на територията на три щата. Когато го попита защо, той отговори, че е пътувал доста с баща си, ала сега вече е самостоятелен. Обади се на последните му двама работодатели и те я посъветваха да направи всичко, за да го задържи, а ако момчето все пак не остане, да го изпрати обратно при тях. И тъй, Джеф Пикет стана заместник- управител и Джош бе доволен от новия си екип.
Единственият по-сериозен проблем, който бе имала Сам, бяха парите, но какво ли не може да постигне човек, щом иска нещо достатъчно силно. А тя го искаше. Каролайн й бе оставила малка сума, която бе погълната от преустройствата още през първите седмици. Много й помогна продажбата на добитъка, а сетне Джош й подхвърли една идея. Голяма част от най-модерната екипировка в ранчото — инструменти, трактори, камиони за превозване на добитъка — повече нямаше да им трябва, тъй че Сам я продаде и получените пари стигнаха за шест нови къщички и плувен басейн. След това започна да се: оглежда за субсидии и откри огромни неизползвани възможности, за които не бе подозирала. Получи три помощи и веднага поиска заем от банката.
Само преди месец Харви й се обади от Палм Спрингс. Беше там с Маги за турнира по голф, в който участваше заедно със свои стари приятели. Той я попита дали могат да дойдат да я видят и когато пристигнаха, настоя да инвестира в проекта й петдесет хиляди долара. Тези пари сякаш й бяха изпратени от Бога, тъкмо покриваха окончателната сума, която й бе нужна, и Сам го каза на Харви, докато той й подписваше чека. Сега можеше да бъде спокойна до откриването и се надяваше, че за година-две ще заработят без загуби и ще минат на пълна самоиздръжка. Не си бе поставила за цел да забогатява от онова, което върши. Искаше само да печели достатъчно, за да живее без притеснения и да поддържа ранчото.
Както бе казала на Чарли, датата на откриването бе седми юни. През следващите дни трябваше да пристигнат последните рехабилитатори, както и няколко нови коня. Всички шатри бяха разпънати, басейнът изглеждаше страхотно, къщичките бяха уютни и вече бяха направени резервации за трийсет и шест деца през следващите два месеца.
— Кога да дойда?
— Не знам, скъпи, когато искаш. Или по-добре ми дай възможност да си поема дъх след откриването. Мисля, че в началото ще бъда претрупана с работа.
Както се оказа, силно бе подценила онова, което я очакваше. Не бе и подозирала, че ще бъде толкова заета. Всяка сутрин я засипваха купища документи, писма от лекари и заявки от родители, а целия следобед посвещаваше на уроците по езда, които провеждаше заедно с Джош. Едната от субсидиите бе отишла за специални седла за децата. Сега имаха петдесет и вече бяха подали молба за втора сума, с която да поръчат още петдесет — както предполагаше Саманта, те скоро щяха да им потрябват. Тя проявяваше безкрайно търпение към малките си ученици, обучаваше ги на групи по двама-трима. В началото всички седяха сковани от страх, вкопчени в лъка на седлото, но сетне Джош повеждаше коня и те започваха да пищят от радост, завладявани неизменно от чувство за свобода и движение. Всеки път, когато ги гледаше, Сам се задъхваше от вълнение и възторг, а от време на време забелязваше и Джош да изтрива крадешком по някоя сълза.
Всички деца явно я обичаха и както каубоите преди две години, започнаха да я наричат Паломино заради избелялата й от слънцето руса коса. По цялото ранчо се чуваше само „Паломино!… Паломино!“, а тя обикаляше със своя инвалиден стол и наглеждаше хлапетата по време на рехабилитационните упражнения, в басейна и докато оправяха леглата или метяха своите стаи в хубавите малки къщички. Сам не ги изпускаше от очи, където и да се намираха. Вечер в голямата трапезария, в която сега се хранеха всички, включително и тя, ставаха безкрайни препирни кой да седне от дясната и кой от лявата й страна, а край лагерния огън — кой да хване ръката й. Най-големият бе шестнайсетгодишен хлапак с увреждане на гръбначния мозък. Беше пострадал при катастрофа с мотоциклет, в която бе загинал по-големият му брат. За година и половина бе претърпял дванайсет операции и бе пристигнал тук мрачен и враждебен. Но след четири седмици в ранчото бе станал направо неузнаваем. Червенокосият Джеф се бе заел с обучението му и двамата бързо се бяха сприятелили. Най-малко бе едно седемгодишно момиченце с огромни сини очи на име Бети, което фъфлеше и непрекъснато бе готово да заплаче. То беше родено с чуканчета вместо крака. Все още се боеше от конете, но се чувстваше прекрасно сред другите деца.
Лятото отиваше към края си и броят на гостите й растеше. Понякога Саманта се оглеждаше около себе си и се удивяваше, че общуването с недъгавите малчугани не я разстройва. А беше време, когато само съвършеното й се струваше нормално и когато нямаше да знае как да се справи с нито един от проблемите, които сега бяха част от нейното всекидневие: деца, които не реагират на усилията им, изкуствени крайници, които не пасват добре, памперси за четиринайсетгодишни момчета, заседнали инвалидни колички, счупени ортопедични апарати. Механиката на всичко това понякога й се струваше невероятна, ала най-невероятно от всичко бе, че за нея то се беше превърнало в начин на живот. Като жена, която бе копняла за деца, молитвите й бяха чути: към края на август вече имаше петдесет и три. А ето че към дейността й се прибавяше и нов аспект. С поредното дарение бяха купили специално екипиран автобус и бяха уредили след Деня на труда новопристигналите и онези, които продължаваха престоя си, да посещават местното училище. Много от тях за пръв път се връщаха към обучението заедно с нормални деца и тук имаха добри условия да се адаптират, преди да се приберат в родните си градове. Почти нямаше нещо, за което Сам да не бе помислила, и когато пристигнаха в края на август, Чарли и Мели бяха безкрайно изненадани от онова, което видяха.
— Още никой ли не е писал за теб, Сам? — Чарли бе поразен, като съзря група напреднали ученици да се връщат в тръс от следобедна езда сред хълмовете. Повечето деца обичаха конете, които бяха специално подбрани от Сам и Джош заради спокойния си и кротък нрав.
Но в отговор тя поклати глава.
— Не искам публичност, Чарли.
— Защо? — В Ню Йорк той живееше във вихъра на показността и бе изненадан от нейните резерви.
— Не знам. Просто така ми харесва. Тихо и спокойно. Не желая да парадирам. Старая се само да помагам на децата.
— Бих казал, че го правиш много успешно — широко й се усмихна той, докато Мели тичаше подир малката Сам из двора. — Никога не съм виждал малчугани с толкова доволен вид. Харесва им, нали?
— Надявам се.
Наистина им харесваше. И не само на тях, но и на техните родители, на лекарите и на хората, които работеха тук. Постигнатото от Сам беше сбъдната мечта. То даваше на хлапетата онази независимост, на която бе искала да ги научи, на родителите — нова надежда, на лекарите — нещо като подарък, който да предложат на отчаяните родители и деца, а на работещите в ранчото — нов смисъл на живота, какъвто преди им бе липсвал. И в повечето случаи малките питомци укрепваха тяхната вяра, че усилията им не отиват напразно. Понякога пристигаха и такива, на които не можеха да помогнат и най-добрите лекари, най-всеотдайните рехабилитатори, та дори и топлите грижи на Сам, същински несретници, които още не бяха готови, които не желаеха да поемат подадената ръка и може би и никога нямаше да пожелаят. В подобни случаи бе трудно да се приеме, че са безпомощни, но независимо от това даваха всичко от себе си, докато детето беше при тях.
Удивително бе, че въпреки присъствието на множеството сакати деца, с които се занимаваха, ранчото бе весело кътче, изпълнено със смях, усмихнати лица и радостни викове. Сам никога през живота си не беше се чувствала толкова щастлива и спокойна. Когато се срещаше с ранчери или каубои, когато провеждаше разговори за нови назначения, тя вече не задаваше други въпроси, освен непосредствено свързаните с работата. Нейното безкрайно, безнадеждно, безрезултатно търсене на Тейт най-сетне бе прекратено. Сам приемаше факта, че до края на дните си ще остане сама и ще управлява ранчото, изцяло посветена на „своите деца“, с хладнокръвие, което все още разстройваше Чарли.
Очевидно бе, че не иска нищо повече от живота, и Джош от време на време си мислеше колко е жалко
