страшничко да се сблъскаш с непознатото. Човек никога не знае дали е взел правилното решение.
— Предполагам, че е така.
— Мислиш ли, че Чарли ще приеме предложението?
— Ще бъде очарован.
— Тогава мястото е негово. Така е редно. Защото, ако искаш да си директор, трябва да си готов да работиш по петнайсет часа на ден, през почивните дни да си вземаш папките вкъщи, да пропускаш отпуските, да се храниш и да спиш с рекламите. Аз просто не искам да живея повече така.
— Нито пък аз. Но Чарли иска.
— Тогава върви да му кажеш, че има нова служба. Или да му го съобщя аз?
— Би ли ми позволил аз да говоря с него? — Това щеше да е последното важно за нея нещо, което щеше да свърши в агенцията.
— Защо не? Ти си най-близката му приятелка. — После погледна Саманта с тъга. — След колко време ни напускаш?
— Какъв срок ти се вижда разумен?
— Ще те оставя сама да решиш.
— На първи януари? — Дотогава имаше пет седмици, приемлив срок за предупреждение.
Очевидно и Харви беше на това мнение.
— Тогава ще напуснем едновременно. Може дори с Маги да те посетим в ранчото. Напредналата ми възраст е достатъчно сериозен недъг, за да бъдем приети между гостите ти.
— Глупости. — Тя заобиколи бюрото с инвалидния стол и отиде да го целуне по бузата. — Никога няма да остарееш толкова, Харви, не и преди да навършиш поне сто и три години.
— Това случайно се пада другата седмица. — Той обви раменете й с ръка и я целуна. — Гордея се с теб, Саманта. Ти си страхотно момиче. — Закашля се смутено, взе да рови книжата на бюрото си, и й махна да тръгва. — Върви сега да кажеш на Чарли, че има нова работа.
Сам излезе от кабинета му без излишни приказки и, широко усмихната, пое по коридора. Спря пред отворената врата на Чарли. В стаята му цареше обичайният хаос и тя налетя на него тъкмо когато се бе заврял под дивана да търси ракетата си за тенис. Имаше уговорен час за игра по обед, но засега бе успял да открие само топките.
— Какво си изгубил пак, мърляч такъв? Не знам как изобщо можеш да намериш нещо в тази бъркотия.
— Да? — Той се показа, но само за миг. — О, ти ли си. Както виждаш, не мога. Да имаш случайно излишна ракета за тенис?
Сам приемаше подобни шеги само от Чарли.
— Да бе. Играя два пъти седмично. И карам кънки. И вземам уроци по ча-ча-ча.
— О, затваряй си устата! Отвратителна си. Какво става с теб? Напълно ли си забравила що е приличие и добър вкус? — Фиксираше я с престорен гняв и Сам се разсмя.
— Като сме на тази тема, нека ти кажа, че не ще е зле да си купиш по малко и от двете. Ще ти трябват.
— Какво да си купя? — не разбра той.
— Вкус.
— Защо? Никога не ми е бил нужен.
— Никога досега не си бил директор на творчески отдел в голяма рекламна агенция.
Чарли я гледаше с недоумение.
— Какво каза? — За момент сърцето му се разтуптя. Не, не беше възможно. Харви предлагаше мястото на Саманта… Освен ако… — Сам?
— Чухте ме, господин директор на творческия отдел — широко му се усмихна тя.
— Сам… Сам! — Чарли скочи на крака. — Той наистина ли… Нима аз…?
— Той наистина се е спрял на теб. Ти си новият директор.
— Ами ти? — Изглеждаше възмутен. Нима я бяха прескочили? В такъв случай нямаше да приеме. И двамата щяха да напуснат. Можеха да започнат самостоятелна работа, можеха…
Тя долавяше в каква посока се движат мислите му и вдигна ръка.
— Спокойно, Чарли. Мястото е твое. Аз заминавам за Калифорния да ръководя ранчо за деца инвалиди. Ако се държиш с мен прилично, ще ти позволя да ми гостуваш през лятото заедно с цялото си семейство и…
Той не я остави да завърши, хвърли се към нея и я стисна в прегръдките си.
— О, Сам, ти се заемаш с това! Кога го реши? — Радваше се за нея не по-малко, отколкото за себе си, направо му идеше да заподскача като дете.
— Не знам — отвърна със смях Саманта, все още в неговите прегръдки. — Като че ли преди малко, в кабинета на Харви… или снощи в самолета… или вчера сутринта, докато говорех с Джош… Не знам кога точно, Чарли, но се реших.
— Кога заминаваш?
— Щом ти поемеш новия си пост. На първи януари.
— Боже мой, Сам, той наистина ли ми го предлага? Директор на творческия отдел? Аз? Та аз съм само на трийсет и седем години?
— Не се тревожи — успокои го тя. — Изглеждаш на петдесет.
— Тъй ли? Благодаря.
Ухилен до ушите, грабна телефона да се обади на жена си.
33
— Ей, как върви подготовката? Кога отваряте? — Чарли се обаждаше всяка седмица да се оплаква от купищата работа на бюрото си и да се осведомява докъде са стигнали нещата в ранчото.
— Откриването е след две седмици, Чарли.
— Какво ще е? Като на банка? Със скара, балони и хартиени шапки?
Сам се усмихна. През последните пет месеца той непрекъснато я бе окуражавал, а това никак не беше малко. За един човешки живот пет месеца не бяха нищо, но при нейния шестнайсет до осемнайсетчасов работен ден те й се струваха като десет години.
Събориха няколко малки сгради, изградиха нови навеси и плувен басейн, преустроиха някои от къщичките, успоредно със стълбите направиха наклонени пътеки, продадоха по-голямата част от добитъка, като оставиха само няколко крави — да ги снабдяват с мляко и да забавляват децата. Трябваше да се наемат рехабилитатори, да се разговаря с медицински сестри, да се установяват връзки с лекари, тъй че пътуванията бяха неизбежни. Сам летя до Денвър, за да говори с лекаря, който най-напред бе оперирал гърба й, после до Финикс, до Лос Анжелис и Сан Франсиско, накрая и до Далас и Хюстън и навсякъде се срещна с най-добрите ортопеди. Бе си взела секретарка, която пътуваше с нея, помагаше й и й придаваше по-делови вид. Целта на Сам бе да обясни на специалистите своята програма, за да й изпращат пациенти. Децата щяха да прекарват в ранчото четири до шест седмици и да се учат отново да се радват на живота: да яздят, да общуват с други деца с подобен недъг, да бъдат независими от родителите си и сами да се грижат за себе си.
На своите презентации Сам показваше снимки на ранчото, каквото е било, и архитектурни скици на бъдещия му вид. Описваше подробно благоприятните условия и плановете за рехабилитация, даваше характеристики на екипа и сведения за себе си. Където и да отидеше, срещаше сърдечен прием и оставяше най-добри впечатления. Лекарите я препоръчваха на свои колеги, повечето от тях я канеха в домовете си, за да я запознаят със съпругите и семействата си. В Хюстън дори получи покана за среща, но отказа любезно и въпреки всичко спечели лекаря за своята кауза. Когато приключи с пътуванията, беше сигурна, че поне четирийсет и седем ортопеди от шест града ще изпращат пациенти в нейното ранчо.
Продължаваше да го нарича „Лорд“, бе задържала и неколцина от старите каубои. Вярна на обещанието си, бе назначила Джош за управител, дори му бе дала бронзова табелка, която да окачи на вратата си, и той беше на седмото небе. Обаче й трябваха още работници, по-различни от досегашните. Двамата с Джош ги подбираха най-внимателно, обръщайки внимание преди всичко на тяхното отношение към децата, към
