изведнъж мокрото й от сълзи лице грейна в усмивка. Беше Джош. Бе забелязал светлините от къщата и бе побързал да дойде и да я поздрави. Сам изхвърча през вратата и спря с инвалидния стол да го чака на терасата. Но той внезапно се закова на място, на лицето му се изписа стъписване и го чу да шепти: „О, Боже мой…“ Без да усети, Саманта се бе разплакала. Джош също плачеше, вече бе стигнал до средата на стълбите и тя протягаше ръце към него. Той се наведе над нея, прегърна я и двамата продължиха да плачат заедно — за Бил, за Каро, за Тейт и за нея самата. Дълго се чуваха само сподавените им хлипове, после съсухреният стар каубой подсмръкна звучно и се изправи.
— Защо никой не ми е казал, Сам?
— Мислех, че госпожа Каро…
Той поклати глава с отчаяно изражение.
— Как се случи?
Саманта затвори очи за момент. Имаше чувството, че преживява заедно с него този шок. Сякаш се виждаше отстрани, както я виждаше той: осакатена, в инвалидна количка. Тя вече не беше гордата млада Паломино, която препускаше на воля през хълмовете. Стори й се, че животът й е свършил, че изведнъж е остаряла. В този миг бе убедена, че не би могла да задържи ранчото. Нямаше как да го управлява. И другите мъже щяха да реагират по същия начин, както Джош. Тя беше инвалид, приказките на лекарите от болницата тук нямаше да й помогнат с нищо.
— Сам…
— Всичко е наред, Джош. — Усмихна му се мило и пое дълбоко въздух. — Случи се в Колорадо, преди година и три месеца. Заради щуротията, която направих с един кон. — Споменът за злополуката бе вече замъглен, но тя винаги щеше да помни сивия жребец… Сивия дявол… и безкрайния миг, когато летеше във въздуха. — Поех риска да яздя див жребец. Беше коварно животно и ме хвърли в едно дере.
— Защо… защо го направи? — Докато я гледаше, той отново се просълзи. Чувстваше инстинктивно, че Сам е извадила душата на животното, а и тя не го отричаше.
— Не знам — въздъхна младата жена. — Определено не съм била с всичкия си. Изглежда, след Черния красавец съм си въобразявала, че мога да се справя с всеки кон, който ми попадне. И бях разстроена за нещо. — Беше потисната заради Тейт, ала не каза това на Джош.
— Ето какво се случи.
— Ти ще… Могат ли…? — Той не знаеше как да завърши, но тя веднага го разбра и поклати глава.
— Не. Това е положението. Мислех, че си разбрал. Предполагах, че Каролайн ти е казала.
— Нищо не ми е казвала.
— Сигурно е била заета покрай Бил. По това време той бе получил първата си сърдечна криза. Аз исках да дойда, ала бях много претрупана с работа, а после… — Гласът й трепна, но тя продължи: — Бях в болницата десет месеца. — Погледът й се зарея към познатите сгради. — Но трябваше да дойда след това. Не знам… мисля, че ме беше страх. Боях се да се изправя очи в очи с всичко онова, което вече не мога да върша. И повече не я видях, Джош — прошепна с треперещи устни Сам.
— Каролайн беше толкова самотна след смъртта на Бил, а аз изобщо не й помогнах. — Затвори очи, протегна ръце и отново се вкопчи в стария каубой.
— Тя се държеше, Сам. И си отиде, защото го искаше. За нея животът без него нямаше смисъл.
Значи е знаел? Нима и останалите са знаели? Нима криеницата през всичките тези години е била само фарс? Сам погледна Джош в очите и разбра, че всъщност не е било никаква тайна.
— Те бяха като съпрузи, Сам.
Тя кимна.
— Знам. Трябвало е да се оженят.
Той само вдигна рамене.
— Човек е безсилен пред старите нрави. — После я погледна въпросително. — Ами ти? — Изведнъж си бе дал сметка колко невероятно е тя да задържи ранчото при създалото се положение. — Ще продадеш ли този имот?
— Не знам — отвърна му загрижено. — Не виждам как бих могла да го управлявам. Струва ми се, че може би мястото ми е в Ню Йорк.
— Сега с твоите хора ли живееш? — Изглежда, му беше любопитно как се справя, но Сам се усмихна леко и поклати глава.
— Какво говориш. Сама съм. Живея в една и съща сграда с приятелите, които ме доведоха тук. Трябваше да си намеря нов апартамент, без стълби. Все пак мога да се грижа за себе си.
— Това е страхотно, Сам. — Тонът му едва-едва издаваше, че говори със саката жена, но Сам знаеше, че той тепърва ще трябва да свикне с този факт. В известен смисъл и тя още не го бе възприела напълно, тъй че не му се сърдеше. Ала онова, което й каза след това, направо я втрещи: — Нищо не ти пречи да живееш тук. По дяволите, всички ще ти помагаме. И защо, майка му стара, да не можеш да яздиш? Само дето сега трябва да бъдеш по-предпазлива. — Докато говореше, я гледаше едва ли не свирепо, но после се усмихна.
— Не знам, Джош. Мислила съм да го задържа, ала е доста страшничко. Затова съм дошла. Не исках да продавам, преди лично да видя как стоят нещата.
— Радвам се, че си решила така. Знаеш ли — той присви очи и се потупа по брадичката, загледан към тъмнеещия хоризонт, — струва ми се, че тук имаме едно старо седло, което мога да наглася идеално за теб. Ще ти кажа обаче нещо — обърна се и отново я погледна намръщено, — няма да яздиш Черния красавец, дори ако трябва с ритници да те държа далеч от него!
— Опитай само да ме спреш! — Тя се смееше от сърце, чувстваше се почти както някога, но Джош не се шегуваше.
— За мен ще е удоволствие. Иска ми се да знам кой е бил глупакът, който ти е позволил да яздиш оня жребец.
— Човекът ме видя как яздя.
— Проклета фукла.
Подобно нещо би казал и Тейт и когато отново вдигна поглед към Джош, очите на Саманта вече не се смееха.
— Джош?
— Да?
— Чувал ли си нещо за Тейт Джордан? — Имаше повече от година и половина, откакто си беше отишъл.
Но Джош само поклати глава.
— Не. Той е каубой. Кой знае накъде го е отвял вятърът. Обаче от него можеше да излезе добър управител, Сам.
— Как е новият?
— Бива го. Но напуска. Вече са му предложили място в друго ранчо. Казал го е на адвоката вчера сутринта. Не искал да рискува да остане без работа, в случай че решиш да продаваш, тъй че щял да се премести, докато може. Човекът има цял куп деца — уточни Джош, а Сам го погледна замислено.
— А ти, Джош? Ти оставаш ли?
— Ама разбира се! Живял съм тук твърде дълго, за да вървя, където и да било. Ще трябва да ме продадеш заедно с ранчото.
— Ако не го продам, как би ти харесало да станеш управител?
— Шегуваш ли се, Сам? — Очите му светнаха заинтригувано. — Много би ми харесало, дума да не става. А жена ми така ще се надуе, че ще ни побърка всичките. Но ще го преживея. — И двамата се засмяха, Джош протегна грубата си ръка и Саманта я стисна.
— Сам? — Чарли надникна през мрежата за комари на входната врата, беше я чул да разговаря и бе дошъл да види кой е.
Тя бързо направи маневра със стола си, запозна ги и мъжете се заприказваха за ранчото. Разговорът се водеше над главата на Сам и увлечен в него, Джош я забрави за няколко минути. Накрая отново се обърна към нея:
— Колко време ще останеш, Сам?
