— Но аз не бих могла да се справя, Чарли… Как да се заема с подобно начинание? Та аз не знам нищо за тези неща.
— Ще се научиш. Разбираш от коне. Имаш представа какво е да бъдеш в инвалидна количка. Разполагаш с много хора, които ще ти помагат в ръководството на ранчото, ти само ще трябва да координираш всичко, като за голям рекламен клип, а в това нямаш равна на себе си.
— Чарли, ти си луд.
— Може — погледна я ухилено той. — Кажи, Сам, няма ли да ти е приятно и ти да си мъничко луда?
— Вероятно — честно си призна тя, без да откъсва от него своите пълни с удивление очи. — Какво да правя сега?
— Защо не отидеш там и не се поогледаш още веднъж? Ранчото е твое, Сам!
— Веднага ли?
— Когато имаш време.
— Сама ли?
— Ако искаш.
— Не знам. — Тя отклони погледа си от него и се загледа в пространството, потънала в мисли за ранчото. Щеше да е толкова мъчително да го види сега, когато леля Каро вече я нямаше. Как щеше да се справи със спомените за хората, които бе обичала, а вече не бяха там? — Не искам да отивам сама, Чарли. Не мисля, че бих издържала.
— Тогава вземи някого със себе си — каза той с делови тон.
— Кого предлагаш да взема? — скептично го погледна тя. — Майка ми ли?
— Боже опази. И аз не знам. Вземи Мели.
— Ами децата?
— Тогава ни вземи всичките. Или не си прави труда, ние сами ще дойдем. Децата много ще се радват, а също и ние. И когато стигнем там, ще ти кажа какво мисля.
— Сериозно ли говориш, Чарли?
— Напълно. Смятам, че това ще бъде най-важното решение в живота ти и ще ми е крайно неприятно, ако го провалиш.
— И на мен. — Погледна го тъжно и изведнъж се сети за нещо. — Какво ще кажеш за Деня на благодарността?
— Какво да кажа?
— Той е след три седмици, защо всички да не заминем тогава?
Чарли се замисли за момент, после й се усмихна.
— Дадено. Ще се обадя на Мели.
— Сигурен ли си, че тя ще иска да дойде?
— Разбира се. Пък ако ли не — ухили се той, — ще тръгна сам.
Но Мели нямаше никакви възражения. Както и децата. Никой, освен тях, не знаеше за плановете им. Тихомълком направиха резервации за четиридневно пътуване около Деня на благодарността. Саманта не каза дори на Харви — боеше се да не го разстрои. Все още не му бе дала отговор за директорското място.
31
Докато изминаваха последните километри през хълмистия пейзаж по познатата отсечка от магистралата, Саманта стана необичайно тиха. Но останалите не забелязаха. Момчетата бяха толкова възбудени, че направо подскачаха във взетата под наем кола. Мели беше оставила бебето при майка си и дотук пътуването бе протекло гладко. Очевидно нарушаваха традициите, свързани с Деня на благодарността, но поне възрастните се надяваха, че ще си струва. В самолета бяха хапнали по едно тънко и сухо парченце пуйка с гарнитура и Мели бе обещала на другия ден да приготви истинска вечеря с печена пуйка в ранчото.
Саманта бе разговаряла по телефона с Джош същата сутрин. Момчетата щяха да прекарат нощта в спални чували в една от двете стаи за гости, Чарли и Мели щяха да се настанят в спалнята на леля Каро, а за Саманта бе приготвена старата й стая. Къщата беше достатъчно голяма да приюти всички. Джош я бе успокоил, че са накупени необходимите продукти, и бе предложил, ако искат, да ги вземе от аерогарата в Лос Анжелис. Но Сам не искаше да му разваля празника и каза, че ще се видят, когато пристигнат там. Старият каубой се разчувства и с обичайното запъване изрази радостта си, че сега тя е собственичка на ранчото. Увери я, че ще стори всичко по силите си, за да й помогне. Надявал се само, че няма да направи някоя глупост и да го продаде, защото никак не било чудно от нея да излезе най-добрата ранчерка в околността. При тези думи тя се усмихна тъжно, пожела му приятно прекарване на Деня на благодарността и побърза да се присъедини към Мели, Чарли и момчетата във фоайето. Наложи им се да вземат две таксита до летището, а сега бяха натъпкани в огромно комби и децата пееха с пълно гърло.
Вече наближаваха и Саманта не можеше да мисли за нищо друго, освен за последното си пребиваване в ранчото, когато Бил Кинг и Каролайн бяха живи и здрави. Отново се върна към дните с Тейт, прекарани тук. Сега всичко това й се струваше като сън, споделените мигове на радост, часовете в хижата край езерото, разходките им с неговия пинто и расовия жребец на Каро бяха като от някакъв друг живот… Тогава тя можеше да ходи.
Щом взеха последния завой по шосето, Сам почувства как над нея се спуска черен облак и още веднъж си даде сметка колко се е променило всичко.
— Ето го — тихо се обади тя от задната седалка, сочейки с разтреперан пръст. Минаха през главната порта, поеха по виещия се път и къщата на леля Каро изникна пред тях. Но лампите вътре не бяха запалени и макар да беше едва пет часът следобед, тя изглеждаше призрачна, тъжна и самотна в падащия здрач. — Джош каза, че ще остави вратата отворена. Ако искаш да влезеш, Чарли, бушоните на дневната са на таблото вдясно, точно зад вратата. — Сам остана на мястото си с приковани в къщата очи. Все очакваше лампите да светнат, да види познатите бели коси, усмихнатото лице на леля Каро, която й маха от прага. Но Чарли влезе да включи осветлението, после тръгна бързо обратно към колата, а до него нямаше никого. Дори момчетата се смълчаха и се заоглеждаха наоколо.
— Къде са конете, Сам?
— В конюшнята, скъпи. Утре ще ви ги покажа.
— Не може ли да ги видим веднага?
Тя се усмихна на Чарли над главите им и кимна.
— Добре. Хайде да си внесем нещата и после ще ви заведа.
Ала сега, след като бе дошла, нямаше желание да влиза в къщата или в конюшнята, не желаеше да вижда Черния красавец, нито Навахо, нито другите коне. Искаше й се само да види Каролайн, Бил Кинг и Тейт Джордан и да живее така, както никога повече нямаше да живее. Тя се прехвърли в инвалидния стол и остави Чарли да я избута по стълбите, а в гърлото й бе застанала буца, голяма колкото ябълка. Завъртя колелата, влезе бавно в къщата и се огледа, сетне, още по-бавно, пое по коридора към своята стая. След миг момчетата изтичаха край нея, Сам се усмихна насила, показа им къде ще спят и се върна в дневната при Чарли и Мелинда. Посочи им стаята в другия край на коридора, но нямаше никакво желание да влиза вътре. Не искаше да вижда празната спалня, която бе принадлежала на Каро и Бил.
— Добре ли си? — съчувствено я погледна Мелинда.
— Всичко е наред. Честно.
— Изглеждаш уморена.
Не беше уморена, а само отчайващо нещастна.
— Добре съм.
Спомняше си с мъчителна яснота как се бе чувствала, когато заминаваше от ранчото, без да знае къде е Тейт и дали ще го намери някога, но все още изпълнена с надежди. Сега знаеше със сигурност, че никога повече няма да го види. А беше изгубила и Каро… Мисълта за това я заля като цимент.
Седеше до прозореца и гледаше към неясните очертания на хълмовете в сгъстяващия се здрач, когато съзря приближаващата се дребна кривокрака фигура, подобна на елф, същински малък горски дух, и
