се иска вече да яздя с каубоите. Оставила съм новия управител да върши цялата работа вместо мен. Ранчото не означава нищо без Бил и — Сам долови сълзите в гласа й — всичко това толкова ме натъжава…
Тя бе пожелала да го погребат сред хълмовете, бяха му отслужили и панихида. Бил бе останал верен на себе си до самия край, беше умрял като управител на ранчо „Лорд“, а не като неин съпруг. Въпреки че това не интересуваше вече никого. Хората уважаваха и двамата, независимо дали подозираха нещо или не. Мнозина скърбяха за Бил и съчувстваха на Каро за загубата на добрия приятел дори без да знаят, че й е бил мъж.
Разбира се, от Тейт Джордан все още нямаше никаква вест. Сам и не питаше вече, Каро би й казала. Беше се свързала с толкова много хора, бе посетила толкова стопанства, бе разговаряла с безчет ранчери и наемни работници, а никой от тях не го бе виждал, никой не го познаваше. Питаше се къде ли е отишъл и дали е щастлив, дали си спомня, както си спомняше тя. Вече наистина нямаше никакъв смисъл да го търси. Не можеше да му предложи нищо. Сега тя не би му позволила да остане с нея, тя беше тази, която би избягала. Ала не се налагаше. Него го нямаше от цяла година.
През пролетта най-сетне я изтикаха внимателно от гнездото, въпреки протестите на майка й. Лекарят й я изписа от болницата на първи май, прекрасен топъл ден, и тя за пръв път отиде да разгледа новия си апартамент. Бе се видяла принудена още веднъж да потърси помощта на Чарли и Мели, да наеме транспортна фирма и да поръча всичко от старото й жилище да бъде опаковано. Нямаше да е по силите й да се справя сама със стълбите там. И като по някакво чудо се бе намерил свободен апартамент в същата сграда, в която живееха Мелинда и Чарли. Ставаше дума за приземен етаж с малка слънчева градинка, който щеше да е идеален за нея, защото не се изкачваха стъпала, влизаше се лесно и имаше портиер — тъкмо това, което й бе препоръчал лекарят. Саманта бе инструктирала хората от фирмата да разположат мебелите по плана, който им бе начертала, и да оставят сандъците с вещите й, за да ги разопакова сама. Това щеше да е първото й изпитание след излизането от болницата. И то какво изпитание!
Нахвърли се на сандъците, поти се, сумтя и пъхтя, веднъж дори падна от стола, опитвайки се да окачи на стената малка картина. Но стана, окачи я, разопакова нещата, оправи леглото, изми косата си, изобщо извърши всичко онова, на което я бяха учили.
В понеделник сутринта се появи в агенцията със самочувствието на победителка, в черна пола и черен пуловер с висока яка, модни черни велурени ботуши и червена панделка в косата. Изглеждаше по-млада и по-здрава от когато и да било през тази ужасна година. По пладне майка й се обади да се повайка за нещастната й съдба, ала Саманта беше на съвещание. После отиде да обядва в „Лютес“ с Чарли и Харви, за да отпразнуват завръщането й. В края на седмицата се състоя и първата й среща с клиент, която проведе с лекота и много елегантност. Беше й любопитно да забележи, че мъжете все още я заглеждат, и дори опасенията, че вниманието им не е предизвикано от нейната привлекателност, а от съчувствие, не можеха да затъмнят радостта от съзнанието, че макар и загубила функциите си като жена, е запазила своята женственост. Тя бе отказала да обсъжда с психиатъра в болницата въпроса за мъжете, за нея те бяха затворена книга. Лекарят бе предпочел временно да изостави тази тема и да работи по останалото. Във всяко друго отношение Сам бележеше голям напредък и той бе сигурен, че рано или късно ще се справи и с това. В края на краищата Саманта Тейлър беше невероятно красива и само на трийсет и една години. Не му се вярваше жена като нея да прекара остатъка от живота си сама, каквото и да говореше сега.
— Е! — Харви посегна към чашата шампанско с усмивка, каквато рядко се виждаше на лицето му. — Предлагам тост за Саманта. Да живееш още сто години, без да отсъстваш нито ден от агенцията. Благодаря ти. — Поклони се и тримата прихнаха.
После Саманта вдигна тост за тях. Когато си тръгнаха, всички бяха полупияни и тя взе да си прави глупави шеги, преструвайки се, че не може да управлява инвалидния стол. По пътя към офиса се блъсна в двама пешеходци, тъй че Чарли пое нещата в свои ръце и започна да я бута. Но само след няколко крачки връхлетя върху един полицай и почти го свали на колене.
— Чарли, за Бога! Внимавай къде вървиш!
— Внимавам… Според мен той е пиян. Отвратително, полицай на служба!
Тримата се кикотеха като деца. Имаха трудности с изтрезняването дори след като се върнаха в службата, тъй че се отказаха от усилията и си тръгнаха рано. И за тримата денят бе изключителен.
В събота Сам заведе своя малък приятел Алекс на обяд. Взеха си хотдог с пържени картофки и ги изядоха, припичайки се на слънце на инвалидните столове. После отидоха на кино. Разположиха се един до друг на пътеката в „Рейдио Сити“ и момчето през цялото време не откъсна очи от екрана. Привечер Саманта го придружи до дома му и сърцето я заболя, когато трябваше да го върне на майка му. Преди да се прибере, потърси разтуха в апартамента на Мели и поигра с бебето. Движеше стола си бавно и предпазливо из детската стая, когато малката Сам внезапно се изправи, размаха ръчички и защапука на пръсти след нея. „Голямата Сам“, както я наричаха в присъствие на бебето, зяпна от почуда. Малката падна на килима и загука, Саманта викна на Мели и тя пристигна тъкмо навреме, за да види как дъщеря й отново изпълнява същия акробатически номер. А беше само на десет месеца.
— Тя ходи! — развика се Мели. — Тя ходи… Чарли, Сам ходи…
Той се появи на вратата със сепнато изражение, не беше разбрал, че става дума за детето. Сам го гледаше изненадано, по лицето й се стичаха сълзи. После се усмихна и протегна ръце към заливащото се от смях момиченце.
— О, да, ходи!
30
Тази година „Крейн, Харпър и Лауб“ спечелиха още една награда „Клио“ за рекламен филм на Саманта, пак благодарение на нея получиха и други две големи поръчки. Лошите предчувствия на майка й не се сбъднаха. Сам работеше по-упорито от всякога, поддържаше жилището си с лекота, срещаше се с неколцина приятели и от време на време водеше вече седемгодишния Алекс на кино в събота следобед. Общо взето, беше доволна от живота си. Радваше се, че бе останала жива, че бе оцеляла. Макар и да не бе съвсем наясно с бъдещето си. Харви все още беше директор на творческия отдел и продължаваше да заплашва, че ще се пенсионира, но тя не му вярваше. До първи ноември, когато той я повика в кабинета си и разсеяно й посочи стол.
— Седни, Сам.
— Благодаря, Харви, седнала съм — ухили се тя развеселена.
Харви я погледна объркано, после се разсмя.
— Не ме изнервяй, Сам, по дяволите. Имам да ти казвам нещо… Не, да те питам…
— Да не би най-сетне да ми предлагаш ръката си след всичките тези години? — С него постоянно си разменяха шеги на тази тема. Иначе Харви бе щастлив съпруг и баща вече от трийсет и две години.
— Престани, да му се не види, днес не съм те извикал да си чешем езиците. Сам — погледна я едва ли не сърдито, — ще го направя. От първи януари следващата година се пенсионирам.
— Кога те осени това, Харви? Тази сутрин ли?
Сам продължаваше да се усмихва. Отдавна бе престанала да взема насериозно неговите заплахи за пенсиониране и бе напълно доволна от мястото, което заемаше. През годините заплатата й се бе увеличавала задоволително и агенцията й бе правила толкова много отстъпки, бе проявила такова разбиране, докато тя се бореше с различните си проблеми и по време на боледуването, че лоялността й и бездруго беше непоклатима. Не й трябваше мястото на Харви.
— Защо просто не си дадеш малко почивка и за Коледа не заминеш с Маги на хубава ваканция някъде на топло, например на Карибите. А после ще се върнеш като добро момче, ще запретнеш ръкави и отново ще се заловиш за работа.
— Не искам — отсече той с тон на своенравно дете. — Знаеш ли какво, Сам? Вече съм на петдесет и девет години и изведнъж започнах да се питам какво правя. Интересува ли се някой от рекламите? След година кой ще си спомня поне нещичко от онова, което сме създали? А аз пропилявам остатъка от най- добрите си години с Маги, седнал зад това бюро, и се скъсвам от работа. Не искам да го правя повече.
