— Само до неделя. Трябва да се връщаме. С Чарли работим заедно в Ню Йорк. Той е художник.
— Нищо подобно, аз съм гений. — Всички се засмяха.
— Можете ли да яздите? — Чарли поклати глава и Джош се усмихна широко. — Ще ви научим. Сам каза, че сте довели децата си.
— Три от тях. Синовете.
— Колко имате общо? — вдигна вежди Джош.
— Четири. Оставихме вкъщи бебето, момиченце.
— Ха — изкикоти се Джош, — това не е нищо. Моите са шест.
— Опазил Господ! — Чарли обърна очи, сякаш всеки момент щеше да припадне, и тримата избухнаха в смях.
Джош влезе вътре да се запознае с Мели и момчетата, а после всички отидоха в конюшнята да видят конете. Децата така се развълнуваха, че запищяха и заподскачаха по нахвърляната на земята слама. Веднага бяха запланувани уроците по езда на следващия ден, а след това Сам се отби да се порадва на Черния красавец, както винаги спокоен и прекрасен в своята преграда.
— Хубав кон, нали, Сам? — Дори Джош го гледаше с гордост. Сетне очите му се спряха върху нея, сякаш току-що си бе спомнил нещо. — Сега той е твой, Сам.
— Не. — Тя бавно поклати глава. — Той винаги ще бъде на Каро. Но аз ще го яздя. — Този път Джош не отвърна на усмивката й.
— Дума да не става.
— Можем да спорим за това и утре сутринта.
Джош не изглеждаше убеден, ала всички тръгнаха към къщата и той се раздели с тях на терасата с последен нежен поглед към Саманта. Едва сега тя почувства, че отново си е у дома. Макар и другите да си бяха отишли, все още имаше Джош. И прекрасното ранчо, което Каролайн й бе завещала, и спомените за красивия роман на старата й приятелка с Бил, и своите собствени спомени за Тейт, за хижата край езерото — тези неща никога нямаше да се изтрият от паметта й. Особено ако останеше тук.
32
— Сега, сега, Сам… вдигаме те…
Двама каубои бяха направили с ръце столче и тя се бе прехвърлила на него, а други двама държаха здраво коня. Не беше Черния красавец, дори не беше Навахо, а някаква нова кобила на име Хубаво момиче. Но този път името не подразни Саманта. Тя бе изненадана от своята несигурност, въпреки единодушните уверения, че конят е един от най-кротките. Мъжете бързо я вдигнаха, Джош я овърза с ремъци и ето че вече седеше на седлото и ги гледаше с изумление отгоре. Беше щастлива.
— За Бога, направихме го! Гледайте, яздя! — Приличаше на екзалтирано дете.
— Не яздиш — с видимо задоволство й се усмихна Джош, — само седиш на коня. Раздвижи го малко, Сам, и виж как ще се почувстваш. Тя го погледна и прошепна:
— Няма да ми повярваш, но ме е страх. — Изплашеното й изражение се смени с неспокойна усмивка, ала тя не помръдна. Джош внимателно хвана коня за оглавника и го поведе.
— Няма страшно, Сам. Хайде, ще те разходя из заграждението.
— Джош, чувствам се като малко дете.
Той я погледна през рамо с нежност.
— Ами така е. Преди да започнеш да тичаш, трябва да се научиш да ходиш. — Но след малко пусна оглавника, конят премина в лек тръс и на лицето на Саманта изведнъж се появи широка усмивка.
— Хей, момчета, аз яздя! — развика се тя. — Препускам… вижте! — Бе така развълнувана, че почти не можеше да го понесе. За пръв път от повече от година не се движеше с инвалидния стол, а отново тичаше, макар и не на собствените си крака. Възторженото чувство от ездата, от вятъра, който развяваше косите й, бе най-хубавото от всичко, изживяно през последните години. На Джош му трябваше цял час, за да я убеди, че вече й е достатъчно. Когато я свалиха от коня, тя направо преливаше от щастие, очите й блестяха и кичури златиста коса се виеха около нежното й лице.
— Наистина изглеждаше добре на онзи кон, Сам — каза старият й приятел, докато каубоите я слагаха в инвалидния стол.
Тя се засмя смутено.
— Знаеш ли, в началото бях уплашена до смърт.
— Разбираемо е. Трябва да си луда, за да не те е страх след онова, което ти се е случило. — После я погледна сериозно. — Как беше?
— Толкова хубаво, Джош! — Затвори очи, щастливо усмихната. — Все едно, че отново бях нормален човек. — Усмивката й помръкна и тя се взря в мъдрите му стари очи. — Беше толкова отдавна.
— Да. — Той се почеса по брадата. — Но все си мисля, че няма защо да се бавиш повече, Сам. Можеш да се върнеш тук и да се заемеш с ранчото… — Цяла нощ бе размишлявал върху това.
Сам го погледна съсредоточено, наклонила глава на една страна.
— Искаш ли да знаеш какво ми се върти из главата? — Джош кимна. — С Чарли говорихме за това в Ню Йорк. Може и да не съм с всичкия си, ала се питам дали не бих могла да го преобразя в специално ранчо за… — поколеба се за момент, не знаеше как да го каже — за хора като мен. Най-вече за деца, но ще има и възрастни. Ще ги учим да яздят, ще им помагаме да се върнат към нормалния живот. Джош, нямам думи да ти опиша какво изпитвам. Тук, в инвалидния стол, аз съм съвсем друг човек. Качена обаче на коня, съм същата, каквато бях. О, може би не съвсем, но ще стана, когато отново свикна да яздя. Представи си какво ще е да показваме това на хората, да им даваме коне, да ги учим да яздят… — Тя не забелязваше, че в очите на възрастния мъж се бяха появили сълзи, както и в нейните. Джош кимаше замислено и оглеждаше сградите наоколо.
— Ще трябва да направим някои промени, но ще стане…
— Ще ми помогнеш ли?
— Не разбирам много от… от… — на устата му беше да каже сакати, ала се опитваше да бъде тактичен — от такива хора, но пък разбирам от коне. Ако трябва, мога да науча и сляп човек да язди. Научих моите деца още преди да станат на три години.
Саманта знаеше, че е вярно, освен това той беше изключително търпелив и внимателен, в това отношение ни най-малко не отстъпваше на рехабилитаторите, които се бяха грижили за нея в болницата.
— Знаеш ли, Сам, можем да го направим. По дяволите, много ми се иска да опитам.
— И на мен. Но ми е необходимо време да го обмисля. Ще са нужни пари, ще трябва да привлека рехабилитатори, сестри и възпитатели, тъй че хората с готовност да ми поверяват децата си. А всъщност защо ще ми имат доверие? — каза тя по-скоро на самата себе си, отколкото на Джош.
След малко Чарли и Мели ги прекъснаха и засипаха Джош с въпроси за ранчото.
Неделя дойде твърде бързо и сутринта, когато се сбогуваха, всички съжаляваха, че си тръгват. Преди да потеглят за аерогарата, наскърбеният от раздялата Джош хвана ръката на Сам и я стисна, а в погледа му се четяха хиляди въпроси.
— Е, ще задържиш ли ранчото? — Знаеше, че в противен случай може никога повече да не я види. И че не бива да допусне това. Искаше да й помогне да намери самата себе си и да изгради своята школа за деца инвалиди. През изминалите няколко дни бе почувствал колко самотна и наранена е тя.
— Още не знам, Джош — откровено призна Сам. — Трябва да направя някои проучвания и да го обмисля. Обещавам да ти съобщя веднага, щом взема някакво решение.
— Колко време ще ти е нужно?
— Да не са ти предложили друга работа? — разтревожено го погледна тя.
— Ако кажа „да“ — усмихна се меко той, — това ще те накара ли да ревнуваш достатъчно, за да не го продаваш?
Сам се разсмя.
— Ама че си хитрец!
Джош изведнъж стана сериозен.
— Просто не искам да виждам как се отказваш от това ранчо.
