— Какви?
— Препусках презглава надлъж и нашир и поемах доста рискове. — За пръв път бе така честна пред самата себе си. За пръв път говореше и за злополуката и бе изненадана колко малко болка й причинява това. — Харесваш ли конете, Алекс?
— Да, много. Веднъж ходих на родео.
— Така ли? Аз пък работех в едно ранчо.
— Не е вярно. — Беше възмутен. — Момичетата не работят в ранчо.
— Напротив, работят. Аз работех.
— Харесваше ли ти? — Още не изглеждаше съвсем убеден.
— Страшно.
— Защо тогава си престанала?
— Защото се върнах в Ню Йорк.
— Защо?
— Липсваха ми приятелите.
— О-о. Имаш ли деца?
— Не. — Сърцето й леко се сви, като го изрече, и мислите й веднага полетяха с копнеж към малката Сам. — Ти имаш ли деца, Алекс? — Ухили му се и той прихна.
— Разбира се, че нямам. Колко си глупава. Името ти наистина ли е Сам?
— Да. Всъщност е Саманта. Приятелите ми ме наричат Сам.
— А моето е Александър. Но само майка ми ми казва така.
— Искаш ли да се повозим? — Чувстваше се неспокойна, а момчето бе не по-лоша компания от всеки друг.
— Сега ли?
— Разбира се. Защо не? Да не очакваш гости?
— Не. — Той моментално се натъжи отново. — Те току-що си тръгнаха. Гледах ги през прозореца как си отиват.
— Добре, защо тогава ние двамата да не си направим една малка обиколка? — Тя му се усмихна закачливо, бутна го, за да му даде начална скорост, и каза на дежурната сестра, че ще заведе Алекс на разходка. Цялата сестринска стая им помаха за довиждане, като потеглиха към асансьорите и оттам: — към магазина за подаръци на приземния етаж. Сам му купи захарно петле и две захарни пръчици, а за себе си взе няколко списания. После решиха да се запасят и с дъвки и когато се върнаха на своя етаж, надуваха балончета и играеха на „познай какво е това“.
— Искаш ли да ми видиш стаята? — любезно я покани той.
— Разбира се.
Вътре имаше малка коледна елхичка, украсена с дребни играчки, а стените бяха облепени с рисунки и картички от приятелчета в училището.
— И аз ще се върна там. Моят лекар казва, че няма нужда да ходя в специално училище. Ако си правя терапията, мога да стана като всички други, почти.
— И моят лекар ми казва същото.
— Ти ходиш ли на училище? — Той я погледна заинтригувано и Саманта се засмя.
— Не, аз работя.
— С какво се занимаваш?
— Работя в една рекламна агенция, правим рекламни филми.
— Като онези по телевизията, които подмамват децата да си купуват разни боклуци? Моята майка казва, че хората, които ги правят, са безотрово… безотроворни или нещо такова.
— Безотговорни. Всъщност моите реклами продават боклуци предимно на възрастните, например коли, пиана, червило или разни неща, от които започваш да миришеш на хубаво.
— Уф!
— Да. Е… може би някой ден ще се върна да работя в ранчото.
Той кимна мъдро. Това му звучеше много разумно.
— Омъжена ли си, Сам?
— Не.
— Как така?
— Никой не ме иска, предполагам. — Шегуваше се, ала момчето кимна сериозно. — А ти женен ли си, Алекс?
— Не — ухили се той. — Но имам две приятелки.
— Две…?
Разговорът им продължи така с часове. Вечеряха заедно, Сам отиде да го целуне за „лека нощ“ и да му разкаже приказка. После се прибра в стаята си и се нахвърли върху работата, а лицето й бе озарено от спокойна усмивка.
29
Алекс напусна болницата през април, прибра се вкъщи с майка си и баща си и тръгна на училище. Той изпращаше на Сам по едно писмо всяка седмица, пишеше, че отново бил също като останалите, дори ходел с баща си всяка неделя да играе бейзбол с други деца в инвалидни колички. Момчето диктуваше писмата на майка си, а Сам ги събираше в специална папка. Тя също му пишеше, изпращаше му дъвки, картички с коне и всичко попаднало й в магазина за подаръци, което предполагаше, че може да му хареса. Приятелството с него я караше да се чувства някак по-силна, стимулираше я да упорства в упражненията. Но времето за проверка настъпи в края на месеца, когато нейният лекар заговори за изписване.
— Е, какво ще кажеш? Чувстваш ли се готова?
Самата мисъл за това я хвърли в паника и тя поклати глава.
— Още не.
— Защо?
— Не знам… Не съм сигурна, че ще се справя… Не съм… Ръцете ми не са достатъчно силни… — Изведнъж бе готова да измисли хиляди извинения.
Лекарят знаеше, че това е нормално. Саманта се чувстваше в безопасност в своя пашкул и животът вън от болницата вече не я влечеше. Доктор Нолън беше наясно, че тя ще се съпротивлява с всичка сила, когато настъпи моментът да излезе оттук.
Сам наистина си бе изработила удобен стереотип: всяка сутрин по три часа физиотерапия и всеки следобед по три часа писмена работа за агенцията. Клиповете, които й бяха спечелили седем нови награди, между които и така желаната „Клио“, отдавна се излъчваха и тя работеше над нови идеи за кампанията. Хенри Джоунс-Адамс, приятелят му и Чарли всеки момент щяха да заминат на Запад, за да снимат още два рекламни филма.
Една вечер Сам бе позвънила на Каролайн с намерението още веднъж да поиска разрешение за снимки в ранчото, надяваше се така да отвлече за малко вниманието й от Бил. Но трябваше да преживее ужасен шок. Щом чу гласа й, възрастната жена изгуби самообладание и заплака сърцераздирателно, с гърлени, откъртващи се от дъното на душата й ридания.
— О, Сам… Боже мой… той си отиде… той си отиде.
Саманта не знаеше какво да каже — какво ли можеше да се каже наистина.
След това й се обаждаше често, опитвайки се да я разведри поне малко. Но минаха няколко месеца, а Каролайн продължаваше да се чувства абсолютно загубена без Бил. Сърцето на Сам се късаше, когато я намираше все така отчаяна и съкрушена, с изчерпан дух, изтръгната душа, лишена от мъжа, когото бе обичала толкова дълго. Сега Саманта бе тази, която й даваше сила и й вдъхваше кураж да продължи нататък.
— Но аз вече си нямам никого, Сам. Няма за какво повече да живея. Всички от семейството ми си отидоха… А сега и Бил…
— Все още имаш ранчото и мен. И толкова хора те обичат.
— Не знам. — Гласът й звучеше много уморено. — Струва ми се, че животът ми е свършил. Дори не ми
