— Да. И колкото да е мъчително за нас, мислим, че е време да го научиш. Лекарите просто са изчаквали… подходящия момент. Но след като вече сме тук… — Звучеше като добре отрепетирано въведение към заупокойно слово и на Саманта й се прииска да се обърне и да погледне кой лежи в ковчега. Реши, че Джордж прилича на предприемач, а не на морски капитан, и се опита да си придаде любезно изражение. — Сега, когато сме тук, считаме, че е време да го научиш.
— Какво да науча?
— Истината.
При тези думи някъде до сърцето й внезапно звънна тревожен сигнал. Сякаш знаеше, сякаш, без да подозира, го бе разбирала през цялото време, сякаш чувстваше точно какво ще й кажат.
— О?
— Да. Злополуката… Виж, Сам, последствията са тежки. Гръбначният ти стълб е счупен на две места. Цяло чудо е, че не си умряла от шока и травмите, а също и че не си получила мозъчни увреждания, каквито, разбира се, вече е сигурно, че нямаш.
— Виж ти! Благодаря. Това е хубаво. Да чуем сега и останалото. — Сърцето й биеше лудо, но лицето й не издаваше нищо.
— Както ти е известно, в останалото не ти е провървяло толкова, иначе нямаше да си в това злощастно гипсово корито. — Джордж въздъхна леко и продължи: — Онова, което не знаеш обаче и което ние с майка ти, както и лекарите, считаме, че трябва да научиш, дори бих казал, че вече е крайно време да научиш, онова, което не знаеш, Саманта, е — той се поколеба само за секунда, преди да изплюе камъчето, — че сега си паралептичка.
За момент настъпи тишина, тя се бе вторачила в него.
— Какво точно означава това, Джордж?
— Че никога повече няма да ходиш. Ще владееш напълно горната част на тялото си, ръцете, раменете и така нататък, но най-сериозните увреждания са в областта на кръста ти, виждат се много ясно на рентгеновите снимки — заобяснява той нашироко със самочувствието на специалист. — Оттам нататък няма нищо. Може да се появят някакви усещания, каквито, предполагам, вече имаш, но това е всичко. Сигурно е, че няма да можеш да контролираш мускулите си и да си служиш с краката. Ще трябва, разбира се, да използваш инвалидна количка. — Ала това не бе всичко, дойде ред и на най-приятната новина: — Но, разбира се, тази сутрин майка ти и аз решихме, че ще дойдеш да живееш при нас.
— Не, няма да дойда! — ужасено изкрещя тя.
Двамата й посетители изглеждаха слисани.
— Разбира се, че ще дойдеш, скъпа. — Майка й протегна ръка и Сам се дръпна от нея като ранено животно, на което отчаяно се иска да избяга. Гледаше ги диво. Те нямаха право да й го казват. Не беше вярно… не беше възможно… никой друг не й го бе споменавал…
Но още преди да го чуе, знаеше, че това е самата истина. Онази истина, която бе крила от себе си едва ли не от момента, когато бе дошла в съзнание в Денвър. Онази истина, за която никой никога не бе й говорил. Освен тези двамата. Те бяха дошли да й я кажат, сякаш изпълняваха мисия, а тя не желаеше да знае нищо от онова, което току-що бе научила.
— Не искам, майко. — Говореше през стиснати зъби, ала те отказваха да разберат.
— Но ти вече не можеш да се грижиш за себе си. Ще бъдеш безпомощна като малко дете.
При мисълта за това на Сам й се дощя да умре.
— Няма да дойда, няма, по дяволите… По-скоро ще се убия! — закрещя тя.
— Саманта! Как смееш да говориш така!
— Това си е моя работа! Няма да се примиря с ограниченията на подобен живот, с живота на инвалид. Не желая да съм безпомощна като бебе и на трийсет и една година да живея с родителите си в Атланта. Как можа да ми се случи такова нещо, по дяволите… Не е възможно, няма да позволя!
Майка й стоеше безпомощно отстрани, докато Джордж, заел най-професионалната си поза, се опитваше да я успокои. Но само я накара да закрещи още по-силно и възрастната дама погледна умоляващо съпруга си, подканвайки го да си вървят.
— Може би трябва да дойдем и поговорим за това по-късно… — Те бавно заотстъпваха към вратата. — Сега е по-добре да останеш сама, за да свикнеш с тази мисъл, Саманта… Имаме предостатъчно време да го обсъдим, до утре няма да си заминем, а лекарите са на мнение, че и без това няма да излезеш оттук преди май или юни.
— Какво? — Това бе последният удар.
— Саманта… — За момент майка й сякаш понечи да се приближи и единственото, което можеше да направи Сам, за да се защити, бе да изръмжи от леглото:
— Махайте се оттук, за Бога… Моля ви… — Тя се разплака истерично. — Вървете си…
Те се подчиниха и Сам остана сама в празната стая с ехото от техните думи. След половин час една сестра я намери да стърже отчаяно китките си с тъпия ръб на пластмасова чаша.
Раните, които си бе причинила, се оправиха с няколко шева, ала, за да се затворят другите, онези, които, й бяха нанесли нейната собствена майка и вторият й баща, трябваше да минат месеци.
28
— Как е, рожбо? — Чарли изтупа снега от яката си, свали си палтото и го метна на един стол. Имаше сняг дори по брадата и по косата си. — Е? — погледна я въпросително той.
Саманта вдигна рамене.
— Какво очакваш? Да си седя на инвалидния стол в розова балетна поличка и като влезеш, да те посрещна с арабеска?
— Охооо, днес сме очарователни, нали?
— Върви да се правиш на остроумен пред жена си.
Той погледна загрижено часовника си.
— С най-голямо удоволствие, само че Мели е на събрание на родителско — учителския комитет, а и аз съм зает. В два имам среща с клиент.
— Много забавно.
— Жалко, че не мога да кажа същото и за теб.
— Е, вече не съм веселячка. Такъв е животът. Аз съм на трийсет и една години, саката и прикована към инвалидния стол. Нито е смешно, нито е забавно.
— Вярно, но положението ти не е и толкова окаяно, както се опитваш да го представиш. — Гледаше я такава вече от три месеца и половина. Още откакто онзи идиот, вторият й баща, й бе съобщил новината. Вече я бяха извадили от гипсовото корито, носеше ортопедичен корсет и се движеше с инвалидна количка. Ала сега идваше трудното, ужасяващите месеци на физиотерапия, през които или щеше да се научи да живее с недъга си, или не. — Не е задължително да избираш най-лошия вариант, Сам. Не бива да приемаш съдбата на „безпомощен инвалид“, както се изразява майка ти.
— Така ли? Защо? Да не би да направиш чудо и да проходя отново? — Тя заблъска краката си, сякаш бяха износени автомобилни гуми.
— Не, това е извън възможностите ми — отвърна той тихо, но решително. — Ала ти разполагаш със силата на ума, на ръцете си и — Чарли се усмихна за миг — със силата на езика си. С тях можеш да постигнеш много, стига да искаш.
— Наистина ли? Какво например?
Ала той беше дошъл подготвен.
— Съвсем случайно, госпожице всезнайке, днес ти нося подарък от Харви.
— Само още една кутия шоколадови бонбони, и ще запищя.
Говореше като капризно дете, а не като онази Сам, която Чарли познаваше. Но още имаше надежда да се приспособи. Лекарите казваха, че е много вероятно след време да приеме фактите. Пренастройването обаче беше ужасно трудно. За всекиго, а особено за красива и активна млада жена като Саманта.
— Той не ти изпраща бонбони, рожбо. Изпраща ти работа. — За момент зърна изненада в очите й.
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, което казвам. Вчера говорихме с твоите лекари и те са на мнение, че няма причини да не
