гримаса и, сочейки слушалката, произнесе само с устни „майка ми“. Мелинда се засмя. — Честно ти казвам, майко, лекарят е чудесен, аз го харесвам… Знам, че е компетентен, защото той ми го каза и майка му го обича. Хайде, мамо, позволи ми да си отдъхна. Добре съм и ще ти позвъня. Можеш да ми се обаждаш. Когато се възстановя достатъчно, ще дойда в Атланта… Не знам кога ще ми позволят да си отида вкъщи… но ще ти кажа. Обещавам… Не, майко, трябва вече да прекъсвам… сестрата ме чака… Не, не може да говориш с нея… Довиждане, майко. — Саманта сложи слушалката и изстена.
— Здрасти, Мели. Господи, какво толкова съм прегрешила, та за капак на всичко да се разправям и с майка ми?
— Тя просто е разтревожена за теб, Сам.
— Знам. Но ме побърква. Иска да дойде да ме види. С Джордж, който много държи да говори с лекаря ми и да обърне цялата болница с краката нагоре. Кажи, с какво може да помогне на натрошения ми гръб мъж от Джорджия, който знае само да слухти, да души и да крещи? — Мели се засмя на дадената от нея характеристика. — Как е животът при вас?
— Добре. А ти как си?
— Отегчена. Искам да си ида у дома.
— Те какво казват?
— Говорят ми някакви глупости за търпение. Как е моята съименница? — Сам цяла засия при мисълта за бебето.
— Много е добре — усмихна се и Мели. — На два месеца прави повече неща, отколкото момчетата правеха на четири.
— От името е — увери я ухилено Саманта. — Внимавай само да стои далеч от конете. — Мели не каза нищо и Сам въздъхна. — Бих искала да знам колко още ще ме държат тук.
Но Мелинда подозираше, че всъщност едва ли ще пожелае да го научи. Чарли й бе споменал, че вероятно ще остане в болницата цяла година.
Всички дойдоха да я видят, включително Харви, който седеше неспокойно на ръба на стола, мачкаше шапката, подмяташе лулата си и гледаше изплашено безпомощната Сам в нейното гипсово корито.
— За Бога, Харви, не се стягай толкова. Няма да те ухапя.
— Ще ми подпишеш ли клетвена декларация?
— С най-голямо удоволствие. — Той се усмихна печално и Сам го попита кога ще му дойде ума, та да я уволни.
— Не мога, Сам. Пазя си те за стари години. Освен това току-що гледах пилотното копие на първия клип от голямото ти приключение на Запад. Сам — той почти се задъхваше от възторг, — дори да не направиш нищо повече в живота си, а само да си лежиш тук и да лапаш шоколадови бонбони, имаш с какво да се гордееш.
— Чак толкова ли е хубав? — удивено попита тя. Харви, общо взето, не беше особено разточителен в похвалите. Но сутринта Чарли също й бе казал, че филмът е изключително сполучлив.
— Нещо повече, невероятен е. А разправят, че останалите ще са още по-добри. Скъпа моя, респектиран съм.
Известно време тя го гледа мълчаливо, после се ухили и рече:
— Трябва да съм на смъртно легло, за да говориш така.
— Едва ли. Ще ти го запишем на касета и ще ти донесем видео, за да го видиш, преди да го излъчим. Опасявам се, че след всичко това наистина ще трябва да те направя директор на творческия отдел и да си взема шапката.
— Не ми излизай с тези номера, Харви — погледна го строго Сам. — Не искам проклетото ти място, така че си стой, където си, или аз ще остана тук.
— Боже, опази!
Той я посещаваше един-два пъти седмично, Чарли прескачаше често през обедната почивка, Хенри Джоунс-Адамс бе идвал да я види вече два пъти, всеки път с кутия от божествените шоколадови бонбони „Годайва“, а приятелят му й бе изпратил красив жакет за над нощницата от „Бъргдорф“, който тя с нетърпение чакаше да облече, веднага щом се отърве от обемистия гипс. Дори от Джорджи, френския пудел, бе получила книга и картичка с пожелания за скорошно оздравяване.
Ала след седмица Сам има посещение, което сложи край на всички други. Без да се съобразява с нейните протести, майка й пристигна със съпруга си от Атланта и направи каквото можа да обърне цялата болница наопаки. Прекара няколко часа, опитвайки се да убеди Саманта да съди агенцията, защото ако не били смешните им клипове, тя нямало да предприеме това пътуване. Възложената й работа била явно опасна, тях изобщо не ги било грижа за нея, а шефът й без съмнение бил някакъв ненормалник, който не давал и пет пари, че сега е прикована към леглото. Саманта бе така вбесена от цялото й поведение, че й каза да си върви. Ала се наложи да отстъпи, защото тя се разплака и я нарече садистка и неблагодарница, готова да разбие сърцето на собствената си майка. С една дума, срещата беше изтощителна и Саманта остана бледа и разтреперана, но далеч не така съсипана, както след второто посещение на другия ден. Двамата с Джордж влязоха в болничната стая с погребални физиономии, виждаше се, че майка й е плакала, и още щом седна, отново се разрева.
— За Бога, майко, какво има? — Саманта се изнервяше само като ги гледаше, и без това беше вече разстроена.
Сутринта се беше обадила на Каролайн Лорд да попита как е Бил и бе разбрала, че той е получил втора сърдечна криза, по-сериозна от първата. А тя беше в гипсово корито, прикована към леглото в „Ленъкс Хил“, и не можеше да помогне с нищо. Изведнъж се почувства безполезна и безпомощна. Беше решила да не казва на Каро за сполетялото я нещастие, тя бе насъбрала в сърцето си достатъчно болка. Но Чарли я бе изпреварил и й бе съобщил. Възрастната жена бе луда от притеснение, тревожеше се много повече за нея, отколкото за Бил. Както всички, които се занимават с коне, Каролайн беше наясно с опасностите, които крие ездата, ала въпреки всичко не можеше да се примири със злата съдба на Саманта. Накара я да обещае, че пак ще й се обади. В противен случай щяла сама да я потърси, когато успее да се откъсне за малко от Бил.
Но мислите за леля Каро бяха изтласкани от съзнанието й, пред нея седеше собствената й майка, както винаги елегантна. Беше облечена в син ленен костюм и бяла копринена блуза и носеше спретнати обувчици на токчета, три реда перли и перлени обеци. Макар да бе възпълна шейсетгодишна жена, косата й все още беше необикновено красива. Сега снежнобяла, тя някога бе имала същия златист цвят като косата на Сам. Съпругът й бе висок, хубав мъж и повече приличаше на морски капитан, отколкото на лекар. Беше червендалест, с гърди като каца и буйна бяла коса.
— О, Саманта — проплака майка й и немощно се отпусна на облегалката, а Джордж държеше ръката й.
— За Бога, какво е станало? — Внезапно я връхлетя странното смразяващо чувство, че всеки момент ще й се случи нещо ужасно. Или може би вече се бе случило?
— О, Саманта…
— Господи. — Ако можеше, би изпищяла или просто би тропнала с крак. Но откакто тялото й бе стегнато в тази, сякаш циментова обвивка, краката само я сърбяха и висяха като мъртви. Известно време се бе тревожила, че са безнадеждно натрошени. Ала всички сестри й казваха, че било нормално да се чувства така в гипсовото корито, и тя се успокояваше с това. — Какво става бе, хора? — Гледаше ги ядосано и враждебно. Нямаше търпение да си заминат. — Не ме дръжте в напрежение.
Но майка й само заплака още по-силно. Вторият й баща беше този, който направи първата стъпка.
— Саманта, тази сутрин говорихме на дълго и на широко с лекаря ти.
— С кого от тях? Аз имам четирима. — Чувстваше се като сприхава дръзка хлапачка и ги наблюдаваше подозрително. Искаше само да си отидат и да я оставят на мира.
Ала вторият й баща бе свикнал да довежда нещата докрай.
— Всъщност говорихме с двама от тях, доктор Уонг и доктор Джоузеф. И двамата бяха много любезни и ни обясниха всичко. — Той я гледаше с явно съжаление, а жена му обърна към него скръбни очи и отново зарила.
— Казали ли са нещо, с което да предизвикат тази истерия? Нещо, което трябва да знам? — Саманта погледна майка си с раздразнение и отново се взря в Джордж.
