Когато я арестували, тя дори не казала на полицаите за него. Седял си в апартамента, гледал телевизия и се хранел с консерви. Ние обаче говорихме с нея. — Той въздъхна и запали цигара. — Тя е наркоманка, на хероин е. От години непрекъснато я прибират, ту в затвора, ту в центровете за лечение на наркомани, ту в болница и Бог знае още къде. Момчето е бебе трик и тя не му е слагала никакви ваксини. Заради това се е разболяло от детски паралич. — Социалният работник беше отегчен, а Сам бе объркана.
— Съжалявам. Какво е бебе трик? — Тими не й приличаше на фокус, беше си съвсем реален.
Социалният работник се усмихна.
— Все забравям, че още има порядъчни хора, които не разбират подобни изрази. Бебе трик е дете, заченато от проститутка. Тя не знае кой е бащата. Тими е бил трик, грешка, наречете го както искате. Очарователно, нали?
— Защо са й позволили да си запази родителските права? Защо съдът не й го отнеме?
— И това може да стане. Струва ми се, че този път съдията ще помисли за такова решение. Всъщност тя сама иска да се откаже от него. Мисли се за християнска великомъченица, задето й се е паднало сакато дете и шест години се е грижила за него. Но вече губи търпение. — Той се поколеба за момент, сетне погледна Сам в очите. — Мога да ви кажа също, че в случая имаме и малтретиране на малолетен. Синините по ръцете му… Била го е с чадър. Едва не му е счупила гръбнака.
— О, Господи. И въпреки това допускат възможността да й го върнат?
— Нали сега я превъзпитават — каза той с присъщия на работата му цинизъм.
Сам никога не беше се сблъсквала с подобно нещо.
— Воден ли е на психиатър?
Социалният работник поклати глава.
— По наша преценка той е нормален, с изключение на краката, разбира се. Но психически е добре. Доколкото изобщо е възможно при такива като него. — На Сам й идеше да му изкрещи: „Как да е добре, щом майка му го е била с чадър?“ Детето беше наплашено, поне това бе успяла да забележи. — Тъй или иначе тя е в затвора от две седмици и с отпуските за добро поведение и признаването на излежаното време ще излезе след два месеца. Даваме ви го за шейсет дни. — Като животно, като кола, като нещо под наем. Дете под наем. Сакат под наем. На Сам започваше да й се повдига.
— А след това?
— Ще го върнат на майка му, освен ако съдът не вземе друго решение или тя откаже. Не знам, предполагам че, ако искате, ще ви разрешат да го задържите като дете за отглеждане.
— Не може ли да бъде осиновен от порядъчни хора?
— Няма как, ако майката не се откаже от правата над него, а не можем да я накараме насила. Освен това — вдигна рамене социалният работник — кой ще осинови дете в инвалидна количка? Откъдето и да го погледнете, той накрая ще отиде в приют. — В „затвор“, както би казал Тими. Каква мрачна перспектива за едно шестгодишно дете.
Социалният работник тръгна към вратата и натъжената Сам го изпрати с думите:
— Радваме се, че ни го доведохте. И ще го задържим по-дълго, ако е необходимо. Без значение дали съдът ще плати.
— Съобщете ни в случай, че имате някакви проблеми. Можем да го настаним в дома за малолетни, докато тя излезе.
— Там не е ли като в затвор? — Сам изглеждаше ужасена, а той отново вдигна рамене.
— Повече или по-малко. Какво според вас да правим с тях, докато родителите им са в затвора? Да ги пратим на лагер?
За щастие бяха сторили тъкмо това.
Сам обърна стола и се върна в своя кабинет. Тими беше откъснал един лист от книжката за оцветяване и драскаше неуморно по него с кафяв пастел.
— Е, Тими, всичко наред ли е?
— Къде е ченгето? — попита той с тон на малък гангстер и Сам се разсмя.
— Отиде си. И не е ченге, а социален работник.
— Това е едно и също.
— Няма значение. Хайде сега да те заведа в твоята стая. — Тя се опита да подкара стола му, но той блокираше на всеки няколко крачки и едната от страничните облегалки бе паднала. — Как изобщо стигаш някъде с това нещо, Тими?
Той я погледна учудено.
— Аз никога не излизам.
— Никога ли? Дори и с майка си? — Сам отново бе шокирана.
— Тя изобщо не ме извежда. Много спи. Винаги е уморена.
„Нищо чудно — помисли си Сам. — Щом като е наркоманка, сигурно е прекарвала повечето време в сън.“
— Разбирам. Е, струва ми се, че първото нещо, от което ще се нуждаеш, е нов стол. — Тук нямаха резервни инвалидни колички, Сам обаче държеше една по-малка в задната част на своето комби, в случай че нейната се повреди. — Имам един, който можеш да използваш засега. Ще ти е малко голям, но до утре ще ти набавим друг. Джеф — усмихна се тя на червенокосия младеж, — би ли донесъл резервния ми стол? Той е отзад в колата ми.
— Разбира се.
Джеф се върна след пет минути и Тими бе настанен в големия сив инвалиден стол. Сам караше редом с него и му помагаше да върти колелата. Когато минаваха покрай другите сгради, тя му обясняваше какво е предназначението на всяка от тях. Спряха за няколко минути край оградата да се порадват на конете. Момчето се загледа в един от тях, а после в косата на Сам.
— Този е също като теб.
— Знам. Някои от децата ме наричат Паломино. Този вид коне са паломино.
— И ти ли си от тях? — попита развеселено той.
— Понякога ми е приятно да се правя, че съм. Ти преструваш ли се на нещо?
Тими тъжно поклати глава и двамата продължиха към неговата стая. Сега Сам бе особено доволна, че му бе запазила тъкмо нея. Тя бе просторна и слънчева, цялата декорирана в синьо и жълто. Леглото беше покрито с весела пъстра кувертюра, а по стените бяха окачени рисунки на коне. Когато избута количката му вътре, момчето отново се скова от страх.
— Чие е това?
— Твое. Докато си тук.
— Мое? — Очите му се разшириха от смайване. — Наистина ли?
— Наистина.
Вътре имаше бюро без стол, скрин и масичка, на която можеше да играе различни игри. Разполагаше със собствена баня, както и със специален вътрешен телефон, по който би могъл да повика някого от възпитателите, ако изпадне в затруднено положение и му потрябва помощ.
— Харесва ли ти?
— Ау! — само успя да възкликне момчето.
Тя му показа скрина и му обясни, че там може да слага нещата си.
— Какви неща? — учуди се той. — Аз нямам никакви неща.
— Не си ли носиш куфар с дрехи? — Изведнъж си даде сметка, че не бе видяла никакъв багаж.
— Не. — Тими заби поглед в мърлявата фланелка, била някога синя. — Това е всичко, което имам. И Теди — притисна той мечето до гърдите си.
— Ще ти кажа нещо. — Сам хвърли поглед на Джеф и отново се обърна към него. — Още сега ще ти вземем назаем някои дрешки, а по-късно ще отида до града и ще ти купя дънки и други неща. Съгласен ли си?
— Да. — Не си личеше това да го интересува особено, радваше се на стаята си.
— Сега да помислим за къпането. — Тя насочи стола си към слънчевата баня и след като натисна инсталирания на удобна височина бутон, с който се затваряше отточната тръба, пусна водата да тече във ваната.
Тук всичко бе направено по специална поръчка. От двете страни на клозетната чиния имаше
