Даниел Стийл
Горчива орис
1
Звуците на органа се издигаха нагоре към синьото небе над Уеджууд. Птичките чуруликаха весело, в ленивата лятна утрин отнякъде се чу дете да подвиква на приятелчето си. Гласовете в черквата се извисяваха постепенно в мощна хармония и Грейс се бе заслушала в познатите химни, които от малка пееше заедно със семейството си. Ала тази сутрин гласът й бе секнал. Нямаше сили дори да помръдне, стоеше с втренчен в ковчега на майка си поглед.
Всички познаваха покойната Елен Адамс като добра майка и съпруга, уважавана съгражданка. Преди да роди Грейс, Елен преподаваше в училището, много й се искаше да има още деца, но не можа. Здравето й бе крехко, а на трийсет и осем години заболя от рак. Туморът бе открит първо в матката и след като я оперираха я подложиха на химиотерапия и лъчелечение. Ала метастазите обхванаха белите й дробове, лимфните възли и накрая костите й. Битката с болестта продължи четири години. Спомина се на четирийсет и две.
Издъхна вкъщи. Грейс се грижеше за нея сама, но два месеца преди смъртта на Елен баща й най-сетне реши да наеме две медицински сестри да й помагат. Когато се върнеше от училище, Грейс с часове прекарваше до леглото на майка си. Нощем Грейс беше тази, която отиваше при нея, когато Елен викаше от болка, обръщаше я, носеше я до банята, даваше й лекарствата. Сестрите работеха само през деня. Баща й не ги оставяше за през нощта, хората разбираха, че му е трудно да приеме смъртоносната болест на жена си. Сега той стоеше пред пейката редом с Грейс и плачеше като малко дете.
Джон Адамс беше хубав мъж. Четирийсет и шест годишен, един от най-добрите адвокати в Уотсика и несъмнено най-уважаваният. Изкара военната си служба по време на Втората световна война, завърши университета в Илинойс и после се върна вкъщи, в Уотсика, на малко повече от сто и петдесет километра южно от Чикаго. Градчето бе малко и добре поддържано, а жителите му се славеха като твърде добродетелни. Адамс бе поел изцяло правните услуги на съгражданите си и с внимание изслушваше всичките им проблеми. Беше до тях, когато се развеждаха, когато се бореха за собственост, помиряваше скарани родственици. Оправяше се с делата за лична обида и с исковете към щата, пишеше завещания, помагаше при осиновяване. Не знаеха по-почтен човек от него и всички го обичаха заради това. Той беше най-популярната личност в града и наред с лекаря, който му беше приятел, Джон Адамс бе един от най- обичаните и уважавани мъже на Уотсика.
На младини градът го почиташе като футболна звезда, продължи да играе и в колежа. Още като малко момче беше обект на хорското обожание. Родителите му загинаха в автомобилна катастрофа, когато беше на шестнайсет, бабите и дядовците му се бяха поминали години преди това и няколко семейства в буквалния смисъл на думата се скараха при кого да отиде да живее Джон, докато завърши гимназия. Беше много мило и услужливо момче. В крайна сметка живя в две семейства, които го боготворяха.
Знаеше всеки от града по име и откакто Елен боледуваше тежко през последните години, нямаше разведена жена или млада вдовица, която да не бе му хвърлила око. Ала той никога не им даваше повод, държеше се просто приятелски или ги разпитваше за децата им. Нямаше навик да се заглежда по хубави жени — друга негова благодетел, която правеше добро впечатление на хората.
— А Бог ми е свидетел, че има основание — често казваше един от по-възрастните мъже, който го познаваше добре. — Елен е толкова болна и изобщо, човек би си помислил, че ще започне да се заглежда… но не и Джон… той е най-милият съпруг.
Джон Адамс бе скромен и вежлив, почтен и преуспяващ. Водеше незначителни дела, но имаше огромен брой клиенти. Дори неговият партньор в кантората — Франк Уилс, понякога го закачаше, питаше го защо всички търсят първо Джон, а едва после се сещат да попитат за Франк. Просто беше всеобщият любимец.
— С какво ги омайваш, да не би да им предлагаш стока без пари? — подкачаше го Франк. Той, разбира се, не беше толкова способен адвокат като Джон, но бе силен в разследването, лесно установяваше контакти и обръщаше внимание и на най-малките подробности. Франк бе човекът, който изпипваше всички договори. Но славата жънеше Джон, когото търсеха и който бе известен на много километри от техния град. Франк беше незабележителен дребен мъж, нямаше нито чара, нито външния вид на Джон, но се познаваха от колежа и двамата работеха добре заедно. Днес в черквата Франк седеше няколко реда по-назад, беше му мъчно за Джон и за дъщеря му.
Джон ще се оправи, Франк бе сигурен, ще стъпи на краката си, както винаги и макар да твърдеше, че жените не го интересуват, той можеше да се обзаложи, че до година партньорът му щеше да се ожени отново. Грейс обаче изглеждаше напълно обезумяла и съсипана, втренчена право пред себе си в цветята на олтара. Беше красиво момиче или по-точно би могла да бъде, ако си дадеше труд. Седемнайсетгодишна, крехка и висока, с изящни рамене и дълги слаби ръце, красиви източени крака, тънка талия и добре оформен бюст. Ала тя винаги криеше фигурата си в безформени дрехи, в дълги широки пуловери, които купуваше от Армията на спасението. Несъмнено Джон Адамс беше богат човек и имаше възможност да й купува по- хубави дрехи от тези, стига тя да пожелаеше. Но за разлика от другите момичета на нейната възраст, Грейс не проявяваше интерес към облеклото си, към момчетата и по-скоро скриваше качествата си, отколкото да ги подчертава. Никога не слагаше грим и носеше дългата си медено кестенява коса пусната свободно на гърба, дълъг бретон криеше големите й сини като метличини очи. Никога не поглеждаше хората в очите и нямаше желание да влиза в разговор с тях. Ако някой се вгледаше в нея, щеше с изненада да установи колко е красива, но ако не я погледнеше втори път, никога не би я забелязал. Дори днес тя бе облякла една стара черна безформена рокля на майка си, която висеше на нея като чувал. Бе опънала косата си назад на стегнат кок, лицето й беше смъртно бледо и ако не я познаваше, човек не би се поколебал да каже, че е около трийсетгодишна.
— Бедното дете — прошепна секретарката на Франк, когато Грейс се запъти бавно навън по пътеката между пейките заедно с баща си, следвайки ковчега на майка си. Бедният Джон… бедната Елен… бедните хора. Бяха преживели такъв кошмар.
Хората коментираха, че Грейс е твърде срамежлива и необщителна. Преди няколко години се говореше, че тя е бавно развиваща се, но съучениците й си даваха сметка, че това не е вярно. Беше по-умна от повечето от тях, просто не говореше много. Бе самотна душа, много рядко я виждаха да говори с някого в училище или да се смее в коридора, но в следващия миг тя се отдалечаваше бързо все едно се страхуваше да излезе и да бъде със съучениците си. Те знаеха, че не е луда, но не бе и приветлива. Като се има предвид колко общителни бяха родителите й, държанието й изглеждаше още по-странно. Грейс винаги странеше от хората. Дори като малко дете винаги предпочиташе да е настрана и изглеждаше някак си самотна. Неведнъж в детските си години се прибираше от училище вкъщи със силен пристъп на астма.
Джон и Грейс постояха известно време под обедното слънце, ръкуваха се с приятели, благодаряха им, че са дошли, прегръщаха ги. Докато приемаше съболезнованията, Грейс изглеждаше повече от всякога вдървена и отнесена. Сякаш тялото беше там, но умът и душата й се рееха надалеч. Никога не бе имала толкова покъртителен вид както в тази безформена и твърде голяма за нея рокля.
По пътя към гробището баща й я смъмри как е могла да се облече така. Дори обувките й имаха износен вид. Обула бе, черни обувки с висок ток също на майка й, но те бяха демоде и явно Елен ги бе носила доста преди да се разболее. Изглежда по този начин Грейс искаше да е по-близо до нея — сякаш с дрехите на майка си се бе маскирала или имаше защитна окраска, но за момиче на нейната възраст това не бе редно и баща й не пропусна да й го каже. Много приличаше на майка си, всъщност хората винаги го отбелязваха, само че майка й бе по-енергична, преди да се разболее, а роклята беше поне три номера по-голяма, отколкото бе нужно за гъвкавата и крехка фигура на Грейс.
— Не можа ли да облечеш нещо по-сносно? — попита я баща й с раздразнение по пътя към гробището „Сейнт Мери“ в покрайнините на града, за, където ги следваха още над трийсет коли. Той бе уважаван човек и имаше репутация, която трябваше да поддържа. Най-малкото би било странно мъж като него с едно- единствено дете да го облича като сираче.
— Мама никога не ми позволяваше да се обличам в черно. И аз реших… реших, че трябва… — погледна го, заела отбранителна позиция, сгушила се бе окаяна в ъгъла на старата лимузина, която погребалното бюро бе осигурило за случая.
Беше „Кадилак“ и някои от съучениците й я бяха наели за абитуриентския бал преди два месеца, на
