никой не искаше да яде. Изобщо не беше гладна, от астматичния пристъп й се повдигаше, а от лекарството винаги се разтреперваше. И без това бе твърде разстроена, за да яде. Искаше да благодари на Сали, че я е завела при сестрата, но не посмя да й каже и дума, когато я видя с група по-възрастни грубиянки, покрити с татуировки, а и Сали не даде да се разбере, че я познава.
— Какво да бъде? Филе миньон или печена патица? — попита чернокожото момиче зад шубера и се усмихна на Грейс. — Всъщност останаха ми две парчета пица. Искаш ли?
— Да, благодаря — Грейс се усмихна, изглеждаше изтощена. — Много благодаря. — Младата негърка й подаде храната и проследи с поглед Грейс, която се запъти да седне някъде.
Намери празно място при три момичета, никоя не я поздрави, нито й обърна внимание. В другия край на помещението зърна Анджела от автобуса, седеше с група жени, ангажирани в оживен разговор. Изглежда тази група не искаше да има нищо общо с нея, тя бе благодарна, че е оставена на мира и се зае да си изяде пицата. Все още дишаше трудно.
— Мале, мале, каква хубава малка рибка имате на масата си днес — чу тя глас зад себе си, докато отпиваше от кафето си. Грейс не помръдна при тези думи, но усети, че някой я побутва отзад. Опита да се престори, че не разбира какво става и се загледа право пред себе си, но видя, че другите млади жени на масата се споглеждат нервно. — Абе, никоя от вас ли не може да говори? Господи, каква компания от невъзпитани кучки.
— Съжалявам — промърмори една от тях, а после побърза да се отдалечи и изведнъж Грейс почувства едно топло тяло да се притиска към тила й. Нямаше как да се освободи, наведе се напред, обърна се и се озова пред огромната фигура на висока блондинка със забележително тяло. Приличаше на холивудска актриса, от тези дето играят лошите момичета. Носеше тежък грим и прилепнала мъжка фланелка, под която личеше всичко. Приличаше на жените, чиито снимки Сали бе окачила в килията. Нещо като карикатура на съблазнителна затворничка.
— Какво хубаво момиче — отбеляза високата блондинка и я погледна. — Самотна ли си, бебче? — Гласът й бе като чувствено мъркане, притискаше таза си към Грейс и тя видя съвсем ясно, че фланелката й е влажна, като така излагаше на показ гърдите и зърната си. Все едно бе гола. — Защо не наминеш край мен някой път? Казвам се Бренда. Всички знаят къде живея — усмихната обясни тя.
— Благодаря — отвърна Грейс задъхано заради астматичния пристъп и блондинката се засмя.
— Как ти е името? Мерилин Монро? — пошегува се тя с начина, по който говореше Грейс.
— Съжалявам… астма…
— О, бедното бебче… взимаш ли нещо за нея? — Прозвуча загрижена и Грейс не искаше да бъде невъзпитана и да я ядоса. Високата блондинка имаше вид на безмилостна и сигурна в себе си, имаше вид на около трийсетгодишна.
— Да… имам инхалатор. — Извади го от джоба си и й го показа.
— Пази го добре — Бренда отново се изсмя и пощипна Грейс по гърдите, после бавно се запъти към приятелките си.
Когато се отдалечи, Грейс се разтрепери и се загледа в кафето си, мислеше за всички тях. Тук наистина бе като в джунгла.
— Пази се от нея — прошепна й едно от момичетата на масата и след това си тръгна.
С Бренда шега не биваше.
Грейс си отиде право в килията. Същата вечер прожектираха филм, но тя не проявяваше интерес. Искаше само да се прибере в килията и да остане там до сутринта. Лежеше на леглото, въздишаше тежко с облекчение. Тази вечер й се наложи да използва още два пъти инхалатора си, преди да се отпусне и да започне отново да диша нормално. Когато Сали се прибра от кино към десет часа, Грейс още бе будна.
Сали не й каза и дума, но Грейс се обърна в леглото и й благодари, че я е завела при сестрата заради астмата.
— Тя ми върна инхалатора.
— Не го показвай на никого — посъветва я Сали. — Те се подиграват на такива като теб. Прибери го и го използвай, без да те видят.
Това невинаги бе възможно, но Грейс проумя, че й е дала добър съвет и кимна. После, когато угасиха лампите и Сали си легна, тя реши да поговори на Грейс.
— Видях, че в стола Бренда Евънс се занасяше с тебе. Внимавай с нея. Тя е опасна. Тук ще си принудена бързо да се научиш да плуваш, малка рибке. И си пази гърба. Тук не е като на игрището.
— Благодаря ти — прошепна Грейс в тъмното.
Не заспа още дълго, плачеше безмълвно и сълзите й мокреха матрака. Имаше чувството, че остана будна дълги часове, отвън се чуваше дрънчене и чукане, викове, от време на време и крясъци и през всичко това тя долавяше спокойното похъркване на Сали.
5
Две седмици по-късно Грейс се справяше съвсем добре в „Дуайт“, дадоха й работа в домакинството, раздаваше хавлиени кърпи и гребени и отброяваше четките за зъби за новодошлите. Всъщност работата й издейства Сали, макар да се преструваше, че не иска да й помага. Ала истината бе, че я следеше отдалече.
Моли вече бе идвала да я види, беше съсипана от чутото и видяното в затвора. Грейс обаче настояваше, че е добре. За нейна голяма изненада никой не я безпокоеше. Когато им паднеше й казваха „риба“, един или два пъти по време на храна Бренда се спря да разговаря с нея, но никога не предприе нищо повече. Дори не си позволи повече да ощипе гърдите на Грейс. Засега тя се чувстваше съвсем доволна. Беше в безопасност и имаше прилична работа. Съкилийничката й бе необщителна, но все пак любезна. Никой не я заплашваше, нито я канеше да се присъедини към някоя от бандите. Сякаш живееше „на почивка“, както се изразяваха тук. По този начин би оцеляла две години. Когато Дейвид я видя, тя бе в много добро състояние на духа и това му даде надежда. Измъчваше го мисълта, че тя е в затвора и той повече от всякога чувстваше, че не й е мястото тук, но поне нищо лошо не й се бе случило, а и тя твърдеше, че е в безопасност. Поне това звучеше ободряващо. През цялото време, докато бяха заедно, разговаряха за нейното бъдеще.
Грейс вече бе решила, че след като излезе от „Дуайт“, ще замине за Чикаго. Трябваше да остане в щата, докато изтекат двете години условна присъда и Чикаго беше много подходящо място. А петдесетте хиляди долара от баща й, които й даде Франк Уилс, бяха бели пари за черни дни. Искаше да си намери работа, когато излезе, но преди това трябваше да се научи да пише на машина и да завърши колежа, щом това стане възможно.
Дейвид й разказа за обжалването, звучеше окуражаващо, но беше трудно да се предвиди какво ще стане.
— Не се притеснявай за това. Всичко е наред тук — успокои го тя.
Той я проследи с поглед, когато напускаше стаята за посещения и отново се възхити на притаеното достойнство, което излъчваше осанката й. Ходеше изправена и бе станала още по-стройна и слаба. Изглеждаше толкова красива, спретната и чиста, че като я погледнеше човек бе трудно да повярва, че е затворничка. Приличаше на колежанка или на ръководителка на мажоретки. Изглеждаше по-скоро като благоразумната хубава малка сестра. Беше невъзможно човек да разгадае историята й по външния й вид, само очите й подсказваха преживяното. Стаената в тях мъка говореше за някаква трагедия. И заради всичко, което Дейвид знаеше, изпитваше силна болка за нея. Изобщо не можеше да я забрави.
Махна й тъжно, когато потегли с колата, а тя стоеше отвън и не откъсна поглед, докато той не се изгуби в далечината. Живееше с чувството, че е заточена в джунглата.
— Кой беше този? — дочу глас зад гърба си и когато Грейс се обърна да погледне, видя Бренда. — Твоят приятел?
— Не — отвърна Грейс с притаено достойнство, — адвокатът ми.
Бренда се изсмя.
— Не си губи времето. Всички те са гадове. Разправят ти какво щели да направят и как ще ти спасят задника, а не правят нищо, освен да те чукат — в буквалния смисъл на думата, ако им позволиш, а и без да си им позволил. Не съм срещнала някой, който да струва пет пари. — Всъщност — изсмя се тя отново, — не
