бухалки за бейзбол и дръжки на метли. Ала Люана още бе ядосана, че това хлапе почти бе въвлякло Сали. Именно Люана бе настояла да иде сама и да остави Сали да съобщи на пазачите, ако се наложи. Люана се грижеше много за нея. Бяха заедно от години и никой не смееше да се закача с тях заради братята на Люана, които идваха да я видят, когато могат. Двама живееха в Илинойс, един в Ню Йорк и друг в Калифорния. И четиримата бяха пуснати на свобода от затвора с условието, че няма да избягат, но всички знаеха кои са и какво могат да направят, ако се ядосат. Дори Бренда и приятелките й не биха дръзнали да се забъркват с тях или с Люана и Сали. Сега Грейс минаваше под тяхна защита.
— Какво им каза? — обърна се Сали към Люана, когато се връщаха към килията им с Грейс.
— Че сега е наша — тихо отвърна Люана и пак погледна ядосано Грейс.
Беше предупредила Сали да я наблюдава. Хлапето бе толкова наивно, че тя бе длъжна да сложи нещата в ред. Когато се върнаха в килията и Грейс започна да плаче, Люана изобщо не се церемони с нея. Грейс знаеше, че не може да поиска инхалатор до следващия ден и хриптеше силно.
— Не давам и пет пари колко уплашена и болна си — започна Люана с убийствен вид. — Ако отново изложиш Сали на опасност, ще те убия. Не й оставяй никакви бележки, не й съобщавай кой те е отвлякъл. Не й хленчи нито за лекарствата си, нито, защото някой те е ощипал на опашката за храна. Ако имаш проблем, ела при мен. Не знам какво, по дяволите, си направила, за да те изпратят тук и не искам да знам. Но ще ти кажа едно нещо, не са те изпратили тук да размишляваш и ако бързо не схванеш за какво става дума, ще умреш, просто ей така. Затова бързо трябва да поумнееш. Чу ли ме? Междувременно слушай Сали за всяко проклето нещо, което ти каже. Ако ти нареди да изближеш пода или да изчистиш кенефа й с вежди, ще го направиш. Схвана ли, хлапе?
— Да, да, разбрах… и ти благодаря… — Знаеше, че с тях ще е в безопасност. Сали вече й бе доказала. А отсега нататък, ако им беше предана, те щяха да я пазят. Не искаха от нея нищо, нито секс, нито пари, съжаляваха я и двете, разбираха че Грейс не е момиче за това място.
От този момент насетне нещата се промениха. Всички стояха настрана от Грейс или се отнасяха към нея с уважение. Никой не я закачаше, никой не й подсвиркваше или подвикваше. Все едно тя не съществуваше. Водеше някакъв омагьосан живот, пробиваше си сама път през джунглата, сред лъвове, змии и алигатори. Единствените й приятелки бяха Сали и Люана.
Започна да става религиозна, а астмата й я безпокоеше по-малко, отколкото преди. Записа се за задочно обучение в местния колеж. Можеше да го завърши за две години и да ходи вечер на училище, за да получи бакалавърска степен щом излезе. Караше също и секретарски курсове, които щяха да й помогнат да си намери работа, когато замине за Чикаго.
С течение на времето дори Дейвид забеляза промяна у нея. Когато я посещаваше я намираше уверена и странно примирена. Това й помогна, когато разбра, че са загубили обжалването и че ще трябва да излежи цялата двегодишна присъда да приеме новината философски. Беше минала точно година от произнасянето на присъдата и Дейвид направо не можеше да повярва, че те отново са загубили, но тя прие вестта много спокойно. Грейс бе тази, която го утешаваше, когато той й говореше колко зле се чувства задето отново се е провалил, и му припомняше, че вината не е негова. Той бе направил всичко възможно. От нея се искаше само да оцелее още една година в затвора. Не беше лесно, но й оставаше единствено да гледа напред. Докато я слушаше, той се развълнува повече от всеки друг път, но в същото време го болеше. Даде си сметка, че идва да я вижда все по-рядко, защото срещите с нея му напомняха за несвършеното по процеса й. Все още беше обсебен от мисълта за нея. Тя беше толкова красива, млада, невинна, а бе имала много лош късмет през краткия си живот, ала въпреки всичко, което чувстваше към нея, не беше способен да направи нищо, за да промени нещата. Усещаше се безпомощен, нервен и неспособен. Понякога се чудеше дали ако беше спечелил обжалването, щеше да е по-различно? Тогава може би щеше да има смелостта да й признае, че я обича. Ала така, както стояха нещата, той не събра кураж да й каже, а Грейс изобщо не подозираше.
От известно време Моли бе разбрала за чувствата на Дейвид, но не коментираше. Напоследък младият адвокат бе казал твърде много неща. Тя отдавна усещаше до каква степен той е завладян от Грейс. Непрекъснато говореше за нея. Новата му приятелка няколко пъти му обръщаше внимание и му казваше, че това не е нормално. Според нея той страдаше от „комплекс на герой“ и се опитваше да спаси Грейс. Не му спестяваше много неща, някои от които бяха болезнени. Но в неговото съзнание се бе загнездил един обикновен факт — той бе се провалил с Грейс. Затова всеки път, когато я виждаше, той се чувстваше все по-зле. През втората й година в „Дуайт“ Дейвид съвсем разреди посещенията. Нямаше и основателна причина за среща. Не можеше да обжалва повече. Нямаше какво повече да направи за нея, освен да й бъде опора. А приятелката му не преставаше да му повтаря, че трябва да живее собствения си живот.
На Грейс срещите с него й липсваха. Тя разбираше, че той не е в състояние да направи нищо повече, освен това знаеше, че има някой, който означава много за него. При последните няколко посещения й бе споменал и Грейс имаше усещането, че той се чувства виновен задето идва да я вижда. Питаше се дали приятелката му не ревнува.
Моли все още идваше, не толкова често, колкото би желала, но колкото й позволяваше професионалната заетост, винаги ободряваше Грейс при срещите им. Освен това Грейс се чувстваше добре с единствените си други две приятелки — Люана и Сали. Прекара втората си Коледа в „Дуайт“ с тях, в тяхната килия, заедно изядоха шоколадите и сладките, които Моли й изпрати.
— Била ли си някога във Франция? — попита Люана, а Грейс поклати глава и се усмихна. Понякога я питаха странни неща, като например дали не е от друга планета. В известна степен бяха прави. Люана бе от гетата на Детройт, а Сали — от Арканзас. Люана обичаше да я дразни и я наричаше „Оки“, което означаваше земеделски работник, преселник от Оклахома.
— Не, никога не съм била във Франция — Грейс им се усмихна. Бяха странно трио, но в същото време ги свързваше добро приятелство. Сякаш те бяха като родителите й, от които Грейс бе лишена. Защитаваха я, наблюдаваха я, мъмреха я и я учеха на всичко необходимо, за да оцелее в затвора. Странно, но те я обичаха. За тях бе просто дете, но за нея имаше надежда. Някой ден тя щеше да живее нормално. Гордееха се с нея, когато получаваше добри бележки. А Люана непрекъснато й повтаряше, че някой ден тя ще стане важна личност.
— Не мисля така — смееше се Грейс.
— Какво ще правиш, когато излезеш оттук? — все я питаше Люана и тя всеки път отговаряше едно и също.
— Ще замина за Чикаго и ще си потърся работа.
— Какво ще правиш? — Люана обичаше отново и отново да слуша за това, тя беше с доживотна присъда, а на Сали й оставаха още три години. Грейс излизаше след година, а после й предстоеше нов живот и бъдеще. — Трябва да станеш един от онези модели, като по телевизията. Или в някоя телевизионна игра?
Грейс винаги се заливаше от смях от идеите им, искаше да се занимава с други неща. Обичаше психологията и понякога си мислеше, че ще помага на момичета, които са преживели същото като нея, или на жени като майка й. Трудно беше да се гадае. Беше едва деветнайсетгодишна и й предстоеше още една година в затвора.
После точно, след като първата година изтече я посети Дейвид Глас. Не бе идвал от три месеца и се извини, че не й е изпратил нищо за Коледа. Сякаш се чувстваше неудобно в нейно присъствие, това бе поредното посещение, при което от самото начало се усещаше неловко. Отначало тя се питаше дали нещо не е наред, дали няма неприятна промяна във връзка с датата на освобождаването й. Ала когато го попита, той побърза да отрече.
— Няма да има промяна — спокойно й отвърна той, — освен ако не вдигнеш бунт или не удариш пазач. А това е малко вероятно. Не, няма нищо такова. — Ала той съзнаваше, че трябва да й каже за какво всъщност бе дошъл. Дълго се колеба, отново помечта, после я погледна и разбра, че годеницата му е имала право. Маниакалната му идея за Грейс бе лудост. Тя беше просто дете, негова клиентка, затворничка. — Ще се женя — обясни й той сякаш трябваше да й се извини, а после се почувства глупаво заради непризнатите чувства.
Грейс изглежда се радваше за него. Предполагаше, въз основа на малкото неща, които бе чула, че той се отнася сериозно към сегашната си приятелка.
