на повечето от тях имаше петна от кръв и урина, получиха листче с техния затворнически номер и номерата на килиите им, а след това ги поведоха на кратка инструкция за правилата и им съобщиха, че на следващата сутрин всички ще бъдат натоварени с някакви трудови задължения. В зависимост от работата, която вършеха, щяха да получават между два и четири долара месечно, неявяването на работа се наказваше с незабавно изпращане в дупката за една седмица. За неподчинение вкарваха в изолатора за шест месеца без право на занимание и забрана за разговор с когото и да било.
— Облекчете живота си, момичета — посъветва ги без заобикалки пазачката, която отговаряше за трудовото им разпределение, — играйте по нашите правила. Това е единственият начин да се справите в „Дуайт“.
— Да, мамка му — прошепна някакъв глас вдясно от Грейс, но беше невъзможно да се каже чий. Бе просто безплътен шепот.
В известен смисъл затворническите власти опростяваха нещата. Единственото изискване бе да следват тяхната игра, да работят, да се хранят, да не създават неприятности, да се прибират в килията навреме, така времето щеше да минава лесно и щяха да бъдат освободени в срок. В случай на сбиване, присъединяване към банда, заплахи към надзирател или нарушаване на правилата, се оставаше за вечни времена в „Дуайт“. Опит за бягство и си „мъртво месо на оградата“ или поне така се изразиха. Надзирателките изложиха съвсем ясно изискванията си, но освен да се угоди на тях, трябваше също да се живее в мир с останалите затворнички, а те изглеждаха жестоки като пазачките или дори по-лоши и времето извън трудовите задължения принадлежеше на тях.
— А училището? — попита едно от момичетата от задния ред и останалите се развеселиха.
— На колко години си? — попита я подигравателно жената до нея.
— На петнайсет — тя бе другата малолетна като Грейс, която бе съдена като пълнолетна, но тук те бяха рядкост. „Дуайт“ беше затвор за пълнолетни. И то за пълнолетни престъпници. Подобно на Грейс и другото момиче бе осъдено за убийство, но и за него бе произнесено решение за непредумишлено убийство и това го отърва от смъртното наказание. Беше убила брат си, след като я изнасилил. Ала сега искаше да ходи на училище и да се махне от гетото.
— Достатъчно си учила — рече й жената до нея. — За какво ти е това училище?
— Можеш да подадеш молба, след като си прекарала деветдесет дни тук — обясни й пазачката, а после продължи да ги запознава какво ще стане с тях, ако направят грешката да участват в бунт.
Само мисълта за това смрази кръвта на Грейс, а пазачката обясняваше, че в последния бунт са били убити четирийсет и две затворнички. Но какво щеше да стане, ако просто я принудеха да бъде с тях? Ами ако я вземат за заложница? А ако я убие някоя друга затворничка или пазачка, макар и да си гледа работата? Как щеше да оцелее тук?
Когато най-сетне я поведоха към килията й, й се виеше свят. Вървяха в редица по една, пет-шест пазачки ги следяха, а затворничките, които стояха зад решетките дюдюкаха и подвикваха, пищяха и се смееха:
— Ей, я виж малките рибки… Хъм-м-м. — Изпращаха им въздушни целувки, крещяха, момичето, което вървеше пред Грейс дори бе замерено с тампон и на Грейс направо започна да й се повдига, когато видя всичко това. Тя дори не си бе представяла подобно място. Това беше като най-лошия кошмар на живота й. Пътуване към ада, от който Грейс не можеше да си представи, че ще се върне. Лицето и косата й воняха на инсектицидите, а когато спряха пред определената за нея килия, тя почувства, че астмата започва да я задушава.
— Адамс, Грейс. Б-214.
Пазачката отвори вратата и й даде знак да влезе вътре. Щом прекрачи прага, вратата се затръшна и ключът се превъртя. Озова се на място от около три квадратни метра, видя легло на два етажа, стените бяха покрити със снимки на голи жени. Бяха изрязани от „Плейбой“ и „Хъслър“, както и от други списания, които Грейс не можеше да си представи, че е възможно да бъдат четени от жени, но за място като това изглежда беше нещо обичайно. Най-малкото — за нейната съквартирантка. Долното легло бе оправено и с треперещи ръце тя се зае да подрежда горното, постави четката си за зъби на малката поличка заедно с хартиената чаша, която й бяха дали. Казаха й, че сама трябва да си купува цигари и паста за зъби. Ала тя все едно не пушеше, не можеше заради астмата.
Когато оправи леглото си, покатери се и седна на него, остана задълго така, с очи вперени във вратата. Чудеше се какво ще последва, какви неприятности я очакват от срещата й със съквартирантката. От снимките на стените ставаше ясно какви са предпочитанията й и Грейс се подготви за най-лошото, ала се изненада, когато два часа по-късно в килията влезе съсипана жена над четирийсет и пет години. Погледна Грейс и не каза дума. Дълго мълча, оглежда я, без съмнение Грейс беше красива, но съквартирантката й сякаш не беше впечатлена, едва след час и половина тя я поздрави и се представи като Сали.
— Не искам никакви боклуци тук — категорично заяви тя на Грейс — никакви веселби, никакви посетителки от бандите, никакво порно, никакви наркотици. Тук съм от седем години. Имам приятели и се държа настрана от всичко. Прави същото и ще си добре, но ако ми създаваш неприятности ще те изритам в блок Д. Разбра ли всичко точно?
— Да — кимна Грейс, останала без дъх. От сутринта сякаш някакъв обръч стягаше гърдите все по-силно и по-силно и към обяд вече едва дишаше. Дробовете й хриптяха, но не можеше да си помогне, защото й бяха прибрали инхалатора още при пристигането.
— Ако имаш нужда от помощ, повикай пазачката — казаха й, ала тя не искаше да го прави, освен ако не бе принудена. По-скоро би умряла, отколкото да привлече вниманието към себе си, но когато се чу свирката за храна и Грейс слезе от леглото, Сали видя, че тя е в беда.
— О, Боже… май се обзаведох с бебе. Слушай, мразя децата. Никога не съм имала. Никога не съм искала. И сега не искам. Трябва да се грижиш сама за себе си. — Когато Грейс погледна Сали, докато си обличаше чиста риза, забеляза, че гърбът, гръдният й кош и ръцете й бяха покрити с татуировки, но до известна степен изпита облекчение. Тя наистина имаше намерение да си гледа работата.
— Добре съм… наистина… — гърдите й хриптяха, едва дишаше, Сали забеляза, че не й достига въздух. Имаше крайна нужда от инхалатора си, но той бе заключен кой знае къде.
— Разбира се, че си добре. Само седни. Ще се погрижа… този път… — Изглеждаше много раздразнена докато разкопчаваше блузата й, поглеждаше крадешком Грейс, когато пазачът отвори вратата, за да ги пусне да отидат на вечеря, тя вече бе станала смъртно бледа. Сали му даде знак и посочи небрежно Грейс, която се бе изправила в ъгъла. — Моята рибка има малък проблем — обясни му тихо тя, — изглежда астма или нещо друго, мога ли да я отведа до болничното отделение.
— Разбира се, Сали, ако искаш. Мислиш ли, че шмекерува? — Ала когато я погледнаха отново, Грейс бе станала повече сива, отколкото бледа и бе съвсем очевидно, че страданието й е истинско. Дори устните я бяха бледо сини. — Много мило, че се правиш на медицинска сестра, Сал — пошегува се пазачът. Сали бе известна като една от най-коравосърдечните жени в затвора. Не търпеше ничии номера и имаше две присъди за убийство. Беше убила приятелката си и жената, с която тя й бе изневерила.
— Нека хората да знаят какво мисля — обясняваше тя на жените, с които имаше връзка. Имаше любовница в блок Б през последните три години. Всички в затвора знаеха, че те са като женени и никой не смееше да пресече пътя на Сали.
— Хайде — подкани тя Грейс през рамо и я измъкна от килията с открита неприязън. — Ще те заведа при сестрата, но повече не ме занимавай. Щом като имаш проблем, оправяй се сама. Няма да ти изтривам дупето, хлапе, само защото си в килията ми.
— Съжалявам — отвърна Грейс, очите й бяха пълни със сълзи. Началото не бе никак добро, а тази жена очевидно бе отвратена от нея. Поне така си мислеше Грейс. Нямаше представа, че Сали всъщност й съчувстваше. Дори за нея бе ясно, че на Грейс не й е тук мястото.
Пет минути по-късно тя остави Грейс при сестрата, на момичето все още не му достигаше въздух. Сестрата й даде кислород и накрая се смили и й разреши да държи при себе си инхалатора. Не си струваше безпокойството, което щеше да й причинява, ако не й го върнеше. Този път се налагаше да й дадат също и някои лекарства, тъй като през последния половин час пристъпът бе изпуснат от контрол. Грейс отлично знаеше, че без лекарствата си може да умре от задушаване. В този миг обаче не бе убедена, че това не би било истинска благодат. Отиде да вечеря след час и половина, разтреперана и бледа, по-голямата част от годната за ядене храна вече бе изчезнала, останалото бяха песъчинки, мазнина и кокали и боклуци, които
