имаше някаква възможност, Грейс искаше да учи задочно в местния колеж.
— Не знам какво ще правя — отговори другото момиче. — Сигурно ще чакам. Нищо друго не ми остава. Една моя приятелка е там от юни. Бяхме много близки, преди да ме арестуват.
— Значи си добре. — Не беше лошо човек да има приятел там.
— Да, вярно е. — Разсмя се другото момиче и най-сетне се представи, казвала се Анджела Фонтино. В затвора рядко се представяха. — Времето минава по-бързо, когато знаеш, че в килията някое хубаво малко задниче те чака да се върнеш от работа от пералнята.
Точно такива истории бе чувала Грейс и от това се ужасяваше. Кимна на другото момиче и не продължи разговора, но Анджела буквално се развличаше със срамежливостта на Грейс. Обичаше да дразни малките глупави бебчета. От години бе живяла в толкова изправителни заведения, че бе опитала всякакъв вид секс. Дори в определени случаи предпочиташе жените.
— Грубо ли ти прозвуча, хлапе? — Анджела се ухили, показа в цялата й прелест щърбата си уста. — Свикнала си другояче. Почакай само, в края на двете години може дори да решиш, че повече харесваш момичетата. — Грейс нямаше какво да й каже, не искаше да я насърчава, нито да я обижда. После Анджела се изсмя силно и се опита да разтърка китките си, в които белезниците се бяха врязали дълбоко. — О, Боже, ти май наистина си девствена, а, бебче? Имала ли си някога приятел? Ако не си, може би изобщо не трябва да се отдаваш на никой, можеш да си останеш така завинаги. В края на краищата не е толкова лошо. — Тя се усмихна и Грейс усети, че стомахът й се обръща.
Това й напомни за следобедите, когато се прибираше вкъщи и знаеше какво я очаква вечерта. Би дала всичко да не се прибере, но си даваше сметка, че трябва да се грижи за майка си и беше наясно какво ще последва. Беше неизбежно като залязващото слънце. Нямаше начин да се спаси. Сега се чувстваше по същия начин. Дали ще я изнасилят? Или просто ще я използват, както правеше баща й? Как ще им се противопостави? Ако бяха десет или дванайсет или дори две, какъв шанс би имала? Сърцето й се сви, когато си помисли за бъдещето и за обещанията, които даде на Моли и Дейвид, че ще бъде силна и ще оцелее. Ще направи всичко възможно, но какво ще стане, ако е непоносимо… ами ако… тя се загледа безнадеждно в пода, когато от шосето се отбиха към Изправителния център „Дуайт“. Другите й спътнички дюдюкаха, подвикваха и тропаха с крака, Грейс седеше неподвижно, вперила поглед пред себе си, опитвайки се да не мисли за онова, което Анджела й бе казала.
— Е, бебче, у дома сме си — ухили се Анджела. — Не знам къде ще те сложат, но известно време ще се грижа за теб. Ще те запозная с някои от момичетата. Те ще те харесат. — Намигна на Грейс и тя усети студени тръпки.
След две минути свалиха всички от автобуса, Грейс се бе схванала, стегнати във вериги, краката й бяха като вдървени от седенето.
Когато слезе от автобуса видя пред себе си неприветлива сграда, наблюдателница и сякаш безкрайна ограда от бодлива тел, зад която се люшкаше море от безлики жени в нещо като сини работни костюми. Грейс разбра, че това може би е униформа, но нямаше време да се оглежда повече, защото веднага ги прибраха вътре и ги поведоха по дълъг коридор, отключваха решетка след решетка, за да минат, вървяха покрай безкрайна редица от стаи, дрънчаха с вериги и се спъваха в железата, китките им пламтяха от белезниците.
— Добре дошли отново в Рая — иронично отбеляза една от жените, докато три едри чернокожи пазачки им подвикваха, насочвайки ги към следващата решетка. — Благодаря ви, развълнувана съм, че съм отново тук, радвам се да ви видя… — продължи тя, а няколко от затворничките се изкикотиха.
— Винаги е така, когато дойдеш тук — прошепна една чернокожа на Грейс. — Отнасят се с теб като към нищожество през първите няколко дни, но после те оставят на мира през повечето време. Държат само да знаеш кой е шефът.
— Да. Аз например — обади се високо чернокожо момиче, — ако само посмеят да пипнат големия ми черен задник, ще се обадя на Националната асоциация за развитие на чернокожите, Националната гвардия и на президента. Знам си правата. Не давам и пет пари дали съм осъдена, или не, не могат да ме пипнат с пръст. — Беше над един и осемдесет, сигурно беше около сто килограма и Грейс не можеше да си представи някой да я закачи, но все пак се усмихна заради изражението на лицето й докато говореше.
— Не й обръщай внимание, момиче — рече другата чернокожа.
Грейс бе изненадана, че много от тях изглеждат дружелюбно настроени. Ала не можеше да се освободи от чувството, че заплахата я дебне. Пазачките бяха въоръжени, навсякъде се виждаха предупреждения за наказания и бой за бягство, нападение на пазачи или нарушаване на правилата. А затворничките, които пристигнаха с Грейс, изглеждаха хулиганска група, особено ако се съдеше от онова, което бе останало от цивилните им дрехи. Грейс бе облечена в чисти джинси и бледосин пуловер, подарък от Моли. Надяваше се да й позволят да го запази.
— Добре, момичета — чу се пронизително изсвирване и шест въоръжени пазачки в униформи се подредиха пред стаята все едно бяха треньорки на женски отбор по борба. — Съблечете се. Поставете дрехите си пред краката си на пода. Съвсем голи, ако обичате. — Отново надуха свирката, за да прекратят разговорите и жената със свирката се представи като сержант Фрийман. Половината от пазачките бяха чернокожи, другите бели, каквото всъщност бе и съотношението на обитателките на затвора.
Грейс свали пуловера си и го сгъна на пода пред краката си. Една от надзирателките им махна белезниците и започна да ги обхожда една по една и да сваля стоманените халки около талиите им, за които бяха захванати веригите на краката им, за да могат да събуят джинсите си. Беше голямо облекчение да свали веригите. Грейс изу обувките си. Сепна се, когато чу отново свирката, наредиха им да свалят всичко от косите си, ластици или фиби. Косите им трябваше да са свободно разпуснати и затова тя махна ластика от дългата конска опашка, тъмнокестенявата й коса се хлъзна като копринен чаршаф по раменете й.
— Хубава коса — промърмори някаква жена зад нея, но Грейс не се обърна да я погледне.
Чувстваше се неудобно да свали останалата част от дрехите си като знаеше, че жената я наблюдава. След няколко минути всичките им дрехи бяха на малки купчинки на пода, заедно с бижутата им, очилата и аксесоарите за коса. Бяха чисто голи, а шестте пазачки се разхождаха между тях, изучаваха ги, наредиха им да застанат разкрачени с вдигнати ръце и отворени уста. Нечии ръце преровиха косата й, за да видят дали там няма нещо скрито, грубо дръпнаха Грейс за дългата коса и извиха главата й. Пъхнаха някаква пръчка в устата й и започнаха да бърникат с нея, задавиха я и тя се разкашля, а те я накараха да скача, за да видят дали нещо няма да изпадне оттам. После една по една започнаха да се изреждат за преглед на гинекологичен стол. Използваха стерилни инструменти и силна ослепяваща светлина, за да проверят дали не са скрили нещо във вагините си. Грейс стоеше на опашката и не можеше да си представи, че това ще се случи и на нея. Ала никой не бе в състояние да спори с тях, изобщо не подлежеше на обсъждане какво ще правят с тях и какво — не. Някакво уплашено момиче се опита да откаже, но те я предупредиха, че ако не се подчини, ще я вържат, защото на тях им е все едно, а после ще я хвърлят в дупката за трийсет дни, в тъмното, гола-голеничка.
— Добре дошли в Царството на феите — обади се една от редовните посетителки. — Хубаво е тук, а?
— Престани да роптаеш, Валънтайн, ще дойде и твоят ред.
— Пъхни го, Хартман. — Двете бяха стари приятелки.
— С удоволствие. Искаш ли да погледаш, когато ми дойде редът?
Сърцето на Грейс щеше да изхвръкне, когато се приближи към стола, но прегледът бе медицински и не бе по-лошо от преживяното, просто беше унизително да се покаже пред публика, а поне пет-шест жени я зяпаха с неприкрит интерес.
— Хубава путка… ей, малка рибке, плувай към мама… хайде да си играем на чичо доктор… може ли и аз да погледна? — Тя сякаш не ги чуваше, присъедини се към следващата опашка в другия край на стаята и застана там в очакване на по-нататъшни инструкции.
После ги заведоха в банята и буквално ги поляха с почти вряла вода с маркуч. Използваха инсектициди за почти всяка окосмена част от тялото, напръскаха ги с гаден шампоан и после отново ги обляха с маркучите. Накрая воняха на химикали, а Грейс имаше чувството, че са я сварили в дезинфектанти.
Вещите им бяха прибрани в найлонови торби с етикети с имената им, всичко забранено щеше да бъде изпратено обратно за тяхна сметка, ако имаше къде, или да бъде продадено, като джинсите на Грейс, но тя бе доволна, че й разрешиха да си остави пуловера. После им раздадоха униформи, комплект груби чаршафи,
