сближили доста. Те бяха единствените приятели, които Грейс някога бе имала и постепенно тя не само започна да им вярва, но и ги заобича.
Съдията бе обяснил на съдебните заседатели, че имат четири възможности за решение. Предумишлено убийство, което означаваше, че може да й бъде наложено смъртно наказание, ако те бяха на мнение, че тя е замислила предварително да премахне баща си и е съзнавала, че действията й ще причинят смъртта му. Непредумишлено убийство, ако наистина е искала да го убие, ала не го е планирала предварително и е била заблудена, че е справедливо да го убие, защото е смятала, че й е причинил вреда в този момент. Непредумишленото убийство изискваше затвор до двайсет години. Неволно убийство, ако той й е причинил вреда по някакъв начин и тя е възнамерявала да го нарани, или да му се възпротиви, или да му нанесе голяма телесна повреда, но не да го убие, ала „необмисленото“ й поведение е причинило смъртта му. Неволното убийство се наказваше с една до десет години затвор. И оправдана употреба на сила, ако вярваха на историята за изнасилването онази вечер и през предишните четири години и че се е защитавала срещу неговата потенциално доживотна заплаха срещу личността й. Дейвид се обърна към тях с въздействаща заключителна реч и поиска справедливост под формата на решение за „защита с използване на оправдана употреба на сила“ за това невинно младо момиче, което е страдало толкова много и е живяло мъчително в ръцете на родителите си. Той я накара да каже всичко пред съдебните заседатели. Това бе единствената им надежда сега.
Беше късен септемврийски следобед, когато съдебните заседатели най-сетне дойдоха. Като чу решението им, Грейс почти припадна.
Председателят на съдебните заседатели се изправи със сериозно изражение и съобщи, че са взели решение. Обявиха я за виновна в непредумишлено убийство. Според тях Джон Адамс й беше причинил нещо, макар й да не знаеха какво, но не вярваха той да я е изнасилил, нито онази вечер, нито някога преди това. Ала вероятно той я беше наранил, а две от жените заседателки настояваха, че дори добрите мъже понякога крият отвратителни тайни. Те изпитваха достатъчно много съмнения и затова отхвърлиха възможността за убийство първа степен и смъртно наказание. Но следващото стъпало бе непредумишленото убийство и именно в това я обвиниха. Според тях, както ги бе инструктирал и съдията, Грейс е била заблудена, и в това бе същността, че има основание да убие баща си. Поради блестящата му репутация в обществото те не можеха да приемат, че баща й наистина я е обидил, но бяха на мнение, че именно това е била подбудата за Грейс, макар и неоснователно. Присъдата за непредумишлено убийство бе до двайсет години затвор по преценка на съдията.
Накрая заради факта, че бе много млада и че самата Грейс го приемаше като престъпление в изблик на гняв и на оправдана отбрана, съдията й даде две години затвор и две години условно. Като се имаха предвид останалите възможности, тази присъда бе нещо като дар, но за Грейс тя прозвуча като доживотна, когато чу думите и се опита да вникне в тях. В известен смисъл тя мислеше, че смъртта може да й донесе облекчение. Съдията се съгласи да подпише характеристиката й, заради възрастта й и с надеждата, че тя няма повече да проваля живота си, след като излезе от затвора.
Грейс не можеше да престане да мисли какво ще стане с нея сега. Какво ще й направят в затвора? В ареста тя се бе страхувала понякога от други жени, които я заплашваха, или й взимаха списанията или пастата за зъби. Моли й носеше различни неща, а Франк Уилс с неохота се съгласи да й даде няколкостотин долара от парите на баща й, когато Дейвид го помоли.
Ала в ареста жените идваха и си отиваха след няколко дни и тя никога не се почувства истински застрашена. Там тя престоя най-дълго и нейният случай бе най-тежък. В затвора обаче щеше да бъде пълно с жени, които наистина са извършили убийство. Погледна съдията с пресушени и изпълнени с тъга очи. Животът й отдавна бе пропилян и тя го знаеше. От самото начало не бе имала шанс. За Грейс всичко вече бе свършило. Моли също видя погледа й и стисна окуражително ръката й. Този път Грейс напусна залата с белезници и вериги на краката. Тя вече не беше просто подсъдима, тя бе осъдената углавна престъпница.
Същата вечер Моли отиде да я види в ареста, преди да я прехвърлят в Изправителния център „Дуайт“ на следващата сутрин. Почти нямаше какво да й каже, ала не искаше Грейс да губи надежда. Някой ден щеше да започне живота си отначало. Само да можеше да се крепи, докато излезе. Дейвид също отиде да я навести, не беше на себе си заради присъдата. Обвиняваше се, че заради него се е провалила, но Грейс не беше съгласна. Просто животът й протичаше така. Дейвид й обеща да обжалва, вече се бе обадил на Франк Уилс и бе постигнал с него необичайно споразумение. До голяма степен под влиянието на Дейвид Уилс се съгласи да й остави петдесет хиляди долара от парите на баща й, срещу което тя поемаше задължението да не се връща никога повече в Уотсика, да не му пречи по никакъв начин, да не предявява претенции към нищо, което той е наследил от баща й. Той вече правеше планове как през следващите седмици ще се премести в дома им и каза на Дейвид, че не желае тя да узнае за това. Нищо свързано с него не й влизаше в работата. Не желаеше неприятности от нея, той възнамеряваше да запази цялата им собственост, всички мебели в къщата, всяка вещ. Вече бе изхвърлил повечето от нещата на Грейс и й даваше петдесет хиляди долара, за да не се върне никога повече. Не желаеше впоследствие да има разправии с нея. Дейвид се съгласи от нейно име, защото знаеше, че един ден, когато тя отново бъде на свобода, ще има нужда от пари. Това бе единственото, което й бе останало.
Вечерта, когато я видя, Моли отчаяно се опитваше да я насърчи.
— Не бива да се предаваш, Грейс, не бива. Досега си успявала. Остава ти да извървиш останалата част от пътя. Две години не са вечност. Когато излезеш, ще си на двайсет. Имаш достатъчно време да започнеш нов живот и да загърбиш всичко.
Дейвид й каза същото. Да има търпение и да се пази възможно най-добре в затвора. Ала всички знаеха, че няма да е лесно.
Тя трябваше да бъде силна. Нямаше вече избор. Ала тя бе силна толкова дълго време, че понякога имаше желанието да не бе оцелявала. Много по-лесно щеше да е умряла, колкото да преживее целия процес и да влезе в затвора. Тази вечер тя каза на Моли, че би искала да е застреляла себе си, а не баща си. Щеше да е много по-просто.
— Какво, по дяволите, означава това? — Младата психиатърка се ядоса много. Крачеше нервно из стаята, очите й блестяха от гняв. — Да не би да възнамеряваш да се предадеш? Е, добре, получи две години. Но това не е доживотна присъда. Можеше да е много по-лошо. Сега краят му се вижда. Знаеш точно колко ще продължи и кога ще свърши. А с баща ти нямаше да е така.
— Какво ли ще е там?
Погледът на Грейс бе пълен с ужас, сълзите напълниха очите й и се стичаха по бузите й като две самотни поточета. Моли би дала всичко на света, само и само да промени нещата за нея, ала нямаше повече какво да направи. Единственото, на което бе способна, бе да й предложи, обичта, подкрепата и приятелството си. Двамата с Дейвид се бяха привързали силно към Грейс. Понякога с часове разговаряха за нея, за несправедливостта, която бе преживяла. А сега я чакаше ново изпитание. Тя трябваше да бъде много силна. Моли държеше Грейс в ръцете си, докато тя плачеше, и се молеше отнякъде да й дойде сила да преживее каквото я очакваше. Дори само мисълта за това караше Моли да потръпне.
— Ще ме посетиш ли? — попита Грейс с приглушен глас.
Моли седеше до нея и я бе прегърнала през раменете. След раздялата тя непрестанно щеше да говори за нея. Дори Ричард се бе отегчил да слуша за Грейс, същото важеше за приятелите и колегите на Моли. Подобно на Дейвид тя бе завладяна от нея, а изглежда само той разбираше чувствата й към Грейс. Дейвид и Моли не преставаха да се тревожат за неправдата, която бе изстрадала, за болката, а сега и за опасността, която щеше да я дебне ден и нощ в затвора. Те се чувстваха като нейни родители.
Когато си тръгна, Моли се разплака, и обеща в края на седмицата да отиде до „Дуайт“. Дейвид вече планираше да си вземе почивен ден и да я посети, да обсъдят обжалването и да се увери, че се чувства възможно най-добре в дадените условия. Според това, което бе чувал, мястото не бе от най-приятните и подобно на Моли бе направил всичко възможно, за да промени обстоятелствата. Ала усилията им се бяха оказали недостатъчни — независимо колко усърдно бяха работили и колко се грижеха за нея. Независимо от това, което бяха направили, а те бяха използвали всички достъпни им възможности, то не бе достатъчно, за да я спаси, да й гарантира оправдаване. За да бъде справедлива към Дейвид, би трябвало да каже, че всичко бе срещу нея.
— Благодаря ти — промълви тя тихо на Дейвид на следващата сутрин, когато той дойде да се сбогува с
