нея в седем часа. — Ти направи всичко, което зависеше от теб. Благодаря ти — прошепна Грейс, целуна го по бузата, а той я прегърна, пожела й да се справи, да се пази колкото е възможно по-добре през следващите две години в затвора. Той знаеше, че ако тя реши, може. У нея имаше голяма вътрешна сила. Тя я бе опазила физически и душевно през кошмарните години с родителите й.
— Щеше ми се да се бяхме справили по-успешно — тъжно отбеляза Дейвид. Ала поне не бяха я осъдили за убийство от първа степен. Не би могъл да понесе, ако й бяха дали смъртна присъда. Когато я погледна, той осъзна нещо, което никога не бе му минавало на ум — ако бе по-голяма, а не осемнайсетгодишна, той щеше да се влюби в нея. Беше негов тип, у нея се криеше нещо толкова красиво и силно, че го притегляше като магнит. Ала като знаеше какво бе преживяла и колко млада бе, той не можеше да даде воля на чувствата си и трябваше да се насили да мисли за нея като за по-малката си сестра.
— Не се притеснявай, Дейвид. Всичко ще се оправи — успокои го тя с усмивка, искаше да го накара да се почувства по-добре.
Знаеше, че част от нея отдавна е умряла, а каквото бе останало от тялото и душата й просто щеше търпеливо да чака кога по-висшата сила ще реши, че животът й е свършил. За нея нямаше по-голямо облекчение от смъртта, нямаше какво да губи, нямаше за какво да живее. Само някъде дълбоко в себе си тя чувстваше, че е длъжна да оцелее заради него и заради Моли. Те бяха направили толкова много за нея, бяха първите хора в живота й, които истински се интересуваха от нея. Нямаше право сега да ги подведе. Дори само заради тях нямаше право да се откаже от живота.
Преди да я отведат, тя нежно докосна ръката му и за миг, когато я погледна, му се стори като светица. Бе приела ориста си, понасяше съдбата си. Държеше се много по-достойно, отколкото се предполагаше за годните й и бе особено красива, когато я отведоха в белезниците. Извърна се веднъж, за да му махне, а неговият поглед се бе замъглил от сълзите, които се стичаха по бузите му.
4
В осем часа я качиха на автобуса за „Дуайт“ с вериги на краката и белезници. Бе нещо обичайно да превозват затворници по този път и Грейс не правеше никакво изключение. Странно, но тя установи, че след като цялата я оковаха във вериги, пазачите повече не разговаряха с нея. За тях тя бе престанала да е личност. Нямаше кой да й каже довиждане, да й пожелае всичко добро. Моли бе идвала предишната вечер, Дейвид — на сутринта, а пазачите я гледаха как тръгва, без да кажат нито дума. Не бе им създавала никакви неприятности, но за тях тя бе поредната осъдена, лице, което скоро щяха да забравят, част от всекидневните срещи с углавни престъпници.
Що се отнася до пазачите единственото, с което щяха да я запомнят, бе, че за нейния случай писаха много във вестниците. Ала всъщност това не беше кой знае колко чудно. Бе убила баща си, не беше нито първата, нито последната. Не се бе отървала безнаказано. Според тях тя бе късметлийка, че я осъдиха за непредумишлено убийство, а не за убийство първа степен. Ала Грейс бе имала твърде малко късмет в живота си.
Пътуването от Уотсика до „Дуайт“ продължи час и половина, автобусът се носеше по пътя, а веригите й дрънчаха, глезените и китките я боляха. Беше неудобно пътуване до зловещо местоназначение. През по- голямата част от пътя Грейс седя сама, после един час преди „Дуайт“ взеха още четири жени от един местен арест и една от тях закопчаха на седалката до нея. Беше момиче с около пет години по-голямо от нея, ала с вид на престъпница. Щом се настани огледа Грейс с неприкрит интерес.
— Била ли си преди в „Дуайт“?
Грейс поклати глава, нямаше никакво желание да подхваща разговор. Вече бе стигнала до извода, че колкото по-малко откровена бе, толкова по-добре щеше да е в затвора.
— Защо си тук? — Момичето мина направо на въпроса, измери Грейс с поглед. В мига, в който я видя, разбра, че е наивница. Беше й съвсем ясно, че Грейс никога преди не е била в затвор и надали щеше да оцелее там. — На колко години си, хлапе?
— На деветнайсет — излъга Грейс, добави едва година към възрастта си, за да убеди мъчителката си, че е голяма. За нея деветнайсет години бяха наистина сериозна възраст.
— Играла си с големите момичета, а? Какво си направила? Откраднала си някоя паста ли?
Грейс само вдигна рамене и известно време пътуваха в мълчание. Нито можеше да види нещо, нито имаше какво да прави. Прозорците на автобуса бяха закрити, за да не гледат навън и никой да не ги зърне и това й действаше потискащо.
— Чете ли за големите арести заради наркотици в Канкаки? — попита момичето след малко и пак я огледа.
Ала у Грейс нямаше нищо загадъчно. Беше такава, каквато изглеждаше, много младо момиче, което не се вписваше в обстановката. Онова, което спътницата й не долови, е колко много страдаше, че се е озовала тук. Лицето на Грейс бе безизразно, когато я погледна, последната частица от душата й се беше затворила при раздялата с Дейвид и Моли. Вече никой не можеше да надникне вътре в нея. Възнамеряваше да се държи така и ако имаше малко късмет, щяха да я оставят на мира, когато стигнеше в затвора.
Докато бе в ареста беше чувала отвратителни истории за изнасилвания и нападения с нож, но сега се насилваше да не мисли за това. След като бе оцеляла последните четири години, трябваше да успее и през следващите две. Нещичко в думите на Моли и Дейвид я бе обнадеждило и въпреки всички нещастия в живота й дори само заради тях тя бе твърдо решена да успее. Вече бе различно. Някой се грижеше за нея. Имаше двама приятели, за пръв път в живота си. Те й бяха съюзници.
— Не съм чела — отвърна Грейс тихо и другото момиче с раздразнение сви рамене. Беше с изрусена коса, която сякаш бе отсечена до раменете й и никога не бе виждала гребен. Очите й бяха студени и жестоки и когато погледна ръцете й, Грейс забеляза, че има силни мускули.
— Опитаха се да ме накарат да свидетелствам срещу големите момчета, ама аз да не съм доносница. Аз съм почтена, знаеш ли? Освен това нямам никакво намерение да се насадя и да ме намерят в „Дуайт“ да ми видят сметката. Разбираш какво казвам, нали? Включваш ли?
Акцентът й подсказваше, че е от Ню Йорк и тя напълно отговаряше на представата на Грейс за обитателките на затвора. Имаше вид на люта и безпощадна, на човек, който можеше да се грижи за себе си. Имаше нужда да говори, започна да разказва на Грейс за гимнастическия салон, който помагала да се построи, и за работата в пералнята последния път, когато била в затвора. Докато била там, имало две бягства, но за един ден хванали всички избягали жени.
— Не си струва, дават ти още пет години щом го направиш. Ти колко ще лежиш? Аз съм за десет години този път, ще изляза след пет. — Пет години… десет… на Грейс й изглеждаха цяла вечност. — А ти?
— Две години — отвърна Грейс, без да споделя повече подробности. И без това й се виждаше достатъчно дълго, макар че сигурно бе по-добре отколкото ако й бяха дали десет години или най-страшната присъда.
— Това е нищо, хлапе, ще мине като миг. Така — тя се ухили и Грейс забеляза, че зъбите й от двете страни липсваха. — Девствена си, а? — Грейс я погледна нервно при този въпрос. — Имам предвид, че ти е за пръв път, нали? — Наистина бе наивница и това забавляваше по-голямото момиче. Тя отиваше за трети път в „Дуайт“, а беше само на двайсет и три. Бе живяла бързо.
— Да — отвърна Грейс лаконично.
— Какво си направила? Обир, кражба на коли, търговия с наркотици? Това е по моята част. Друсам се с кокаин от деветгодишна. Започнах да го продавам в Ню Йорк на единайсет. Известно време прекарах във възпитателно училище, ама да знаеш само какво шибано място беше. Вкарваха ме там четири пъти. После дойдох тук. — Бе прекарала живота си в изправителни заведения. — В „Дуайт“ не е лошо. — Говореше като за хотел, в който от време на време се отбиваше. — Там има и добри момичета, и банди като ония фъшкии от „Арийско общество“. Трябва да внимаваш и да се пазиш от някои побеснели чернилки, които мразят белите от „Арийско общество“. Стой далеч от тях и няма да имаш проблеми.
— А ти? — Грейс я огледа предпазливо, но с интерес. Беше цяло чудо, защото преди три месеца Грейс дори не бе си представяла подобна ситуация. — Какво правиш ти, когато си в затвора?
Пет години бяха цяла вечност за затвор. Сигурно има какво да се прави там. Грейс искаше да ходи на училище. Вече бе разучила, че има курсове, които би могла да посещава, не ставаше дума за козметични курсове, нито за изработване на метли или на табелки, от които нямаше кой знае каква полза. Ако изобщо
