дай Боже, смъртното наказание. Ала дори това не свърши работа. Грейс вече се бе примирила с доживотната присъда, а понякога се питаше дали в края на краищата няма да й наложат смъртно наказание. Дори Дейвид признаваше, че е възможно, макар и да не му се искаше. Всичко зависеше от съдебните заседатели. Той бе сигурен, че ще може да убеди съдебните заседатели, че тя е убила баща си, само за да престане той да я изнасилва или за да не я убие. Тя бе млада, хубава, уязвима, говореше истината, което несъмнено би им направило силно впечатление. Дейвид и Моли не се съмняваха ни най- малко в нейната история.
Ала първият истински удар им бе нанесен, когато им отказаха промяна на съдебния окръг. Дейвид бе обжалвал с аргумента, че за нея процесът няма да бъде справедлив в Уотсика, хората бяха изпълнени с предубеждения заради баща й. Вестниците я разпъваха от месеци, разкрасяваха историята й както им харесваше, преувеличаваха всяка нова подробност, която откриваха. През септември тя вече бе придобила образа на обезумяла за секс тийнейджърка — звяр, който от месеци замисляше смъртта на баща си, за да прибере парите му. Фактът, че Джон Адамс изглежда бе останал почти без средства, убягваше от вниманието на всички. Описваха я също като сменяща безразборно партньорите си и допускаха, че е имала сексуално влечение към баща си и го е убила от ревност. Историята бе разказана в хиляди варианти, но никой от тях не се доближаваше до истината и във всички случаи вредеше на Грейс. Дейвид изобщо не можеше да си представи, че могат да се надяват на справедливо отношения от страна на съдебните заседатели, особено в този град, а може би и в друг.
Изборът на съдебните заседатели отне цяла седмица, а поради сериозността на процеса и пламенното настояване от страна на Дейвид, съдията се съгласи да изолира заседателите. Съдията беше свадлив възрастен човек, крещеше на всички от мястото си и бе играл често голф с баща й. Ала той отказа да се самоотстрани заради това, че са били близки приятели с Джон Адамс, защото чувствал, че може да е безпристрастен. Единственото, което насърчи Дейвид, беше, че ако процесът не е справедлив или присъдата не е благоприятна, той може да претендира за неправилното му водене. Или да обжалва. Той вече гледаше в перспектива и бе сериозно разтревожен.
Обвинението представи своите доказателства и те бяха силно изопачени. Според тях тя е планирала да убие баща си вечерта след погребението на майка си, да наследи малкото, което им е останало, преди той да го е изхарчил или да се е оженил за друга. Нямала е представа, че ако го убие, не може да наследи нищо от него. Имаше снимки като доказателство колко привлекателен мъж е бил баща й и обвинението намекваше, че тя е била влюбена в него, в собствения си баща. Ето защо, след като майка й починала тя не само се опитала да го съблазни онази вечер, като разкъсала нощницата си и му се предложила, но и стигнала още по-далеч — да го обвини в изнасилване, след като го е убила. Имаше доказателство, че тя е имала полов акт същата вечер, обясняваха те, но нищо не подкрепяше теорията, че е била с баща си. Предполагаха, че се е измъкнала на среща с някой друг вечерта, а когато баща й я е смъмрил, тя се опитала да го съблазни. След като той я отхвърлил, Грейс го е убила.
Обвинението настояваше за присъда за предумишлено убийство, което означаваше неопределен срок затвор или дори смъртно наказание. Нейното престъпление е отвратително, заяви прокурорът пред съдебните заседатели и присъстващите в залата, сред които бяха цяла армия репортери от цялата страна, и тя трябва да си плати за него в най-голяма степен. Не бивало да има милост за момиче, което неоправдано е убило баща си, а след това петни репутацията му, опитвайки се да се спаси от затвора.
Беше мъчително да слуша какво говорят за нея, сякаш думите им се отнасяха за някой друг, върволица от хора премина през свидетелската скамейка и всички възхваляваха баща й. Повечето от тях я характеризираха като срамежлива или странна. А най-неблагоприятните показания даде партньорът на баща й. Той заяви, че в деня на погребението тя на два пъти го е попитала за финансовото състояние на баща си и какво е останало след продължителното заболяване на майка й.
— Не исках да я плаша като й кажа колко много е изхарчил за лекарства или колко много дължи на мен. Затова й отговорих, че баща й има много пари. — После той се обърна с мрачно изражение към съдебните заседатели. — Сигурно изобщо не е трябвало да казвам това. Може би, ако бях премълчал, той щеше да е жив и днес — отбеляза Франк Уилс и погледна с очевиден за цялата зала укор, а тя се бе втренчила в него с изумление.
— Никога не съм го питала подобно нещо — прошепна тя на Дейвид. Не можеше да повярва, че Франк каза подобно нещо. Никога не бе се интересувала за баща си или за парите му.
— Сигурен съм, че не си — унило отвърна Дейвид. Моли бе права. Този човек бе като змия, той се опитваше да се отърве от Грейс. Дейвид вече знаеше, че Джон Адамс се бе разпоредил всичко да остане на Франк, ако Грейс умре или бъде лишена от права по някакъв начин — къщата, практиката и всичките му пари до стотинка. Не бе останало много, но Дейвид подозираше, че има повече, отколкото Франк би допуснал да се знае. Единственото, което искаше сега, бе да си гарантира, че Грейс няма да бъде наследница. Ако бъде освободена, тя би могла впоследствие да претендира и може би да наследи част от състоянието. Франк Уилс държеше да е сигурен, че това няма да се случи. — Вярвам ти — отново я увери Дейвид, но проблемът бе, че той бе единственият. И защо да й вярват. Бе признала, че е убила баща си, а Франк Уилс беше убедителен свидетел.
Най-сетне обвинението приключи със свидетелите и дойде ред на Дейвид да представи своите, които да свидетелстват за характера и поведението й. Ала толкова малко хора я познаваха, няколко учители, някои стари приятели. Повечето заявиха, че е срамежлива и необщителна, а Дейвид обясни защо е било така, тя е криела грозната тайна за дома си и е живеела в постоянен ужас. После той призова лекаря, който я бе прегледал в „Мърси Дженерал“. Той обясни с подробности всички увреждания, които бе наблюдавал при нея.
— Можете ли да потвърдите със сигурност, че госпожица Адамс е била изнасилена? — попита прокурорът по време на кръстосания разпит.
— Никой не би могъл да го каже с абсолютна сигурност. До известна степен трябва да се позове на показанията на жертвата. Ала всеки определено би могъл да твърди, че продължително време тя е била обект на брутален секс. Установих стари белези от разкъсвания и увреждания, разбира се, а също и големи нови белези.
— Възможно ли е подобна „бруталност“ да се прояви при нормален секс или при прекомерно енергичен секс или дори при някакъв тип дегенерираща личност? С други думи, ако госпожица Адамс е имала някакви мазохистични наклонности или е обичала да бъда „наказвана“ от някои от предполагаемите й безбройни приятели, би ли довело това до същите резултати? — попита той многозначително с очевидно пренебрежение към факта, че всички, които я познаваха, заявиха, че тя никога не е излизала с никого и не е имала приятел.
— Да, предполагам, ако го е предпочитала по-грубо би могло да се стигне до подобни увреждания, трябва да е било много грубо — заключи лекарят и прокурорът се усмихна злобно на съдебните заседатели.
— Само мога да предполагам как го предпочитат някои хора.
Дейвид непрекъснато отправяше възражения и извърши огромна по обем работа, но беше изключително трудно да се бори с тяхното твърдение за преднамереност. Той призова за свидетел Моли, а най-накрая самата Грейс и тя беше направо трогателна. В друг град тя би убедила дори хората с най-твърди души, но не и в този. Хората от Уотсика обичаха Джон Адамс и не искаха да й повярват. Говореха за това навсякъде. В магазините, в ресторантите. Темата не слизаше от страниците на печата. Местната телевизия дори предаваше репортажи от деня в новините, снимки на Грейс се виждаха на екрана при всяка възможност. Нямаше край.
Съдебните заседатели обсъждаха случая три дни, а Дейвид, Грейс и Моли останаха да чакат в съдебната зала. Когато се уморяваха да седят там, в продължение на часове се разхождаха в коридорите, зад тях тихо пристъпваше пазач. Грейс дотолкова бе свикнала с белезниците, че почти не забелязваше, когато й ги слагаха, освен когато нарочно не ги затягаха твърде много. Това обикновено правеха служителите, които познаваха и обичаха баща й. Беше й много странно дори да си представи, че ако съдебните заседатели я обявят за невинна, тя изведнъж може да се окаже на свобода. Ще се раздели с всичко това, все едно никога не е било. Ала с всеки изминал ден й се виждаше все по-малко вероятно, че ще може да спечели свободата си. Самият Дейвид се измъчваше от обстоятелствата, които бе неспособен да преодолее. Моли седеше и държеше ръката на Грейс. През последните два месеца тримата се бяха
