Уилс? Това звучи малко пресилено, нали?
— Може би не. Може би според нея това е достатъчно, за да плати за обучението си в някой скъп източен колеж.
— Това ли е искала да прави? — Моли бе изненадана. Грейс не й изглеждаше толкова амбициозна, струваше й се доста привързана към дома, дори прекалено.
— Не знам какво е искала да прави, докторе. Знам само, че е убила баща си и трябва да си плати за това. Със сигурност тя няма да се облагодетелства, законът е точен в дадения случай. Няма да получи и цент от парите му, нито дял от практиката, нито къщата, нищо. — Моли бе озадачена от неговата злъч и се зачуди дали мотивите му са съвсем чисти, или всъщност той има собствени причини да бъде доволен, че Грейс вече не е пречка по пътя му.
— А кой ще получи наследството, ако тя не може? Има ли други роднини? Има ли той друго семейство някъде?
— Не, само момичето. Но той ми дължи много. Казах ви, помагах му, когато можех, ние практикувахме заедно двайсет години. Не мога да пренебрегна този факт просто ей така.
— Разбира се, че не. Напълно ви разбирам — отвърна тя утешително. Разбираше много повече, отколкото той допускаше или му се искаше тя да разбере, а на нея чутото не й хареса. Благодари му, че е отделил от времето си и цяла вечер не престана да мисли за Грейс, после приятелят й се прибра от болницата и тя му разказа всичко. Той бе изтощен след двайсет и четири часа работа в спешното отделение, където имаше непрекъсната върволица от ранени с огнестрелно оръжие и пострадали в автомобилни злополуки, но той все пак я изслуша. Моли бе изцяло обсебена от случая.
Двамата с Ричард Хаверсън живееха заедно от две години и от време на време продумваха за женитба, но неизвестно защо още не бяха сключили брак. Разбираха се добре и взаимно познаваха отлично работата си. За двамата тази ситуация бе идеалната. Той бе висок и длъгнест, рус и хубав, каквато бе и тя.
— От това, което ми разказа, ми се струва, че момичето е било насилвано, няма си никой, който да я защити, а партньорът на баща й иска да я отстрани от пътя си и да вземе каквото е останало от парите. Както ми изглежда, положението не е розово. А ако тя не признае, че баща й я е изнасилвал, тогава какво можеш да направиш ти? — попита я той, имаше уморен вид, тя му сипа кафе и го загледа с объркан израз.
— Още не съм сигурна. Но се опитвам да измисля нещо. Би ми се искало да я накарам да ми разкаже какво наистина се е случило. Искам да кажа, по дяволите, не е възможно тя да се е събудила посред нощ, да се е озовала с оръжието в ръка и да е решила да го застреля. Намерили са нощницата й разкъсана на пода, но тя няма да иска да обясни и това. За Бога, налице са всички доказателства. Тя просто не иска да ни помогне да ги използваме.
— Най-накрая ще успееш да я склониш — отбеляза той уверено, но този път Моли изглеждаше притеснена. Никога не беше изпитвала такава трудност да стигне до някого. Момичето беше се затворило в себе си и бе на прага на самоунищожението. Родителите бяха я съсипали, а тя все още не искаше да ги предаде. Това бе учудващо. — Не ми е известно досега да не си се справила с някого. — Той й се усмихна и докосна дългата й руса коса, като се запъти към кухнята за бира. И двамата работеха като луди, но връзката им бе успешна и те бяха щастливи заедно.
В шест часа сутринта, когато станаха, тя отново мислеше само за Грейс. На път за работата Моли погледна часовника си и си помисли, че трябва да отиде да я види. Ала първо искаше да свърши нещо друго. Отби се в кабинета си и направи някои бележки за досието, а в осем и половина се запъти към кантората на обществените защитници.
— Дейвид Глас тук ли е? — попита тя на информацията. Той беше младши адвокат в екипа, но напоследък Моли работеше с него и го смяташе за страхотен. Той беше неортодоксален, безпощаден и умен. Беше улично дете от Ню Йорк, проправило пътя си от гетата на Южен Бронкс и не възнамеряваше да отстъпва пред никого. В същото време имаше златно сърце и се бореше лъвски за клиентите си. Той бе човекът, от когото имаше нужда Грейс Адамс.
— Мисля, че е някъде отзад — отвърна служителката. Тя познаваше Моли от други дела, в които бе участвала, и й посочи вътрешния кабинет.
Моли се лута няколко минути да го търси по коридорите, после го намери в библиотеката на кантората, седнал до купчина книги с чаша кафе. Вдигна глава, когато тя се приближи до него и й се усмихна щом я видя.
— Здрасти, докторе. Как вървят делата?
— Обичайно. А при теб?
— Още работя върху спасяването на убийците с брадви, едно и също.
— Искаш ли нов случай?
— Ти ли ги раздаваш? — Изглеждаше изненадан. Беше по-нисък от нея, с тъмно кафяви очи и къдрава черна коса, имаше собствен чар. Най-силна бе индивидуалността му, която надвиваше всеки недостатък, който би могъл да му се припише, ако от него се очакваше да прилича на Кларк Гейбъл. Беше също сексуално привлекателен. Личеше си, че харесва Моли по това как играеха очите му, когато разговаряше с нея. — Откога ти разрешиха да възлагаш случаи?
— Стига, стига. Само искам да знам, дали ще се заемеш с един конкретен. Работя по него и днес предстои да бъде назначен обществен защитник. Бих искала да работя по него с теб.
— Поласкан съм. Много ли е лошо положението?
— Доста. Може би убийство от първа степен. Възможно е смъртно наказание. Седемнайсетгодишно момиче е застреляло баща си.
— Чудно. Обичам такива случаи. Какво точно е направила? Отнесла му е главата с пушка, или е накарала приятеля си да го направи вместо нея? — В Ню Йорк се бе нагледал на достатъчно грозни неща, тук всичко бе много по-кротко.
— Не е така живописно — тя го погледна, намръщено и с безпокойство, с мисъл за Грейс. — Много е сложно. Можем ли да поговорим някъде?
— Разбира се. — Той изглеждаше заинтригуван. — Ако си склонна да стъпиш върху раменете ми, можем да поговорим в моя „обширен“ кабинет. — Стаята му бе малко по-голяма от бюрото му, но поне имаше врата, която осигуряваше известно уединение, затова тя го последва, докато той едва балансираше натоварен с книгите и кафето си.
— Е, каква е историята? — попита Дейвид, а тя се настани на единствения допълнителен стол в кабинета и въздъхна. Наистина й се искаше той да поеме случая. За момента Грейс не правеше нищо, за да си помогне. Тя наистина се нуждаеше от някой добър адвокат като Дейвид.
— Застреляла го е от няколко сантиметра с пистолет, за който твърди, че се „озовал в ръцете й“, а после оръжието гръмнало и той паднал покосен. Според нея нямало причина. Те били щастливо семейство, като се изключи фактът, че същия ден са погребали майка й. Иначе, никакви проблеми.
— Нормална ли е? — Той изглежда се заинтригува, но слабо. Най-много му допадаха предизвикателствата. Особено обичаше децата. Това беше основната причина, поради която Моли искаше той да поеме случая. Той бе единственият шанс за Грейс. Без него тя бе загубена, ако изобщо това я интересуваше. Но Моли бе загрижена, много загрижена, не бе сигурна защо, но това беше факт. Може би защото Грейс изглеждаше толкова съсипана и безпомощна. Вече се бе отказала от всичко, у нея нямаше капка надежда, дори собственият й живот й изглеждаше без значение. Моли искаше да промени това.
— Нормална е — потвърди Моли, — със силна депресия, невроза в известна степен, но мисля, че не е случайно. Струва ми се, че той е упражнявал сексуален тормоз върху нея и я е измъчвал. — Описа му вътрешните разкъсвания и белезите, които бяха открили при болничния преглед, и състоянието на ума й, когато Моли я видя за пръв път. — Кълне се, че той никога не я докосвал. Не й вярвам. Мисля, че онази вечер я е изнасилил и изглежда го е правил и преди, може би от дълго време, вероятно без майка си тя е загубила единствената си защита и се е паникьосала. Направил го е отново и този път тя не е издържала и го е застреляла. Изглежда е бил върху нея, за да го застреля от такова разстояние. Представи си ситуацията — той е бил върху нея, изнасилвал я е, тя е открила оръжието и е стреляла почти в упор.
— Има ли още някой, който да мисли като теб? — Той вече бе заинтригуван. — Какво смятат ченгетата?
— Това е проблемът. Не искат и да чуят. Баща й е бил господин Идеал, обичан от всички адвокат. Никой
