под гаранция, бяха задържани за продажба на наркотици и проституция, а сутеньорът им дойде да ги освободи, едната от другите две беше задържана за автомобилна кражба, втората — за притежание на голямо количество кокаин. Грейс бе единствената обвинена в убийство и сякаш всички я отбягваха — като че ли знаеха, че не иска да бъде безпокоена. Едва бе хапнала от безвкусния, малък и препечен хамбургер, поставен върху купчина варен спанак, и се опитваше да не забелязва, че килията вони на урина, когато пазачът отвори вратата и я посочи, а после я заведе в стаята, където сутринта се срещна с Моли Йорк.
Младата лекарка се бе върнала, все още беше по джинси след прекарания дълъг ден в болницата, където работеше, а после и в кабинета си. Бяха минали дванайсет часа.
— Здравейте — предпазливо поздрави Грейс. Беше приятно да види познато лице, но все още имаше чувството, че младата психиатърка представлява опасност.
— Как мина денят? — Грейс вдигна рамене, едва забележимо се усмихна. Как би могъл да мине? — Обади ли се на партньора на баща си?
— Не още — промълви тя съвсем тихо. — Не знам какво да му кажа. Двамата с баща ми бяха наистина добри приятели.
— Мислиш ли, че ще поиска да ти помогне?
— Не знам. — Всъщност беше сигурна, че Франк Уилс няма да й обърне внимание.
Моли я гледаше многозначително, когато зададе следващия си въпрос:
— Грейс, имаш ли някакви приятели? Някого, към когото можеш да се обърнеш? — Много преди Грейс да отговори, тя подозираше, че си няма никого. Ако имаше, може би това не би се случило. Без да я пита, Моли бе сигурна, че живее изолирано. В живота й нямаше никой друг, освен родителите й. А те бяха направили достатъчно да го разрушат, всъщност голямата заслуга беше на баща й. Така предполагаше Моли. — Родителите ти имаха ли близки приятели?
— Не — отвърна Грейс замислено. Те наистина нямаха приятели, не искаха никой да бъде твърде близо до грозната им тайна. — Баща ми познаваше всички. А майка ми беше срамежлива… — Тя всъщност се страхуваше да се разбере, че съпругът й я бие. — Всички обичаха баща ми, но той не беше близък с никого. — Този факт сам по себе си накара Моли да се замисли за него.
— А ти? Някакви близки приятели в училище? — Грейс само поклати глава в отговор. — Защо нямаше?
— Не знам. Сигурно не съм имала време. Трябваше да се прибирам вкъщи всеки ден и да се грижа за майка си — отвърна Грейс, без да поглежда към нея.
— Наистина ли това е причината, Грейс? Или си имала тайна?
— Разбира се, че не.
Но Моли нямаше намерение да я остави на мира. Гласът й отново достигна до слуха на Грейс и прикова вниманието й.
— Той те е изнасилил онази вечер, нали? — Очите на Грейс се отвориха широко и тя погледна Моли с надеждата младата лекарка да не забележи, че трепери.
— Не… разбира се, че не… — Ала дъхът й секна и тя осъзна, че се моли да не получи астматичен пристъп. Тази жена и без това знаеше твърде много. — Как можа да ви хрумне подобно нещо? — Тя се опита да изглежда възмутена, но всъщност беше само ужасена. Ами ако Моли Йорк знаеше? Тогава какво? Всички ще научат грозната им тайна. Дори след смъртта на майка си и баща си тя все още се чувстваше длъжна да я крие. И тя бе виновна. Какво ще си помислят за нея хората, ако узнаят?
— Имаш белези и разкъсвания във вагината си — започна тихо Моли, — а това не се случва при нормален полов акт. Лекарят, който те прегледа, каза, че изглежда сякаш си била изнасилена от няколко мъже или от един, но много брутален мъж. Причинил ти е ужасни неща. Затова го застреля, нали? — Тя не отговори. — Това ли беше първият път, след погребението на майка ти? — Тя погледна изпитателно Грейс, сякаш очакваше отговор, а очите на момичето се напълниха със сълзи, които се търкулнаха по бузите й въпреки усилията й да ги спре.
— Аз не… не… не би извършил подобно нещо… всички обичаха баща ми…
Тя го бе убила и единственото, което можеше да направи сега, бе да пази паметта му чиста, така че никой да не може да разбере какъв е бил всъщност.
— Баща ти обичаше ли те, Грейс? Или просто те използваше?
— Разбира се, че ме обичаше — отвърна тя сковано, ядосана сама на себе си, че се разплака.
— Той те изнасили онази нощ, нали? — Този път Грейс не отговори. Дори не отрече. — Колко пъти го е правил преди? Трябва да ми кажеш. — Животът й зависеше от това, но Моли не искаше да й го каже.
— Не, няма. Няма да ви кажа нищо и вие не можете да го докажете — гневно отговори Грейс.
— Защо го защитаваш? — попита я Моли напълно объркана. — Не разбираш ли какво става? Ти си обвинена за убийството му, могат дори да ти предявят обвинение за убийство първа степен, ако мине, а според тях ти имаш мотив. Трябва да направиш всичко възможно да се спасиш. Не те подтиквам да лъжеш, а само да кажеш истината, Грейс. Ако той те е изнасилил, ако те е наранил, ако си била подложена на сексуален тормоз, тогава налице са смекчаващи вината обстоятелства. Така обвиненията могат да се сведат до непредумишлено убийство, дори до самоотбрана и това променя всичко. Наистина ли искаш да отидеш в затвора за следващите двайсет годни, само и само, за да запазиш репутацията на един мъж, който ти е причинил всичко това? Грейс, помисли, трябва да ме послушаш… трябва да ме чуеш. — Но Грейс съзнаваше, че майка й никога не би й простила, ако опетни паметта на баща си. Баща й бе човекът, когото Елен обичаше сляпо и се нуждаеше отчаяно от него. Него тя бе искала да защитава винаги, дори това да означаваше да хвърли в ръцете му тринайсетгодишната си дъщеря. Тя искаше да го накара да я обича на всяка цена, дори с цената на жертвата на собственото си дете.
— Не мога да ви кажа нищо — вдървено отвърна Грейс.
— Защо? Той е мъртъв. Не можеш да го нараниш като кажеш истината. Можеш да нараниш единствено себе си като премълчаваш. Искам да помислиш върху това. Не можеш да бъдеш лоялна към мъртвец или към някой, който те е наранил така лошо. Грейс… — Тя се протегна и докосна ръката й. Трябваше да я накара да разбере, трябваше да я измъкне от черупката, в която се бе сгушила. — Искам да помислиш върху това нощес. Ще дойда утре пак. Обещавам да не споделям с никого онова, което ще ми кажеш. Ще си помислиш ли? — Грейс дълго не помръдна, после кимна. Щеше да помисли, но не възнамеряваше да й каже нищо.
Моли я остави с тежест в душата. Разбра точно какво става, но не виждаше как може да преодолее пропастта, която ги делеше с Грейс. Години беше работила с жени и деца, подложени на сексуален тормоз, и те винаги бяха лоялни към мъчителите си. Струваше й много да разруши тази необяснима връзка между жертвата и насилника, но обикновено успяваше. Ала засега Грейс не даваше надежда. Моли не беше стигнала доникъде.
Мина през кабинета на детектива, за да прочете отново заключенията от болницата и да разгледа снимките, повдигна й се, когато ги погледна. Стан Дули влезе, докато четеше медицинския рапорт, изненада се, че тя още е на работа, четиринайсет часа, след като бе започнала.
— Нямаш ли си друго занимание тази вечер? — попита я той дружелюбно. — Момиче като теб трябва да е на среща с някой мъж или да виси по баровете в търсене на бъдещето си.
— Да, да — тя се разсмя, а русата й коса се разпиля съблазнително по рамото й. — Като тебе ли, Стан? И ти беше тук по същото време тази сутрин.
— Длъжен съм. Но ти — не. Искам да се пенсионирам след десет години. А ти ще си психиатър, докато навършиш сто години.
— Благодаря за доверието. — Тя затвори досието и го постави с въздишка на бюрото. Не стигаше доникъде. — Видя ли медицинския рапорт за момичето на Адамс?
— Да. И какво? — Той изглеждаше безучастен.
— О, моля те, не ми казвай, че не се сещаш. — Тя се ядоса, когато той незаинтересовано вдигна рамене.
— Какво да се сещам? Ами спала е с мъже, никой не казва, че е изнасилена. И още по-малко, че го е направил баща й?
— Глупости. Кой според теб е спал с нея? Шест горили от зоопарка? Видя ли белезите, прочете ли какво са открили вътрешно?
— Значи й харесва. Виж какво, тя не се оплаква. Не казва, че е била изнасилена. Какво искаш от мен?
