не вярва, че може да е спал със собствената си дъщеря и още по-лошо, да я е насилвал. Може би е насочил оръжието срещу нея и тя е успяла да му го отнеме. Нещо се е случило в живота на това момиче, а тя не иска да ми каже. Няма приятели, никакъв живот извън училището. Като че ли никой не знае нищо за нея. Отивала е на училище, после се е връщала вкъщи и се е грижила за умиращата си майка. Майката е умряла преди няколко дни, а сега и баща й, това е всичко. Никакви роднини, никакви приятели, само един цял град, който се кълне, че баща й е най-чудесния човек, когото са познавали и не е бил способен да нарани дъщеря си.
— А ти не им вярваш? Защо? — След като бе работил по два случая с нея, бе се научил да вярва на инстинктите й.
— Защото тя не иска да ми каже нищо, а знам, че ме лъже. Тя се страхува. Продължава да го защитава, сякаш той ще възкръсне и отново ще я сграбчи в мръсните си лапи.
— Нищо ли не иска да каже?
— Нищо съществено. Тя е застинала от болка, изписано е на лицето й. Нещо ужасяващо се е случило на това момиче и тя не иска да го разкрие.
— Още не — той й се усмихна, — но ще го направи. Знам го по-добре от теб. Още е рано.
— Благодаря ти за доверието, но нямаме много време. Обвинението ще се произнесе днес и тази сутрин ще назначат обществен защитник.
— Няма ли семеен адвокат или партньор на баща й, който да се погрижи за нея? Мислех си, че някой ще се отзове. — Той беше изненадан, че младата лекарка поклати глава.
— Неговият партньор от кантората твърди, че е бил твърде близък на баща й, за да я защитава, след като тя го е убила. Освен това казва, че не са останали никакви пари заради болестта на майка й. Само къщата и адвокатската практика. А сега, след като тя няма право, той може да наследи всичко, а и твърди, че баща й му е дължал много пари. Той не предлага и десет цента, за да помогне за защитата й, затова дойдох при теб. Този човек не ми харесва, не му вярвам. Обрисува покойния като светец и казва, че никога няма да прости на дъщеря му за стореното. Смята, че тя трябва да получи смъртно наказание.
— На седемнайсет години? Чудесен човек. — Той я погледна сериозно заинтригуван. — А какво казва момичето по този повод? Знае ли, че този човек няма да й помогне и може дори да вземе всичко, което е имал баща й срещу предполагаемите му дългове?
— Не. Но тя изглежда готова да влезе в огъня и ще мълчи докрай. Мисля, че тя се самозаблуждава, че има дълг към родителите си.
— Изглежда има нужда от психиатър точно толкова, колкото и от адвокат.
Той се усмихна на Моли. Хареса му идеята да си сътрудничат по още един случай. С нея бе страхотно да се работи, а от време на време хранеше слаба надежда, че между тях може да се зароди любовен роман, но мечтата му не се сбъдваше и част от него съзнаваше, че никога няма да стане. Ала понякога беше забавно да си го представя. Неговите надежди просто никога не се реализираха по време на общата им работа.
— Какво мислиш? — попита го Моли с безпокойство.
— Мисля, че е в голяма беда. В какво точно я обвиняват?
— Още не знам. Говореха за убийство от първа степен, но мисля, че ще им е трудно да го докажат. На практика няма реално „наследство“ заради което да докажат, че има мотив за преднамереност, само къща с голяма ипотека върху нея и адвокатска практика, която партньорът на покойния твърди, че поначало му е била обещана на него.
— Да, но не е задължително тя да е знаела това. Не е задължително също да е знаела, че не може да наследи баща си, ако го убие. Те ще опитат да я обвинят в убийство от първа степен, ако наистина са решили.
— Ако тя отрече, че е възнамерявала да го убие, могат да й дадат възможност и да я обвинят в убийство от втора степен — отбеляза Моли с надежда. — Това се наказва със затвор от петнайсет години или до живот. Когато отново бъде свободна, може да е на четирийсет или дори по-възрастна. Ала поне няма да е смъртно наказание. Вече заявиха, че ще я съдят като пълнолетна и говорят за смъртно наказание. Ако тя все пак каже какво се е случило, ти ще можеш да пледираш за непредумишлено убийство.
— По дяволите. Настина ме уреди, а?
— Можеш ли да се ангажираш със случая?
— Може би. Вероятно те ще решат, че все едно ще го загубя, след като баща й е такава изтъкната личност в града, тя никога няма да бъде съдена честно тук. Не е зле да поискам промяна на съдебния окръг, в който ще се гледа делото. Поне ще опитам.
— Искаш ли първо да се срещнеш с нея?
— Шегуваш ли се? — той се разсмя. — Видяла ли си какво защитавам тук? Нямам нужда от представяне. Само искам да знам, че имам някакъв шанс. Ще бъде чудесно, ако тя реши да говори пред нас и да ни каже какво в действителност се е случило. Ако не го направи, може да получи доживотна присъда или още по- лошо. Трябва да ни каже какво е станало — сериозно рече той и Моли кимна.
— Може би ще го направи, ако ти повярва — изрази надежда Моли. Този следобед имам намерение да отида пак да се видя с нея. Трябва да завърша доклада си за полицията, дали умственото и душевното й състояние й позволяват да е подсъдима. Действително по това нямам съмнение. Бавех нещата, защото исках да се срещам с нея още. Струва ми се, че тя се нуждае от истински човешки контакт — Моли изглеждаше искрено загрижена за момичето.
— Ще дойда днес с теб, ако ми дадат случая. Нека първо видя какво мога да направя. Обади ми се по обяд. — Той си записа името на Грейс и номера на делото, а Моли му благодари и си тръгна. Изпитваше огромно облекчение, че той може би ще защитава Грейс. Това изглежда беше най-доброто, което можеше да й се случи. Ако имаше някакъв шанс Грейс да бъде спасена, Дейвид Глас щеше да намери пътя към него.
Моли успя да го потърси едва след два часа, но той бе излязъл. Към четири следобед опита отново, беше разтревожена от един случай. Денят й бе натоварен — прави обиколки, доклади за съда, работи с петнайсетгодишно момче, което се бе опитало да се самоубие и не бе успяло, но бе останало парализирано от врата надолу. Беше скочило от мост върху бетон и в този случай издръжливостта на младостта го бе изиграла. Дори тя се чудеше дали не беше по-добре момчето да бе умряло, вместо да прекара следващите шейсет години, способно да движи само носа и ушите си. Дори речта му бе засегната. Обади се отново на Дейвид в края на деня и се извини за закъснението.
— Аз самият току-що се върнах — обясни Дейвид.
— Какво казаха?
— Имахме късмет. За тях случаят е лесно разрешим. Тя е искала парите му, малкото, което е имал, според тях, но не е знаела доколко болестта на майка й е изчерпала спестяванията, нито, че не може да го наследи, след като го убие. Поддържат версията за предумисъл или най-малкото, че са се били, тя се е вбесила, внезапно е избухнала и го е убила. Според тях е много просто. В най-лошия случай убийство от първа степен. В най-добрия — от втора. Във всички случаи от двайсет години до живот или смъртно наказание, ако наистина ги обземе лудостта.
— Та тя е дете… тя е момиче… — в очите на Моли се появиха сълзи, когато си помисли за това, а после се упрекна, че го взима толкова навътре, но не можеше да се съпротивлява. Виждаше нещо много нередно. — А защитата?
— Не знам. Няма доказателство, че той я е нападнал или застрашил живота й, като изключим твоята теория за изнасилването, ако се окаже вярна. Дай ми шанс, дете. Само преди два часа ми възложиха случая, дори не съм се срещнал с нея още. Отложиха обвинението докато се срещна с нея. Ще бъде произнесено в девет часа утре сутринта. Мисля да отида при нея към пет следобед, ако успея да изляза по това време. Искаш ли да дойдеш? Възможно е да ускорим признанието й и да разчупим леда, понеже те познава.
— Не съм убедена, че ме харесва. Все я притисках за баща й, а това не й допадаше.
— Смъртното наказание ще й хареса още по-малко. Предлагам ти да се срещнем там в пет и половина. Ще успееш ли?
— Ще бъда там. А, Дейвид!
— Да?
— Благодаря, че пое случая.
