— Тя го поиска от мен… каза, че съм длъжна… — задуши се, докато говореше, трябваше да се бори с астмата си — … че трябва да се грижа за него, да бъда добра към него… и… тя настояваше — повтори Грейс, очите й бяха пълни със сълзи и с молба да й повярват. И двамата й вярваха, а сърцата им се свиваха от болка като я гледаха.
— Колко дълго продължи това? — попита той внимателно.
— Дълго време. — Когато го погледна, имаше вид на изчерпана докрай. Изглеждаше толкова уморена и крехка, той направо се зачуди дали ще може да оцелее. — Преди четири години… тя ме накара да го направя за пръв път.
— Какво бе по-различното онази вечер?
— Не знам… просто не можех повече… тя бе мъртва. Нямаше за какво да го правя повече… искаше да отидем в нейното легло… никога преди не съм го правила… и… той ме удари… и други неща. — Не искаше да им казва какво й е направил, но те все едно се досещаха от изследванията и снимките. — Спомних си за оръжието… просто исках той да спре… да се махне от мен… нямах намерение да го застрелвам… не знам. Просто исках да го спра. — И тя бе успяла. Завинаги. — Не знаех, че съм го убила. — Най-сетне тя им бе казала какво се е случило. В известен смисъл почувства облекчение. Беше изтощена. Беше много по- различно от това да каже на полицията. Знаеше, че Моли и Дейвид няма да кажат на никого и че й вярваха. В същото време разбираше, че полицията не би й повярвала. Смятаха баща й за съвършен. Познаваха го професионално, някои играеха голф с него в клуба му. Като че ли всички в града го познаваха и обичаха.
— Ти си смело момиче — тихо отбеляза Дейвид — и се радвам, че ми каза. — Всичко беше както Моли бе предположила, и дори още по-зле, майка й я бе принудила. Била е на тринайсет, когато е започнала. Само при мисълта му се повдигна. Онзи тип наистина беше извратено копеле, заслужаваше да бъде застрелян. Сега големият въпрос бе дали той ще успее да убеди съдебните заседатели, че Грейс се е защитавала след четири години ад в ръцете на баща си. Моли не бе успяла да убеди полицията, те твърде много бяха прехласнати по обществената репутация на Джон Адамс. Чудеше се дали съдебните заседатели също ще страдат от подобни заблуждения.
— Би ли казала пред полицията същото, което сподели с мен? — попита я спокойно Дейвид, но тя бързо поклати глава.
— Защо?
— Те все едно няма да ми повярват и… не мога да причиня това на родителите си.
— Родителите ти са мъртви, Грейс — възрази той твърдо. Тя щеше да има същата съдба, ако не си помогнеше сама и не кажеше истината. Самоотбраната бе единственият й шанс. Те трябваше да докажат, че тя е почувствала застрашен живота си. Дори да не й повярваха, най-лошото обвинение щеше да е непредумишлено убийство, а не убийство от първа степен. — Трябва да поговорим за това. Ще трябва да кажеш на някого, на някой друг, освен на нас с лекарката, какво наистина се е случило.
— Не мога. Какво ще си помислят за мен? Ужасно е. — Тя отново започна да плаче, а Моли стана и я прегърна.
— Те изглеждат ужасно, а не ти, Грейс. Това те показва такава, каквато си — жертва. Не можеш да плащаш за греховете им с мълчанието си. Трябва да говориш, Дейвид е прав. — Продължиха да обсъждат още дълго и Грейс обеща, че ще помисли, но не изглеждаше убедена, че най-доброто решение е да каже цялата истина. Най-сетне те я оставиха в ареста, Моли още бе учудена, че Дейвид толкова бързо я бе убедил да му се довери.
— Може би с теб трябва да си разменим професиите, лошото е, че никак ме няма в твоята — отбеляза начумерено Моли. Тя приемаше като личен провал неуспеха си да накара Грейс да й повярва.
— Недей да бъдеш толкова строга към себе си. Единствената причина тя да говори с мен бе, че преди това ти си я размекнала. Тя имаше нужда да се освободи. Тайната я е тровила в продължение на четири години. Сигурно сега изпитва облекчение. — Моли кимна в знак на съгласие, а после Дейвид поклати глава унило. — Разбира се, че да го убие е било облекчение. Ако не се е срамувала, би го направила много по- рано. Какъв мръсен кучи син е бил той, докато целият град го е смятал за светец, съвършен съпруг и баща. Не ти ли се повдига от него? Цяло чудо е, че тя още е нормална.
В душата й имаше дълбоки рани, но Грейс си беше с ума и не бе изгубила самообладание. Дейвид дори не искаше да си представи, че тя може да остане двайсет години в затвора. На следващата сутрин, когато я видя преди предявяването на обвинението, Грейс отново му отказа да разкаже за случилото се на полицията. Единственото, което успя да я убеди да направи, бе да твърди, че е невинна. Обвиненията бяха в преднамерено убийство, което предполагаше максимална присъда, дори смъртно наказание, ако съдебните заседатели вземеха такова решение.
Съдията отказа да определи гаранция, но тя така или иначе бе безполезна, тъй като нямаше кой да плати. А Дейвид бе определен за обществен защитник.
През следващите няколко дни Дейвид направи всичко възможно да я убеди да каже на полицията, че баща й я е изнасилил и го е правил от години. Но тя не желаеше. След две невероятно трудни седмици той бе готов да се признае за победен. Моли продължаваше да я посещава, но ходеше сама. Докладът й за съда вече бе готов. В него се казваше, че Грейс е нормална и напълно способна да отговаря на процеса като подсъдима.
Дейвид бе до нея по време на предварителните слушания, нае детектив, който разговаря с всички в града с надеждата, че някой е подозирал какво прави Джон Адамс с дъщеря си. Реакцията на хората варираше от умерена изненада до пълно възмущение от предположението. Абсолютно никой не смяташе, че той е способен на това. Хората намираха теорията за изнасилването за налудничава, измислена от защитата за оправдаване на Грейс за хладнокръвното убийство на баща й, както повечето го характеризираха.
Самият Дейвид се зае да разговаря с учителите й, за да разбере дали те са подозирали нещо, но и те не бяха забелязали. Описаха Грейс като непохватна и срамежлива, много необщителна, дори като по-малко дете, дотам, че я смятаха за антисоциален тип, всъщност тя нямаше никакви приятели. Откакто баща й бе започнал да прави секс с нея, тя се страхуваше, че някой може да узнае, затова отбягваше всички. Беше очевидно, че учителите я смятаха за малко странна, но тя бе вежлива и добра ученичка. Повечето от тях знаеха колко болна е майка й и мислеха, че това й се е отразило, което бе вярно, но то не й бе повлияло толкова, колкото непрекъснатите сексуални издевателства на баща й. Неколцина от тях споменаха за острата форма на астма, която се проявила малко, след като майка й се разболяла.
Странно, но никой не бе изненадан, че тя е извършила нещо толкова скандално. Според тях тя бе чудата и очевидно „непредвидима“, както я определиха след смъртта на майка й.
Не беше трудно да се следва тази логика, да се приеме версията на полицията, че тя е очаквала наследство или че е изпаднала в някаква форма на гневно избухване или че се е борила с него. Нямаше човек, който да повярва, че Джон Адамс е живял перверзно в буквалния смисъл на думата в продължение на четири години, измъчвайки жена си и дъщеря си. Още по-невероятно бе за всички да повярват, че той е биел съпругата си години, преди тя да се разболее. Независимо, че нямаше много доказателства, Дейвид и за миг не се бе усъмнил в думите й. В историята й имаше ядро истина и той работи с нея през цялото лято, опитвайки се да намери доказателство и да изгради защитата. Най-сетне тя се съгласи да разкаже всичко на полицията, но там изобщо не й повярваха. Според тях това бе хитър начин за защита, посочен от адвоката й, и опитите му да пледира за споразумение с обвинението не го доведоха доникъде. Подобно на полицията и обвинението не повярва. В момент на отчаяние Дейвид стигна до районния прокурор, защото се страхуваше да не й дадат доживотна присъда или смъртно наказание, но районният прокурор не си помръдна пръста. Той също не повярва на историята, разказана от Грейс. Не оставаше нищо друго, освен със същата история да се явят пред съда. Процесът бе насрочен за първата седмица на септември.
Тя бе изкарала осемнайсет седмици в ареста.
Вече беше в единична килия, вестниците я преследваха цяло лято. Репортери ходеха в ареста и непрекъснато настояваха да я интервюират. Понякога пазачите ги пускаха, за да я снимат. Фотографите им побутваха някоя друга нагъната банкнота и в следващия момент те заставаха пред килията й и светкавиците им я заслепяваха. Веднъж дори я снимаха в тоалетната. Всичко, което тя разказа на полицията, отдавна бе публикувано в печата. Именно от това се опасяваше тя. Имаше чувството, че е излъгала себе си и родителите си, но Дейвид я убеди, че това е единствената й надежда да се отърве от затвора и дори от, не
