— Кога?
— Не по-рано от юни. — Имаше и още нещо и когато го погледна, тя разбра. — Баща й ни покани да работим в неговата адвокатска кантора в Калифорния. Заминавам следващия месец. Искам да се установя в Лос Анжелос. Трябва да взема адвокатския изпит в Калифорния, искаме да си купим къща, имам да свърша много неща, преди да се оженим.
— О — тя успя само да възкликне, даде си сметка, че вероятно няма да го види никога повече или най- малкото задълго. Не можеше да си представи, че ще отиде в Калифорния дори, след като изтекат двете години условна присъда и тя отново получи възможността да напуска щата. — Предполагам, че там ще се чувстваш добре. — Изведнъж се натъжи от мисълта, че губи добър приятел. Имаше толкова малко, а той бе много важен за нея.
Дейвид я погледна и взе ръцете й в своите:
— Грейс, винаги можеш да разчиташ на мен, когато имаш нужда. Ще ти оставя телефонния си номер, преди да замина. Всичко ще е наред. — Тя кимна, останаха мълчаливи известно време, хванати за ръце, с мисъл за нейното минало и неговото бъдеще и внезапно за един кратък момент момичето от Калифорния изгуби значението си за Дейвид.
— Ще ми липсваш — откровено призна тя и сърцето му се разкъса от мъка. Искаше да й каже, че винаги ще я помни, такава, каквато е, млада и красива, с огромни очи и кожа така съвършена, сякаш бе прозрачна.
— И ти ще ми липсваш. Дори не мога да си представя какъв ще е животът в Калифорния. Според Трейси ще ми хареса. — Ала сега по гласа му се усещаше, че не е толкова сигурен.
— Тя сигурно е много страхотна щом те е накарала да поискаш да се преместиш. — Грейс го погледна право в очите и той трябваше да стане твърд като стомана, за да издържи погледа й.
Засмя се, но си помисли, че сърцето му се къса не защото напуска Илинойс, а заради раздялата с Грейс. Колкото и рядко да я виждаше сега, изпитваше удоволствие от самата мисъл, че тя е достатъчно близо, за да й помогне, ако трябва.
— Обади ми се в Лос Анжелос в случай, че се нуждаеш от нещо. А Моли остава тук и ще идва да те вижда. — Същата сутрин той бе говорил с нея.
— Знам. И тя смята да се омъжва.
Дейвид също бе разбрал. На всички им бе време да уреждат живота си. След осем месеца и Грейс щеше да започне на чисто. Те вече бяха поели своя път. Имаха кариерата си, миналото си и приятелите си. За Грейс животът след излизането от затвора щеше да е ново начало.
Този следобед той остана с нея по-дълго от обичайното и обеща, че ще я посети отново, преди да замине окончателно, но когато се сбогуваха, Грейс знаеше, че това ще е последната им среща. Получи няколко писма след това, а после той замина и й писа от Лос Анжелос, за да й се извини надълго и нашироко, че не е имал време да я посети, преди да отпътува. Ала и двамата разбираха, че просто не му е достигнала смелост. Щеше да е твърде болезнено, а и бе време да я остави. Годеницата му също настояваше. По този въпрос бе съвсем категорична. Но Грейс нямаше откъде да го знае. Писа му няколко писма пролетта и след това престана. Инстинктивно разбра, че отношенията й с Дейвид Глас вече са минало.
Два-три пъти разговаря с Моли по този въпрос, оплака се колко й е тъжно понякога, когато мисли за него. Имаше твърде малко приятели и загубата на един от тях й причиняваше истинска болка. А и той бе много важен за нея. Ала Дейвид вече имаше друг живот.
— Понякога човек трябва да позволява на приятелите да си отиват — спокойно й говореше Моли. — Знам колко много се грижеше той за теб, Грейс, и ми се струва, че се чувстваше зле, защото не успя да те измъкне и да спечели обжалването впоследствие.
— Той свърши добра работа — с преданост отвърна Грейс. За разлика от повечето затворнички в „Дуайт“ тя не обвиняваше адвоката си задето бе влязла в затвора. — Просто ми липсва, това е всичко. Познаваш ли приятелката му?
— Срещали сме се веднъж-дваж — Моли се усмихна. Разбираше, че Грейс няма ни най-малка представа за чувствата на Дейвид към нея след процеса. От една страна, тя му беше като по-малка сестра, а от друга, като несбъдната, но все още желана мечта. Ала годеницата му бе умна. Тя също го бе усетила и според Моли не беше случайно, че поиска да се преместят в Калифорния. — Тя е много умна млада жена — дипломатично отвърна лекарката. Нямаш намерение да казва на Грейс, че не я хареса. Вероятно обаче тя бе подходяща за него. Беше умна, с твърд характер и амбициозна, а според хората, които я познаваха — дяволски добра адвокатка.
— А с теб какво става? Кога ще се жените с Ричард? — попита я Грейс.
— Скоро. — Най-сетне през април двамата с Ричард бяха насрочили датата. Щяха да се оженят на първи юли и да заминат на меден месец на Хаваите. В продължение на шест месеца двамата с Ричард се опитваха да уредят отпуските си по едно и също време. А два месеца и половина по-късно Грейс щеше да е на свобода. Трудно бе да се повярва, че са минали близо две години. От една страна, сякаш бе миг, а от друга — цяла вечност.
В деня преди венчавката Моли отиде да посети Грейс, покани я, след като излезе от затвора, преди да замине за Чикаго да им погостува няколко дни. Грейс вече й бе обещала да прекара Деня на благодарността с тях, а може би и Коледа. В деня на сватбата им тя остана почти цял ден в килията си, мислеше за тях, пожелаваше им всичко хубаво. Знаеше всичко за плановете им, в подробности. Беше виждала роклята на снимка, знаеше кой ще присъства. Известен й бе дори часът на полета до Хаваите. Заминаваха в четири часа от Чикаго за Хонолулу и пристигаха в десет часа местно време. Щяха да отседнат в „Аутригър Уайкики“. Грейс си представяше всичко картинно, когато седна да гледа новините с останалите затворнички в девет часа, точно преди заключването, имаше чувството, че е присъствала на венчавката.
Договаряше с Люана да работят заедно на следващата сутрин, когато с периферното си зрение видя по телевизията някаква самолетна катастрофа. Говореха за самолет на ТУА, който експлодирал и се пръснал във въздуха преди час над Скалистите планини. Все още подробностите бяха неизвестни, но от авиокомпанията допускаха, че става дума за бомба и смятаха, че няма оцелели.
— Какво беше това? — попита Грейс жената до нея. — Къде са били?
— Над Денвър, струва ми се. Смятат, че терористи са го взривили. Полетът е бил от Чикаго за Хонолулу през Сан Франсиско. Грейс усети да я полазват ледени тръпки, сърцето й се разкъсваше от болка. Не можеше да бъде. Не и това. Не беше възможно… не и след всичките тези години. Не и двамата… на медения им месец… единствената й приятелка… единственият човек, на когото можеше да разчита и при когото можеше да отиде. Пребледня като смъртник, дробовете й започнаха да хриптят, Сали забеляза, че изважда инхалатора си. Веднага разбра от какво се страхува Грейс.
— Сигурно не е техният полет. На ден има десетина до Хонолулу. — Сали също знаеше за медения месец на Моли, беше отегчена до смърт от седмици да слуша за сватбата. Но сега и тя се притесни за тях и искаше да вдъхне кураж на Грейс. Наистина бе невероятно да е бил техният самолет. Седмица по-късно, след седем безсънни нощи и безкрайни дни Грейс разбра. Писа до болницата и попита дали Моли е добре и получи писмо, в което й съобщаваха, че доктор Йорк и доктор Хевърсън са загинали в катастрофата, за която е чула, на път за медения им месец. В писмото се казваше, че цялата болница скърби.
След като разбра за случилото се, Грейс си легна и три дни по-късно още не бе станала. Сали и Лю я прикриваха, доколкото можеха. Разправяха, че пак е имала астматичен пристъп и че едва се оправя въпреки хапчетата и инхалатора. Вече нямаше човек, който да не знае за инхалатора, а и тя не се притесняваше да го използва. След като Лю бдеше над нея, никой не би посмял да го вземе или открадне. Ала този път, когато сестрата дойде в килията, разбра, че не астмата я безпокоеше. Грейс дори не й отговаряше. Само лежеше, вперила поглед в стената, отказваше да стане и дори да отговаря.
Моли бе единствената й приятелка, а Дейвид бе толкова далеч, сега наистина нямаше към кого да се обърне. Грейс отново бе сама, като се изключат двете й приятелки в затвора.
Сестрата й каза, че трябва да се върне на работа на следващия ден и тя бе щастлива, че не я изпратиха в дупката затова, че два дни е отсъствала от работа. Тя обаче продължи да изпробва късмета си. На следващия ден отново не направи усилие да стане въпреки заплахите и молбите на Сали и Люана. Просто лежеше и искаше да е мъртва, както Моли.
