— „Администраторка“ ли каза — попита той жена си, — или това е новият ни модел? — Той й се усмихваше лъчезарно и на Грейс й се стори, че най-сетне си е вкъщи. Те бяха наистина чудесни хора.
— Точно така ти казах. — Черил му се усмихна и веднага стана ясно, че те се харесват и работят добре заедно. — Но тя е много упорита. Иска канцеларска работа.
— Защо си толкова умна? — Той се разсмя и погледна Грейс. Тя бе наистина красиво момиче и жена му бе права. Тя би се справила добре като модел. — На нас ни трябваха години, за да стигнем до този извод. Беше ни трудно.
— Просто знам, че никога не мога да бъда добра като модел. Доволна съм, когато съм зад кулисите и придвижвам работата. — Точно както бе водила цялото домакинство на майка си и както организира домакинството в „Дуайт“. Биваше я да организира, готова бе да работи с часове и да прави каквото трябва, за да се свърши работата.
— Е, добре дошла на борда, Грейс. Залавяй се за работа. — Той пак се върна на бюрото си, помаха им и се загледа в тях, докато те се отдалечаваха по коридора. У това момиче имаше нещо интересно, реши той, когато я погледна, но още не бе сигурен какво бе то. Гордееше се, че има шесто чувство към хората.
Черил помоли две от секретарките да вземат Грейс под крилото си и да й покажат как работи телефонната система и машините в офиса. По обед вече й се струваше, че е работила цял живот тук. Предишната администраторка бе напуснала предната седмица и междувременно се бяха справяли с временно назначени момичета. За всички бе облекчение присъствието на работлив служител, който да поема телефонните обаждания, да назначава срещите и да регистрира поръчките. Работата бе сложна и изискваше понякога доста вещина, но в края на първата седмица Грейс разбра, че я харесва. Това бе идеалната работа.
Когато в края на седмицата Грейс се обади на Луис Маркес, той нямаше основание да се заяжда за нищо. Имаше добра работа, прилична заплата. Водеше почтен живот и щом намереше малък апартамент, възнамеряваше да се премести. Би искала да живее по-близо до работата, но апартаментите около Лейк Шор Драйв бяха невероятно скъпи. Тъкмо преглеждаше вестника в търсене на жилище, когато се разбра, че четири от моделите чакат да им се обадят по телефона, за да отидат да огледат някакво жилище. Грейс винаги се бе смайвала колко красиви са те и колко прекрасни са взети заедно. Имаха фамозни коси, идеални маникюри, гримът им винаги изглеждаше като направен от професионалисти, а дрехите им я караха да им завижда. Ала тя нямаше никакво желание да върши тяхната работа. Не искаше да търгува с външния си вид, нито със сексуалната си привлекателност, нито да фокусира вниманието върху себе си. Просто нямаше да го понесе емоционално. Не можеше да се справи и тя го съзнаваше. След всичко, което беше преживяла, оцеляването й зависеше от способността й да не привлича внимание. Дори на двайсет години беше твърде късно да промени обстоятелствата. Най-голямото й желание бе да не става център на внимание. Но моделите винаги я включваха в разговорите си. Този път обсъждаха наемането на една къща, която бяха видели. На нея й се стори приказно, но също невъзможно, защото ставаше дума за хиляда долара. Къщата имаше пет спални, а те се нуждаеха само от четири. А може би дори от по-малко, като се има предвид, че едната от тях мислеше да се омъжва.
— Трябва ни още някой — каза едно от момичетата, Дивайна, а в гласа й се усети разочарование. Тя изглеждаше забележително, беше бразилка. — Интересува ли те? — Попита тя Грейс небрежно, но тя не можеше да си представи да живее с тях, нито да си дели наема, който те можеха да уредят.
— Търся си квартира — отвърна тя искрено, — но не мисля, че мога да си позволя наема, който вие плащате — допълни тя навъсено.
— Ако го разделим на пет, се падат по двеста на човек — съвсем целенасочено отбеляза Бригите, двайсет и две годишна, от Германия. — Това ще ти бъде ли по силите, Грейс? — На Грейс й допадна акцента й.
— Ами ако спра да се храня… — Това означаваше да дава половината си заплата и нямаше да й остава почти нищо за храна и забавления или за други нужди. А тя не искаше да пипа спестяванията си, макар да знаеше, че може, ако се наложи. Всъщност да живее на хубаво място в добро обкръжение с приятни хора би си струвало. — Нека помисля.
Едно от двете американски момичета се засмя и погледна часовника си.
— Страхотно. Имаш време до четири часа да вземеш решение. Трябва да отидем отново да разгледаме къщата и да им дадем отговор до четири и трийсет. Искаш ли да дойдеш?
— Бих искала, ако мога да тръгна по това време. Трябва да попитам Черил. — Ала когато Грейс отиде при нея, Черил силно се развълнува. С ужас беше разбрала, че Грейс живее в долнопробен хотел, докато си търси апартамент. Дори я покани да остане в нейния апартамент, с нея и Боб, на Лейк Шор Драйв, докато намери нещо, но Грейс не прие.
— Слава Богу! — Възкликна Черил и на практика избута Грейс през вратата да тръгне заедно с другите. Те бяха добри момичета и тя реши, че ако Грейс живее с тях, ще склони да стане модел. Черил още не се бе отказала от идеята си, но, от друга страна, бе открила, че изключителните организаторски способности на Грейс бяха Божия благословия.
Къщата се оказа забележителна. Имаше пет големи спални и три бани, прилична кухня, вътрешен двор и потопена в сянка дневна, с изглед към езерото. Имаше всичко, което всяка от тях искаше, и още същия следобед те подписаха договора за наема. Грейс остана дълго време загледана в къщата, не й се вярваше, че сега това е домът й. Беше отчасти мебелирана, имаше диван и няколко стола, комплект за трапезарията и всички други момичета твърдяха, че имат достатъчно неща, за да я напълнят. Грейс трябваше да си купи само легло и малко мебели за своята спалня. Беше невероятно. Имаше работа, дом и приятели. Когато се изправи и погледна към езерото, очите й се изпълниха със сълзи. Тя се обърна и се престори, че разглежда двора, за да не я забележат останалите.
Марджъри, една от новите й съквартирантки, я последва навън. Беше забелязала емоционалния израз на лицето на Грейс и се притесни. Марджъри беше като майка на групата и другите винаги я подиграваха, че ги отрупва с твърде много внимание. Беше само двайсет и една годишна, но бе най-голямата от седем деца.
— Добре ли си? — попита я. Грейс се обърна и видя, че Марджъри се е запътила към нея с угрижена физиономия, а Грейс въздъхна и се усмихна през сълзи. Беше невъзможно да ги скрие.
— Като… като сън е… това е всичко, за което съм мечтала. Дори много повече. — Единственото й желание беше да можеше да я покаже на Моли. Тя никога не би го повярвала. През последните две години бедното, бито, нещастно същество бе разцъфтяло дори в неприветливо място като Изправителния център „Дуайт“. А сега я чакаше нов живот, нов свят, беше като сън. Дейвид и Моли бяха прави. Ако упорства, грозотата на миналото завинаги ще остане зад нея. И сега най-сетне то бе отминало.
Няколко дни преди това бе изпратила картички на Люана и Сали, писа им, че с нея всичко е наред и че Чикаго е страхотен град. Но тя ги познаваше твърде добре и двете и подозираше, че никога няма да й отговорят. Все още искаше да им каже, че е в безопасност и е добре, че има сигурно убежище. И че не ги е забравила.
— Стори ми се много разстроена преди няколко минути — продължи Марджъри, но Грейс вече се усмихваше.
— Щастлива съм. Това е като сбъдната мечта за мен. — Марджъри никога нямаше да разбере колко е щастлива. Единственото нещо, което не искаше никой тук да разбере, бе, че е убила баща си и е била в затвора. Държеше да остави това зад гърба си.
— И за мен е като сън — призна Марджъри. — Родителите ми бяха много бедни и аз трябваше да деля единствения си чифт обувки с две от сестрите си. А те носеха два номера по-малки и мама винаги ги купуваше от техния размер. Никога не съм живяла в подобно място, преди да дойда тук. А сега мога да си го позволя благодарение на „Суонсънс“. — И благодарение на външния си вид и тя го съзнаваше. Възнамеряваше да се премести в Ню Йорк, когато договорът й изтече, и да работи там като модел, мислеше дори за Париж. — Приятно е, нали?
— Страхотно е.
Двете момичета побъбриха още малко и накрая Грейс се върна в хотела и прибра нещата си. Не я интересуваше дали ще спи на пода, докато пристигнат мебелите й. Но не възнамеряваше да прекара още една нощ в този евтин хотел, да трепе хлебарки и да слуша как старците плюят и пускат водата в
