— По дяволите. — Грейс ги погледна смаяна. — Мислех си, че има нещо, но после реших, че съм си въобразила. Може би е така.
— Сигурно тогава и аз съм си въобразила — изсмя се Марджъри. — Имах чувството, че ще разкъса дрехите ти.
— Знае ли Черил, че той постъпва така? — попита унило Грейс.
Последното нещо, което искаше, бе да бъде хваната натясно и нямаше намерение да отговаря на авансите му, нито да има връзка с Боб Суонсън. Не искаше да има връзка с когото и да било. Поне не сега, а може би никога. Това бе последното, което желаеше.
Пол Уайнбърг й се обажда няколко пъти да я кани на вечеря, но тя все отклоняваше предложенията му. Ала в новогодишната нощ, когато тя пак работеше в „Сейнт Мери“, той настоя да поседят заедно поне за десет минути и да си разделят един сандвич с пуйка.
— Защо ме избягваш? — попита я той, въпросът му я свари с пълна уста. Мина минута, преди тя да успее да му отговори.
— Не те избягвам — отвърна му искрено. Просто не отвръщаше на телефонните му обаждания. Чувстваше се много щастлива да яде сандвич с него в „Сейнт Мери“.
— Разбира се, че ме избягваш — възпротиви се той. — Ангажирана ли си?
— Да — отвърна тя радостно, а неговото лице се натъжи, — със „Сейнт Мери“, с работата ми и със съквартирантките ми. Това е, но е достатъчно. Предостатъчно е. Почти нямам време да прочета вестник или книга, или да ида на кино. Но въпреки това ми харесва.
— Може би трябва да си вземеш отпуск и да не идваш известно време тук. — Той й се усмихна, изпитваше облекчение, че в нейните ангажименти не се включваше приятел. Тя беше чудесно момиче и той искаше да я опознае по-добре. Беше трийсет и две годишен и никога не бе срещал друга като нея. Тя бе умна, приветлива, грижовна, но в същото време срамежлива и резервирана. В известен смисъл изглеждаше старомодна и това му допадаше. — Трябва да ходиш поне на кино. — Но и той не бе гледал филм от месеци. Известно време се бе срещал с една от сестрите, но не се получи нищо. Хареса Грейс още първия път, когато я видя в „Сейнт Мери“.
— Не искам да взимам отпуск. Така ми харесва. — Тя пак му се усмихна, тъкмо приключваше да се храни.
— Какво правиш тук навръх Нова година? — попита я той, а тя пак му се усмихна.
— Мога да ти задам същия въпрос, нали?
— Аз работя тук — гордо отбеляза той.
— И аз. Ти просто не ми плащаш.
— Все още продължавам да смятам, че трябва да помислиш да станеш професионалистка. — Ала преди тя да отговори каквото и да било, и двамата бяха повикани на различни места. Това бе поредната нощ, през която тя остана до късно и после видя Пол едва в четвъртък. Същата нощ той отново й предложи да я откара до дома й, но тя предпочете да вземе такси. Не искаше да го насърчава. Най-сетне той отново я притисна в неделя в „Сейнт Мери“.
— Ще обядваш ли с мен?
— Сега? — тя бе озадачена. Трябваше да приемат четири нови семейства.
— Не сега. Следващата седмица, когато поискаш. Държа да се срещнем. — У него имаше нещо момчешко, очевидно изпитваше притеснение, когато я покани.
— Защо? — Думата се изплъзна от устата й и той се засмя на въпроса й.
— Шегуваш ли се? Поглеждала ли си се в огледалото тази седмица? Освен другото си интелигентна, забавна и бих искал да те опозная.
— Няма какво толкова да опознаваш. Всъщност аз съм доста глупава — отговори тя и той отново се изсмя.
— Отказваш ли ми?
— Може би — отвърна тя искрено. — Истината е, че не излизам на срещи.
— Само работиш, така ли? — той я погледна учуден и в отговор тя кимна. — Чудесно. Значи ще се разбираме много добре. И аз също работя през цялото време, но ми се струва, че един от нас трябва да разчупи шаблона.
— Защо? Нали ни е добре? — Изведнъж тя му стори много далечна и малко уплашена, което още повече възбуди любопитството му.
— Ще обядваш ли с мен поне веднъж, за Бога? Просто опитай. Трябва да се храниш. Ако искаш през седмицата ще излезем извън центъра на града. Каквото поискаш. — Но тя не искаше. Харесваше го, но не желаеше да се среща с никой мъж и не знаеше как да му го каже.
Накрая отстъпи и се съгласи да обядва с него в събота. Денят бе мразовит и те отидоха в „Ла Скала“ да хапнат спагети.
— Добре, а сега ми кажи истината. Какво те доведе в „Сейнт Мери“?
— Автобусът — засмя се тя и му се стори още по-млада и закачлива.
— Много умно — после Пол внезапно се замисли. — Колко си годишна, между другото? — Мислеше, че двайсет и пет-шест годишна, защото с голяма вещина се оправяше с изтормозените жени и деца.
— На двайсет — отвърна тя гордо, сякаш бе голямо постижение и той една не изпъшка гласно, когато го чу. Това обясняваше много неща, или поне той си въобразяваше така. — През лятото навършвам двайсет и една.
— Страхотно. Караш ме да се чувствам като педофил. През август ще навърша трийсет и три.
— Напомняш ми много на един човек, когото познавах, един мой приятел. Той е адвокат в Калифорния.
— И ти си влюбена в него? — попита унило Пол Уайнбърг. Усещаше, че някъде в живота й се крие обяснението за нейната резервираност. Може би се дължеше отчасти на младостта й, но той разбираше, че има нещо много повече.
Ала тя отново се разсмя и му обясни кой е Дейвид Глас.
— Не, той е женен и има бебе.
— Кой е щастливецът?
— Кой щастливец? — погледна го тя озадачена. — Казах ти, че няма никой.
— Харесваш ли момчетата? — Въпросът бе странен, той си даваше сметка, но в наши дни си струваше да бъде зададен.
— Не знам — отвърна тя честно, погледна го и за миг сърцето му спря, а в следващия миг той разбра нещо друго. — Никога не съм ходила на срещи.
— Никога? — Той не й вярваше.
— Не. Никога.
— Това е постижение за двайсетгодишно момиче. — В същото време бе и предизвикателство. — Има ли някаква специална причина? — Бяха им сервирали спагетите и вече похапваха с апетит, а той не спираше да й задава въпроси.
— Няма кой знае какви причини. Струва ми се, че просто не искам.
— Грейс, та това е лудост.
— Нима? — отвърна тя предпазливо. — Може би не е. Може би имам потребност точно така да живея. Никой друг не може да преценява кое е добро за мен.
После като се вгледа в нея, той разбра и осъзна какъв глупак е бил. Ето защо е дошла в „Сейнт Мери“. Да помага на другите така както тя е имала нужда да й помогнат.
— Нещо лошо ли си преживяла? — попита я той предпазливо и тя му се довери, но само донякъде. Не възнамеряваше да споделя с него тайните си.
— Би могло да се каже. Доста неприятно. Но не по-лошо от това, което виждаш всеки ден в „Сейнт Мери“. Все едно си плащам данъка.
— Не е необходимо. Можеш да го преодолееш. Виждаш ли се с някого? Имам предвид с професионалист.
— Виждах се. Бяхме добри приятелки, но тя загина в катастрофа миналото лято. — Стана му жал за нея, когато му каза това, изглеждаше толкова самотна.
— А семейството ти? Помогнаха ли ти?
