тоалетните. Премести се на следващия ден, остави чантите си на път за работа. По обед отиде да си купи легло и някои мебели в „Джон Ем Смайт“ на Мичиган авеню. Купи си дори две малки картини. Обещаха да й доставят всичко в събота, а междувременно Грейс бе готова да спи на килима.
Никога през живота си не бе се чувствала по-щастлива, работата й вървеше чудесно. В петък обаче, когато отиде да съобщи новините на Маркес, разбра, че е в беда и него това го радва.
— Преместила си се — нахвърли се той, сочейки я с пръст, почти веднага, след като влезе в кабинета му. От няколко дни я чакаше да се появи от дни. Единствената причина да знае бе, че се отби в хотела отново и те му казаха, че тя е напуснала във вторник.
— Да? И какво? Какъв е проблемът?
— Не си ми съобщила.
— В документите пише, че мога да не се обаждам до пет дни. Преместих се преди три дни и сега ти се представям. Това достатъчно ли е, господин Маркес? — Беше решил да я пипне и тя го знаеше. Но нямаше какво да й каже, тя беше в правото си. Длъжна бе до пет дни да съобщи, че се е преместила, а тя бе напуснала хотела във вторник.
— И какъв е адресът? — изръмжа той срещу нея, готов да го запише, но когато тя го погледна, разбра какво ще се случи.
— Означава ли това, че ще се отбиваш при мен от време на време? — попита го тя, изглеждаше притеснена и това му хареса. Обичаше да я кара да изпитва неудобство, да я хваща неподготвена, да я плаши, ако е възможно. Тя възбуждаше всичките му първични сексуални инстинкти.
— Бих могъл. Както знаеш, имам право да се отбивам. Имаш ли нещо да криеш?
— Да. Теб. — Тя го погледна право в очите и той се изчерви до корена на косите си.
— Какво трябва да означава това? — Той пусна писалката и я погледна с раздразнение.
— Означава, че имам четири съквартирантки, и не искам да знаят къде съм била през последните две години. Ето какво.
— Искаш да кажеш, че не искаш да знаят как си била опандизена за убийство? — Той сияеше. Сега имаше средство, което да използва, за да я изнудва. Можеше да я заплашва, че ще я изложи пред приятелките й.
— Предполагам, че това имам предвид. От твоите уста звучи очарователно.
— Много е очарователно, сигурен съм, че биха изслушали твоята история в захлас. А, между другото, какво имаш предвид под четири съквартирантки. Звучи като сборище на скъпо платени проститутки.
— Ще ти се. — Тя не се страхуваше от него, но той малко я притесняваше и тя го ненавиждаше от дъното на душата си. — Те са модели.
— Така казват всички.
— Те са регистрирани в агенцията, в която работя.
— Много лошо. Все едно адресът, ми трябва… освен ако, разбира се, не искаш да те изложа. — Той никога не губеше надежда.
— О, за Бога, Маркес. — Тя му продиктува адреса и той злобно вдигна едната си вежда.
— Лейк Шор Драйв? Как ще плащаш за това?
— Делим си на пет наема и ще ми струва двеста долара. — Нямаше намерение да му казва за парите, които бе получила от сделката с Франк Уилс. Нямаше причина Луис Маркес да знае за това. А истината беше, че със заплатата, която печелеше, ако искаше да икономисва малко, щеше да може да си позволи да плаща.
— Трябва да нагледам това място — озъби й се Маркес и тя вдигна рамене.
— Досетих се, че ще искаш. Да си направим ли среща — попита тя обнадеждена, но той не бе склонен да е толкова сговорчив.
— Просто ще намина.
— Страхотно. Направи ми само една услуга — тя го погледна недоволно, — не им казвай кой си.
— И какво трябва да кажа?
— Не ме интересува, кажи им, че искаш да ми продадеш кола. Кажи им каквото и да било. Но не им казвай, че съм в пробен срок.
— По-добре внимавай, Грейс — той я погледна многозначително и тя разбра мислите му, — или ще ми се наложи да им разкажа всичко. — Когато отново го погледна, без да може да си обясни защо, грозният дребен мъж й напомни за Бренда в затвора. Той й връзваше ръцете. И този път Люана я нямаше, за да й помогне.
7
Момичетата се разбираха прекрасно. Никога не се караха за сметки, всяка си плащаше своята част от наема, държаха се чудесно помежду си. Купуваха си малки подаръци, най-вече дребни лакомства. Това бяха наистина перфектни отношения. Никога в живота си Грейс не се бе чувствала по-щастлива. Всеки ден си задаваше въпроса дали това е истина, или тя сънува.
Момичетата дори се опитваха да я запознаят със свои приятели, но тя охлади ентусиазма им. Лакомствата си бяха лакомства, но подаряването на мъже не я интересуваше. Нямаше желание да излиза с никого, за да не усложнява живота си. Макар и на двайсет години тя бе съвсем доволна да си седи вечер вкъщи, да чете книга или да гледа телевизия. Всяка малка свобода беше за нея дар и тя не искаше нищо повече от живота. Най-вече любовна връзка. Само мисълта за това я ужасяваше. Нямаше желание да излиза с когото и да било, може би никога вече.
Отначало съквартирантките й я подиграваха, а накрая решиха, че тя има тайна връзка. Две от тях бяха сигурни, че Грейс се вижда с женен мъж, особено, след като тя започна да излиза редовно три пъти в седмицата, в понеделник и четвъртък вечер и цялата неделя. В делничните дни тръгваше направо от работа и се преобличаше там, като твърде често се прибираше у дома след полунощ.
Мислеше си да им каже истината, но в крайна сметка фантазиите, че се среща с някого работеха в нейна полза. Това накара момичетата да я оставят на мира и да престанат да я запознават с приятелите си. Всъщност според нейните изисквания за живота това бе идеалното разрешение.
А истината бе, че срещите три пъти в седмицата бяха сърцето и душата на нейното съществуване. Щом се настани в къщата с момичетата, тя започна да търси място, където да работи три пъти седмично. Не срещу заплащане, а за да се отплати за малкото добро, което бе получила от живота. Чувстваше се твърде преуспяла, за да не направи нещо да помогне на другите. Така си бе обещавала винаги, когато лежеше на леглото си вечер и бъбреше със Сали или докато работеше с Люана.
Мина цял месец, преди да си намери работа като доброволка. Нямаше кого да попита, но бе прочела много статии, а по телевизията гледа специално предаване за „Сейнт Мери“. Това бе център за жени и деца в кризисно състояние, настанен в една стара сграда, и когато тя за пръв път го посети, беше шокирана от лошите условия. Мазилката се ронеше от стените, от фасунгите висяха голи крушки. Навсякъде викаха и тичаха деца, имаше десетки жени. Повечето от тях изглеждаха бедни, някои бяха бременни, всички бяха отчаяни. Онова, което ги свързваше, бе, че бяха изтърпели някакво насилие, някои от тях бяха стигнали до прага на смъртта. Повечето бяха изплашени, някои бяха загубили ума си или бяха минали през психиатрични заведения.
Мястото се ръководеше от доктор Пол Уайнбърг, млад психолог, който й напомняше за Дейвид Глас, и след първото си посещение там Грейс усети силна тъга по Моли. Толкова й се искаше да може да поговори с нея и да й разкаже за всичко в „Сейнт Мери“. Пребиваването й в центъра бе твърде вълнуващо. Там работеха главно доброволци, имаше само малък персонал от платени служители, повечето от които караха специализация по психология за придобиване на научни степени, други бяха правоспособни медицински сестри. Жените и децата, които живееха в центъра, се нуждаеха от медицински грижи, помощ на психолози, имаха нужда от място, където да живеят, трябваха им дрехи, нежна, изпълнена с обич грижа, имаха потребността от ръка, която да ги измъкне от пропастта, в която се бяха озовали. За Грейс посещенията в „Сейнт Мери“ през седмицата бяха като светлинка в мрака. Това бе място, където душите се възстановяваха и хората идваха на себе си и ставаха такива, каквито винаги е трябвало да бъдат.
Фактът, че им помага, помагаше на самата нея. Посещенията даваха смисъл на живота й. Тя доброволно поемаше три смени от по седем часа седмично, а това бе огромен ангажимент. Ала в „Сейнт
