него. Ала Люана бе добра учителка и номерата му не минаваха.
— Внимавай как ми говориш — злобно се сопна той, колебаейки се какво да направи. — Не възнамерявам да имам нищо общо с някаква малка уличница, която е застреляла баща си. Може да се смяташ за много закоравяла, но не ме предизвиквай да ти покажа аз колко съм лош, защото ще пратя мършавия ти задник в „Дуайт“ за още две години и не мисли, че ще ми мигне и окото даже.
— Дори само за да се опитате, трябва да имате причина, Маркес. Няма да постигнете нищо само защото сте се появил в хотела ми в седем часа сутринта. — И двамата отлично знаеха защо е дошъл. Грейс го бе разобличила и той си даваше сметка. Истината бе, че тя го изненада. Маркес си въобразяваше, че тя лесно ще се уплаши и беше доста разочарован. Ала несъмнено си струваше да опита и ако дори за миг бе показала, че отстъпва, той щеше да й се нахвърли. — Мога ли да направя за вас нещо друго? Желаете ли да пишкам в чашка? Много ви благодаря. — Тя го изгледа многозначително и той, без да каже дума, се обърна и забърза надолу по стълбите на хотела. Нямаше да й се размине обаче. Още две години щеше да е обвързана с него и Маркес разполагаше с достатъчно време да я измъчва.
След като той си тръгна, тя облече черния костюм с розовата яка и много грижливо се среса и дооформи облеклото си. Искаше да изглежда достатъчно добре за агенциите. Според нея най-подходящо бе да има вид на резервирана и уверена в себе си, добре облечена, но не дотам впечатляващо, че да конкурира фотомоделите.
В първите две агенции, през които мина, й казаха, че нямат свободни места и като че ли почти не я забелязаха. Третото място, където отиде, бе „Суонсънс“ на Лейк Шор Драйв. Поканиха я в луксозно обзаведена чакалня, навсякъде по стените висяха огромни фотографии на моделите. Офисът бе проектиран от известен дизайнер. Грейс бе много нервна, когато я поканиха в един от кабинетите, за да се срещне с Черил Суонсън. Тя имаше обичая да се среща лично с всички кандидати за работа, същото правеше и съпругът й, Боб. Външният вид на служителите на „Суонсънс“ трябваше да отговаря на определени изисквания. Техните модели бяха най-добрите в града за всякакви снимки, включително и за рекламни. Всичко в агенцията внушаваше усещането за успех, висок стил и красота. Грейс огледа кабинета, където чакаше Черил и изпита задоволство, че бе облякла тоалета на „Шанел“.
Миг по-късно с широка крачка в стаята влезе висока тъмнокоса жена с елегантен кок на тила. Носеше очила с големи рамки и бе облечена в прилепнала по тялото черна рокля. Не беше красива, но бе впечатляваща.
— Госпожица Адамс? — Тя се усмихна на Грейс и веднага я измери с поглед. Видя й се млада и уплашена, но й изглеждаше умна и според Черил имаше приятен външен вид. — Аз съм Черил Суонсън.
— Здравейте. Благодаря ви, че ме приехте — Грейс се здрависа с нея през бюрото и отново седна, почувства, че астмата може да я задуши и започна да се моли да не получи пристъп. Беше толкова ужасно да излиза в студа, да се моли за интервюта, а после да уговаря работодателите да я наемат. Правеше го вече почти от седмица, но все още нямаше надежда. Съзнаваше, че ако и следващата седмица не си намери работа, Маркес може да й създаде неприятности.
— Разбрах, че се интересувате от мястото за администраторка — обърна се към нея Черил и погледна бележката, която й бе дала секретарката. — Тази работа е важна за нас. Всъщност това е първият човек, когото клиентите виждат и чийто глас чуват. Това е първият им контакт със „Суонсънс“. Важно е всичко, което правите, да ни представя кои сме, какви сме и какво отстояваме. Какво знаете за агенцията? — попита я Черил Суонсън, свали очилата си и разгледа Грейс по-отблизо.
Имаше идеална кожа, големи очи, хубава коса. Като се загледа в нея й мина друга мисъл. Да не би това момиче да се опитва да стане модел, влизайки през задната врата. Всъщност нямаше нужда да постъпва така.
— Интересува ли ви работата на модел, госпожице Адамс?
Може би бе дошла заради това, може би бе замислила всичко предварително, но Грейс бързо поклати глава в знак на отрицание. Това беше последното нещо, което би желала, мъжете да я опипват и да си мислят, че е лесна плячка, защото е модел, или фотографите да я преследват, за да я снимат по бански или без. Не, благодаря.
— Не, не ме интересува. Изобщо. Искам работа в офиса.
— Може би трябва да погледнете по-надалеч — отново й подхвърли Черил. — Грейс… смятам, че трябва да помислите за работа като модел. Станете. — Грейс се изправи неохотно и Черил с удоволствие отбеляза колко е висока. Ала Грейс имаше вид на човек, който ще се разплаче или ще избяга с вик от кабинета.
— Не искам да ставам модел, госпожа Суонсън. Искам просто да отговарям на телефона, да пиша на машина, да изпълнявам поръчките ви или каквото друго се наложи… всичко друго, но не и модел.
— Защо? Повечето момичета дават душа за кариера на модел. — Но не и Грейс. Тя искаше обикновен живот, обикновена работа, истинско семейство. Не искаше да започне живота си, градейки пясъчни кули.
— Не това е, което желая. Искам нещо… по… по… — тя търсеше вярната дума и я намери — нещо по- солидно.
— Добре — съгласи се с неудоволствие Черил, — мястото на администратор е свободно, но аз мисля, че ще е голяма загуба. На колко години сте, между другото?
Първоначално Грейс мислеше да я излъже, но после се отказа.
— На двайсет. Имам полувисше образование, мога да пиша на машина, но не много бързо. Ще бъда старателна, ще работя упорито, кълна се. — Тя се молеше за работата, а Черил не можеше да се възпре да й се усмихва. Срещу себе си виждаше страхотно момиче и щеше да бъде голяма загуба да я оставят да отговаря на телефонните обаждания и да седи зад бюрото. Ала от друга страна, тя можеше да създава представата за онова, което „Суонсънс“ предлагаше. Момичето сякаш бе един от техните модели.
— Кога можете да започнете? — Черил я погледна и на лицето й просия майчинска усмивка. Харесваше я.
— Днес. Веднага. Когато поискате. Току-що пристигам в Чикаго.
— Откъде? — Заинтересува се тя, но Грейс нямаше намерение да й обяснява, че е от Уотсика, защото беше възможно госпожа Суонсън да е чула за смъртта на баща й преди две години, нито щеше да си признае, че идва от „Дуайт“, в случай, че дамата изобщо бе чувала за затвора.
— От Тейлървил — излъга Грейс. Беше малко градче на триста и двайсет километра от Чикаго.
— Там ли живеят родителите ви?
— И двамата починаха, когато бях в гимназията. — Беше достатъчно близо до истината и достатъчно далече, за да не си навлече неприятности.
— Имате ли някакви близки тук? — попита я Черил Суонсън, изглеждаше притеснена за нея.
Ала Грейс само поклати глава.
— Никого.
— Разбира се, ще ви попитам за препоръки, но след като не сте работила досега, май няма смисъл, нали? Най-много да получа писмо от учителя ви в гимназията, а аз мога да преценя на какво сте способна. Добре дошла в семейството, Грейс.
Новата й началничка стана и я потупа по ръката, приветствайки я топло.
— Надявам се задълго да бъдете доволна при нас, задълго, най-малкото докато не решите да станете модел — тя се засмя. Като администратор щеше да получава сто долара седмично и това бе единственото, което Грейс желаеше.
Черил я отведе в приемната и я представи на всички. Бяха общо шестима агенти, три секретарки, две счетоводителки и няколко души, които Грейс не разбра точно какви са, а в края на коридора Черил я въведе в разкошен кабинет, обзаведен в сива кожа и я представи на съпруга си. И двамата изглеждаха около четирийсет и пет годишни, а Черил й обясни, че са женени от двайсет години, но нямат деца. Моделите са нашите деца, обясни й тя. Те са нашите бебета.
Боб Суонсън измери Грейс отгоре до долу, погледна я с топла усмивка на лицето, която наистина я накара да се почувства част от семейството, после стана от бюрото си и отиде да се здрависа с нея. Беше висок към един и деветдесет, изглеждаше много солиден, имаше тъмна коса, сини очи и хубост на кинозвезда. Още като дете се бе снимал в Холивуд, после и двамата с Черил бяха работили като модели в Ню Йорк. Накрая се бяха преместили в Чикаго и бяха направили собствена агенция.
