— Добре — тя му се усмихна. Изглеждаше много зряла за годините си. Всъщност, когато човек я погледнеше в тъмносинята рокля, беше трудно да повярва, че тя е само на двайсет. Приличаше повече на двайсет и пет годишна. Маркес се изненада още повече, когато прегледа бележките по присъдата.
— Непредумишлено убийство, а? Борила си се с приятеля си?
Не й хареса начина, по който я попита, но му отговори, макар и хладно.
— Не. С баща си.
— Разбирам. — Той вече се забавляваше. — Значи човек не бива да ти излиза насреща. — Тя не му отговори, а Маркес я измерваше с кръглите си блестящи очички. Питаше се доколко може да се възползва. — Имаш ли си приятел?
Грейс не знаеше точно как да отговори, нито защо той я пита.
— Имам приятели.
Имаше предвид Люана и Сали. Те бяха единствените й приятели на света. И, разбира се, Дейвид, който бе далеч, в Калифорния. Все още не можеше да се помири със загубата на Моли. Всички те бяха единствените й близки хора. Ала тя не искаше Маркес да си помисли, че няма никого.
— Имаш ли семейство тук?
Този път тя поклати глава.
— Не.
— Къде живееш? — Имаше право да й задава тези въпроси и тя го знаеше. Каза му името на хотела и той кимна и си го записа. — Кварталът не е много подходящ за момиче като теб. Много курви. Сигурно си забелязала. — После очите му проблеснаха дяволито. — Ако те арестуват за нещо, ще се върнеш в „Дуайт“ за още две години. Не бих те посъветвал да си помислиш дори за допълнително печелене на пари. — Тя изпита желание да го зашлеви, но затворът я бе научил да не реагира и да бъде търпелива. Затова не му каза нищо. — Търсиш ли си работа?
— Ходих в три агенции, преглеждам вестниците. Имам някои идеи. Ще ги проверя утре, но исках да се обадя първо на вас. — Нямаше намерение да закъснява, защото можеше да има неприятности, ако не се явеше навреме при него. Не искаше също никога да се върне в „Дуайт“. Нито за две години, нито за две минути.
— Мога да ти осигуря работа при мен — многозначително рече той. Щеше да му е приятно момиче като нея да се навърта наоколо, той бе в идеално положение. Тя щеше да се страхува до смърт от него и щеше да прави каквото той поиска. Колкото повече размишляваше, толкова повече идеята му допадаше. Ала Грейс бе твърде умна, за да се провали заради някой мъж. Това време бе минало.
— Благодаря ви, господин Маркес — отвърна тя спокойно. — Ако отникъде не излезе нищо, ще ви се обадя.
— Ако не намериш работа, имам право да те върна в затвора — заплаши я той и тя се насили да не му отговори. — И не забравяй, че когато си поискам мога да напиша рапорт срещу тебе. Например, че не можеш да си намериш работа, че не можеш да се издържаш, че не можеш да се въздържаш от дрога, че не изпълняваш условията на условната присъда. Има много начини да те изпратя обратно. — Винаги се намираше някой, който да я заплашва, да се опитва да й трови живота, да я изнудва, за да изпълнява нечии желания безпрекословно. Тя се загледа в него с отвращение, мислеше си каква свиня е той, а Маркес отвори чекмеджето на бюрото си и й подаде пластмасова чашка с капаче, която извади оттам. — Дай ми проба от урина. Тоалетната е срещу кабинета ми.
— Сега ли?
— Разбира се. Защо не? Да не би да си се друсала? — Тресеше го злоба и се надяваше предположението му да излезе вярно.
— Не — отговори тя ядосана. — Защо да ви давам проба? Никога не съм имала проблеми с наркотиците.
— Но си имала проблеми, защото си убила. Била си в пандиза. И си пусната условно под гаранция. Имам право да те питам и да изисквам каквото намеря за необходимо. Сега искам проба за изследване на урината. Съгласна ли си, или отказваш? Мога да те изпратя обратно в затвора затова, знаеше ли.
— Добре, добре. — Тя стана, взе чашката и се запъти към тоалетната, мислейки си какво гадно копеле е Маркес.
— По правило секретарката ми трябва да гледа, докато даваш пробата, но днес тя си тръгна по-рано. Следващия път ще се погрижа тя да те наблюдава. Сега отивай сама.
— Благодаря. — Погледна го със зле прикрита ярост в очите. Ала той сякаш я беше стиснал за гърлото, подобно на всички други недоброжелатели в живота й — родителите й, Франк Уилс, полицията в Уотсика, пазачите в „Дуайт“, дори кучки като Бренда и приятелките й, преди Люана и Сали да й помогнат. Сега обаче нямаше кой да й помогне. Трябваше да се спасява сама и да се отбранява от влечуги като Луис Маркес.
Върна се след пет минути с пълна чашка и внимателно я постави на бюрото му, само бе положила капачето, без да го затвори хубаво. Тайно се надяваше той да я излее чашката върху документацията си.
— Ела след седмица — нехайно й поръча Маркес и продължаваше да я оглежда с очевиден интерес. — И ме информирай за всяка своя стъпка и дали си намерила работа. Не напускай щата. Не си позволявай да заминеш никъде, без да си ми казала.
— Добре. Благодаря.
Тя се изправи да си тръгва, а той продължаваше да оглежда похотливо стройните бедра и дългите й крака, докато Грейс не излезе от канцеларията му. Минута по-късно Маркес изсипа чашката с урината в умивалника си. Изобщо нямаше намерение да й прави тест за наркотици. Просто искаше да я унижи и да й даде да разбере, че може да я накара да прави каквото поиска.
По пътя към хотела си в автобуса Грейс направо кипеше от яд. Луис Маркес бе олицетворение на всичко, срещу което се бе борила в живота си и тя нямаше намерение да се предава точно сега. Нямаше да му позволи да я изпрати обратно. По-скоро би умряла.
Вечерта потърси в справочника „Жълти страници“ адресите и телефоните на всички агенции за фотомодели в града. Хареса й предложението на жената да опита в агенциите за фотомодели, но не като модел. Предпочиташе да работи там като администраторка или нещо в канцеларията. Разполагаше с дълъг списък и й се искаше да разбере коя е най-добрата агенция. Ала нямаше как да узнае. Налагаше се да ги изпробва една по една.
На другата сутрин стана в седем, още беше по нощница и миеше зъбите си, когато чу някой да чука на вратата и се зачуди кой ли би могъл да е. Очакваше да види я проститутка, я жиголо, някой, който е сгрешил стаята. Загърна се с една хавлиена кърпа и отвори вратата с четка за зъби в ръка и разпиляна по раменете коса. За своя изненада видя пред себе си Луис Маркес.
— Да? — В първия миг не се сети кой е той, после си спомни.
— Дойдох да проверя къде живееш. Работата ми го изисква.
— Колко мило. Виждам, че и вие сте станал рано — отвърна му тя с гневен израз. Какво си въобразяваше той? Сякаш баща й отново се появи, и само мисълта за това я накара да потрепери.
— Нали нямаш нищо против, че се отбих? — хитро я попита Маркес. — Исках да съм сигурен, че наистина живееш тук.
— Живея — троснато отговори тя, като държеше вратата широко отворена. Нямаше намерение нито да го кани, нито да го пусне вътре. — А дали имам, или нямам против, зависи от това какво сте си наумил да правите тук. — Задържа погледна си върху него, без да мигне.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаете какво. Защо дойдохте тук? Да видите къде живея? Е добре, видяхте. И сега какво? Нямам намерение да сервирам закуска.
— Не ми се прави на умна, малка кучко. Мога да постъпя с теб както си поискам. И не го забравяй.
От начина, по който го каза, в душата й повя хлад, тя пристъпи напред и приближи лицето си към неговото с бясно изражение.
— Убих последния мъж, който си позволи да ми каже това и ми посегна. Не го забравяйте, господин Маркес. Наясно ли сме сега? — Маркес направо кипеше от яд, но бе тръгнал по грешен път и си даваше сметка за това. Беше дошъл просто за да разбере какво може да получи от нея и доколко тя се страхува от
