Този ден я отведоха в дупката и я оставиха там в тъмното, без дрехи, само с едно хранене за денонощието. Когато се върна, изглеждаше слаба като дъска и бе много бледа, но по очите й Сали видя, че отново е жива, все още с дълбока душевна травма, но бе преодоляла депресията.
От този ден нататък тя никога повече не спомена за Моли. Не говореше за никого от миналото си — нито за Дейвид, нито за Моли, нито за родителите си. Живееше единствено с настоящето, а от време на време отваряше дума за заминаването си в Чикаго.
Най-сетне този ден дойде, а тя не бе сигурна, че е готова за свободата. Нямаше планове, никакви дрехи, нито един приятел, само малко пари, с които да изкара известно време. Беше завършила задочно полувисше образование, в затвора бе помъдряла, бе станала по-търпелива и силна. Бе висока и стройна, красива и по-калена от всякога. Люана я караше да вдига тежести и да тича и това наистина оформи фигурата й. Когато напускаше затвора, беше много красива с тъмнокестенявата си коса, опъната назад на конска опашка, облечена в бяла риза и джинси. Приличаше на другите момичета от колежа, толкова бе свежа и млада, едва двайсетгодишна, ала в душата й вече бе натрупан опит, в сърцето си къташе спомена за няколко души, които никога нямаше да забрави, като Моли, Люана и Сали.
— Пазете се — рече им дрезгаво, когато си тръгваше. Тя ги прегърна и ги притисна силно. А Люана я целуна по бузата като малко момиченце, което изпращаха да си играе.
— Внимавай, Грейс. Бъди умна. Оглеждай се, вярвай на интуицията си… отиди някъде, момиче. Бъди личност. Ти можеш да го направиш.
— Обичам те — прошепна Грейс. — Обичам и двете ви много. Нямаше да оцелея без вас. — И наистина бе така. Те я бяха спасили.
Тя целуна Сали по бузата и тя се почувства неудобно.
— Само внимавай да не направиш някоя глупост.
— Ще ви пиша — обеща тя, но Сали поклати глава. Тя знаеше много добре. Беше видяла много приятели да идват и да си отиват. Щом излезеш всичко свършва, до следващия път.
— Недей — грубо отвърна Люана. — Не искаме да ни се обаждаш. Не искаме да ни знаеш. Забрави ни. Върви да живееш Грейс, остави всичко това зад себе си. Започни нов живот… излез оттук и никога не се обръщай назад. Не бива да взимаш със себе си нищо оттук.
— Вие сте мои приятелки — увери ги тя със сълзи в очите, но Люана отново поклати глава.
— Не, не сме, момиче. Ние сме призраци. Ние сме само спомени. Забрави ни веднъж завинаги и бъди щастлива, че вече не си тук. И не се връщай никога, чу ли! — Тя й се закани с пръст, а Грейс се засмя през сълзи.
В думите на Люана имаше много истина, но тя не можеше просто така да ги изостави и да ги забрави. Или може би точно това трябваше да направи? Дали ще се наложи да остави всичко зад себе си, за да върви напред? Би искала да може да попита Моли.
— А сега изчезвай! — Люана леко я побутна напред и след няколко минути тя мина през главния портал с камионетката на път за автобусната гара в града. Те стояха на оградата и й махаха, а тя се обърна и им махаше през прозореца, докато ги изгуби от поглед.
6
От „Дуайт“ до Чикаго пътува с автобус по-малко от два часа. Когато напускаше изправителния център, й дадоха сто долара в брой. Дейвид й бе открил чекова сметка, преди да се премести на запад. В нея имаше пет хиляди долара, а останалото бяха спестяванията, които тя бе обещала да не пипа.
Когато пристигна в Чикаго нямаше представа нито къде да отседне, нито къде да отиде. Беше казала на управата на затвора за къде заминава и те бяха дали името й на един офицер, който отговаряше за освободени затворници с неизтекла присъда. Трябваше да му се обади до два дни. Имаше името, адреса и телефонния му номер. Луис Маркес. Едно от момичетата в „Дуайт“ я бе посъветвало къде да си намери евтин хотел.
Автогарата в Чикаго бе на „Рандолф“ и „Диърборн“. Хотелите, които търсеше, бяха няколко пресечки по-нататък. Ала когато видя какви хора се навъртат по улицата, желанието й да си потърси подслон там се изпари. Видя проститутки, хора, които наемаха стаи по час, а когато удари звънеца на рецепцията, за да повика администратора, пред нея пробягаха две хлебарки.
— За ден, нощувка или час? — попита я администраторът и избута с ръка хлебарките. Дори в „Дуайт“ не беше толкова зле. Много по-чисто бе.
— Правите ли отстъпка за цяла седмица?
— Разбира се. Шейсет и пет долара за седем нощувки — отвърна той, без да му мигне окото, стори й се скъпо, ала тя дори не знаеше къде на друго място да опита.
Настаниха я в единична стая със собствена баня на четвъртия етаж, след това тя излезе да потърси ресторант, за да хапне нещо. Двама безделници я спряха и й поискаха дребни монети, а проститутката на ъгъла я изгледа и се зачуди какво може да прави хлапе като нея в подобен квартал. Никой от тях не можеше да предположи, че „дете като нея“ току-що излиза от „Дуайт“. Независимо колко долнопробен бе кварталът, тя бе щастлива, че е свободна. Това означаваше всичко — отново да върви по улиците, да гледа небето, да влезе в ресторант, магазин, да си купи вестник, списание, да се вози на автобус. Вечерта тя дори се разходи из Чикаго и остана поразена от красотата на града. След това изпадна в прахосническо настроение и взе такси до хотела.
Проститутките и клиентите им бяха там, но тя не им обърна никакво внимание. Взе ключа си и се качи горе. Заключи вратата и прочете вестниците, които си бе купила, огледа ги за агенции за работа. На следващия ден с вестник в ръка тя пое по улиците и започна да ги търси.
Посети три агенции, където настояваха да знаят какъв е опитът й, къде е работила преди, къде е била. Казваше им, че е от Уотсика, че е завършила там полувисше училище, а после е изкарала секретарски курсове по стенография и машинопис. Призна, че няма никакъв стаж и поради това — никакви препоръки, а те й отговориха, че не могат да й помогнат да си намери секретарска работа без тях. Най-много като администраторка, сервитьорка или продавачка. На двайсет години, без стаж и препоръки тя не можеше да предложи кой знае какво и те не се притесняваха да й го кажат.
— Мислила ли сте за модел? — попитаха я във втората агенция. От любезност жената й написа две имена. — Има агенции за модели. Може би трябва да говорите с тях. Външният ви вид е подходящ. — Тя се усмихна на Грейс и й обеща да й се обади в хотела, ако се открие място, за което да не се изисква стаж, но не й даде голяма надежда.
След това Грейс отиде да се обади на офицера, ала срещата с него й подейства като посещение в „Дуайт“ или дори по-лошо. Беше невероятно потискащо, а този път Люана и Сали не бяха с нея да я пазят.
Луис Маркес беше дребно, мазно човече с малки кръгли светещи очички, доста оредяла коса и мустаци. Когато Грейс влезе, той изостави заниманието си и я погледна учудено. Не беше виждал в канцеларията си момиче като нея. Срещаше се главно с наркомани, проститутки и случайни търговци на дрога. Рядко се занимаваше с непълнолетни, а още по-рядко му се бе случвало осъден по такива големи обвинения да изглежда като Грейс, толкова млада и почтена.
Вече си беше купила две поли и тъмносиня рокля, която да облича, когато си търси работа, както и черен костюм с розова сатенена яка.
Беше облякла тъмносинята рокля, когато посети Маркес, защото цял ден бе търсила работа, а краката й я боляха от обувките с високи токове.
— Мога ли да ви помогна? — попита той, имаше вид на озадачен, но заинтригуван. Беше сигурен, че тя е сбъркала адреса. Но в същото време се радваше. Беше доволен, че се е объркала.
— Господин Маркес?
— Да? — Погледна я жадно, неспособен да повярва на късмета си. Очите му се разшириха, когато тя бръкна в чантата си и извади познатите формуляри за условно пуснатите на свобода. Той ги погледна отгоре-отгоре и после вдигна поглед към нея, не вярваше на онова, което бе прочел. — Била сте в „Дуайт“? — Тя кимна, изглеждаше спокойна. — Доста неприятно място — той наистина имаше вид на озадачен. — Как се оправяхте там през тези две години?
