е изключително поласкана от поканата. Той си тръгна, очевидно се чувстваше неловко и бе силно притеснен.
Още повече се изненада, когато един от шефовете й я попита на следващия ден следобед, защо е отказала поканата за вечеря на Халам Бол.
— Хал е наистина чудесно момче — обясни й той — и те харесва — все едно това бе всичко необходимо, за да приеме тя срещата. Никой от тях не би могъл да си обясни отказа й.
— Ъ… ъ-ъ… много мило от негова страна, сигурна съм, че е така — започна да заеква тя. — Но не излизам с хора, с които работя на едно място. Подобни отношения не ми харесват — твърдо отказа тя и младшият партньор кимна.
— И аз така му казах. Подозирах, че е нещо подобно. Всъщност, много умно от твоя страна, но не е добре, защото се надявах ти да го харесаш. Той наистина е съсипан от развода си миналото лято.
— Съжалявам — хладно отвърна тя. После Уини я смъмри и й каза, че Халам Бол бил един от най- свестните мъже във фирмата и тя била много глупаво момиче. Предупреди я, че ако не внимава, ще остане стара мома.
— Добре — Грейс й се усмихна. — Нямам търпение това да стане. Тогава никой няма да ме кани, а на мен не ще ми се налага да измислям извинения.
— Ти си луда! — сгълча я Уини. — Глупачка — пъхтеше и си мърмореше тя, а когато следващия месец един от помощниците я покани на среща и Грейс му отказа, Уини съвсем се ядоса. — Ти си най-глупавото момиче, което познавам! — нахвърли й се по-възрастната жена. — Няма да ти позволя да правиш това! Той е превъзходно момче, дори е висок колкото теб!
Грейс само се засмя на доводите й и отказа да размисли, а след много кратко време вече всички говореха, че Грейс Адамс не излиза с мъже от фирмата. Повечето от тях решиха, че има приятел или е сгодена, а неколцина избраха предизвикателството. Ала тя не промени никога позицията си и отговорът й неизменно бе отрицателен. Независимо колко привлекателни бяха или колко интересни, тя не прие нито една покана. Всъщност се държеше еднакво безразлично към всички мъже. Някои от колегите си чудеха какво става с нея.
— И как точно смяташ да се омъжиш? — почти й изкрещя един ден Уини, когато в късния следобед се готвеха да си тръгват от работа.
— Не смятам да се омъжвам, Уин. Ето това е. — Грейс изглеждаше трогната, но не и развълнувана от грижите на по-възрастната жена.
Уини бе сърдита.
— Тогава трябваше да станеш монахиня! — продължи на висок тон Уини. — Ти на практика вече си.
— Да, госпожо — отвърна Грейс с добродушна усмивка, а Бил, един от „техните“ партньори, вдигна учудено вежди, когато излизаше от кабинета си и ги чу. Подобно на Уини и той смяташе, че Грейс пропуска възможности. Красотата и младостта не бяха за цял живот.
— Биете ли се, дами? — пошегува се той, облече палтото и взе чадъра си. Беше март и от седмици валеше. Ала поне нямаше сняг.
— Тя е проклета глупачка! — възкликна Уини, пъхтеше докато обличаше палтото си и се омота цялата в него, Грейс се втурна да й помогне, а съдружникът им се присмиваше.
— Грейс? Боже мой, Грейс, какво си направила на Уини?
— Не иска да излиза с никого, ето какво! — Уини дръпна гневно палтото си от Грейс и го закопча накриво, а съдружникът и Грейс се опитваха да не се изсмеят. — Ще остане стара мома като мен, а тя е много млада и хубава и не бива да го допуска. — Тогава Грейс видя, че тя почти се е разплакала, наведе се и я целуна по бузата с искрена обич. Понякога все едно й беше майка и най-скъпа приятелка в други моменти.
— Сигурно има приятел — обърна се съдружникът към по-възрастната секретарка. Всъщност напоследък и той бе започнал да се чуди дали Грейс няма връзка с женен мъж. Постоянните й откази към всички млади мъже в работата, като че ли можеха да се обяснят по този начин. — Вероятно го пази в тайна. — Той изобщо не вярваше, че нейната резервираност е плод на целомъдреност, сигурно имаше нещо друго и неколцина от младшите партньори споделяха неговото мнение.
Уини я погледна, а Грейс се усмихна и замълча, което моментално убеди Уини в правотата на съдружника — в края на краищата сигурно в живота й имаше женен мъж.
Двете жени се разделиха във фоайето и си пожелаха лека нощ, а Грейс се запъти към улица „Деланси“ и прекара нощта в грижи за нуждаещите се.
На следващата сутрин дойде на работа уморена и Уини бе вече съвсем сигурна, че шефът им е бил прав и че Грейс е палувала предната нощ. А Грейс имаше чувството, че се разболява от настинка. Дрехите й прогизнаха вечерта от проливния дъжд, докато измина дългото разстояние по „Деланси“, за да стигне до „Сейнт Андрю“. Да не говорим, че изобщо не беше в настроение да направи услугата, която шефът на личен състав й поиска през обедната почивка. В единайсет часа той й се обади и я помоли да отиде до кабинета му. Тя се притесни, Уини се разтревожи. Не можеше да си представи от какво би могъл да се оплаква, освен някой от отхвърлените мъже да беше решил да й причини неприятности. И преди й се бе случвало и това изобщо не би я изненадало.
— Дръж си езика зад зъбите — предупреди я Уини, когато тя тръгна нагоре. Ала той не я викаше, за да се оплаква, а за да я похвали.
Каза й, че чудесно върши работата си и всички в отдела й я харесват, както и двамата съдружници, които обслужва.
— Всъщност — започна той несигурно, — бих искал да те помоля за малка услуга, Грейс. Знам колко неприятно е човек да се откъсва от работата си за известно време, разбирам, че Том и Бил също няма да са доволни. Но снощи госпожица Уотърман е претърпяла злополука в метрото. Подхлъзнала се по стълбите и счупила ябълката си. Няма да я има два, а може би три месеца. Много лошо. Тя е в „Ленъкс хил“ и сестра й ни се обади. Знаеш я, нали? — Грейс напрягаше паметта си, но не можеше да се сети коя е госпожица Уотърман. Очевидно, една от секретарките във фирмата. Не разбираше дали това ще е стъпка нагоре или надолу и за кого е работела. Надяваше се да не е някой от мъжете, които я бяха канили на вечеря. Тогава би изпаднала в неловка ситуация.
— Не мисля, че я познавам — Грейс го погледна безизразно.
— Работи при господин Макензи — сериозно съобщи шефът на личен състав, сякаш й бе казал всичко. Грейс го гледаше объркана.
— Кой господин Макензи? — попита го тя, продължаваше да не го разбира.
— Господин Чарлс Макензи — с укор в гласа поясни той, сякаш тя бе много глупава. Чарлс Макензи бе един от тримата старши съдружници във фирмата.
— Да не би да се шегувате? — почти изкрещя тя. — Защо аз? Дори не правя диктовките както трябва. — Изведнъж гласът й стана писклив. Чувстваше се добре на своето място и не искаше да бъде подложена на такова напрежение.
— Да, но бързо правиш бележките и партньорите, с които работиш, казват, че си чудесна професионалистка. А господин Макензи е много точен в исканията си.
Изпитваше неудобство, защото не биваше да го казва пред никого, но Чарлс Макензи мразеше свадливите възрастни секретарки, които се оплакваха, ако оставаха до по-късно, и не приемаха постоянните му изисквания. За тази работа бе нужна млада жена, която да издържа на темпото му, но шефът на личен състав не можеше да й обясни всичко това. По правило Макензи предпочиташе секретарки под трийсет години. Дори Грейс бе чула това.
— Иска някоя бърза, която да си върши чудесно работата и да не му се пречка по пътя му, докато я няма госпожица Уотърман. Разбира се, когато тя се върне, ти можеш отново да заемеш старото си място, Грейс. Става дума само за два месеца.
Вероятно той искаше да спи с нея, помисли си тя унило. Познаваше неговия тип мъже. И не желаеше да се забърква. Харесваше работата си и искаше да е с Уини. А двамата партньори, за които работеше, изобщо не я притесняваха. Те почти не й обръщаха внимание, затова тя ги харесваше.
— Имам ли избор? — намръщи се тя.
— Не — честно й отговори той. — Тази сутрин му представихме три досиета и той избра твоето. Ще бъде
