подписала за две нощи през седмицата и за следващата неделя. — Мога да дежуря също на Деня на благодарността — непринудено предложи тя.
— Няма ли да си вкъщи? — Той я погледна изненадано. Тя бе твърде млада, за да няма семейни ангажименти.
— Нямам дом, където да отида — отвърна тя без колебание. — Няма нищо. Свикнала съм. — Той я погледна в очите и кимна. В тях имаше много повече информация, отколкото в думите й.
— Ще се радваме да си с нас. — Празниците винаги бяха труден период за хората със сложна семейна ситуация, тогава често идваха двойно повече пострадали. — Тук винаги става напрегнато.
— Затова искам да дойда. До следващата седмица, отче — сбогува се тя и се подписа в книгата за смените. Щеше да докладва на сестра Юджин. Вълнуваше се, че дойде тук, точно това бе, което желаеше.
— Бог да те благослови, Грейс — рече отец Тим, когато тя тръгна.
— И теб, отче — провикна се Грейс и затвори вратата след себе си.
До метрото разстоянието й се стори дълго, беше й студено и малко се страхуваше, когато минаваше край безделници, пияници и млади хулигани, които си търсеха забавление. Ала никой не я обезпокои и половин час по-късно тя бе съвсем близо до вкъщи, вървеше по Първо авеню към апартамента си. Беше уморена от дългия ден, ала се чувстваше отново възкръснала, сякаш поне в известен смисъл преживяният ужас можеше да й послужи за нещо полезно. Когато знаеше това, за Грейс болката от миналото си струваше. Поне животът й не бе пропилян.
10
Както обеща, Грейс прекара Деня на благодарността в приюта „Сейнт Андрю“. Дори помогна при приготвянето на пуйката. След това се отдаде на рутинните си задължения, ходеше там във вторник и петък нощем и неделя през целия ден. Петъците винаги бяха натоварени, защото започваха седмичните почивни дни и се изплащаха заплатите. Съпрузите, които бяха склонни към насилие, излизаха и се напиваха, а при завръщането си у дома нанасяха побои на съпругите си. Грейс установи, че в петък никога не си тръгваше преди два след полунощ, а понякога дори по-късно. В неделя се опитваха да се справят с всички жени и деца, които постъпваха през почивните дни. Единствено във вторник през нощта двете със сестра Юджин имаха възможност да си побъбрят. По Коледа двете жени вече се бяха сприятелили. Сестра Юджин дори я попита дали някога е мислила да се посвети на Бог.
— О, Боже, не! Не бих могла да си го представя — Грейс бе втрещена от идеята.
— Не е по-различно от това, което правиш сега — усмихна й се сестра Юджин. — Ти даваш много от себе си на другите… и на Господ… независимо как виждаш нещата.
— Не мисли, че е плод на непорочност — усмихна се Грейс, притеснена от думите на монахинята. — Просто изплащам някои стари дългове. В един момент хората са били добри към мен, доколкото съм им позволила. Бих искала сега да го предам на другите. — Хората, които бяха добри към нея се брояха на пръсти. Няколко души. Ала тя искаше да бъде човек от значение за всеки един с изтерзана душа и тяло. И го постигаше. Но това не беше достатъчно, за да посвети живота си на Господ, можеше да се отдаде само на малтретираните жени и деца.
— Имаш ли си приятел? — попита я веднъж сестра Юджин, кикотейки се като момиче, и Грейс се засмя на въпроса. Сестра Юджин проявяваше любопитство към живота й, а Грейс рядко даваше информация. Беше много затворена, но така се чувстваше по-сигурна.
— Не съм много веща с мъжете — отвърна Грейс честно. — Те не са моята сила. По-добре да идвам тук и да правя нещо полезно.
И успяваше. Прекара Коледа и Нова година с тях, а понякога, след като бе работила в приюта, на лицето й се изписваше покой. Уини забелязваше това от време на време на работа и смяташе, че се дължи на някой мъж. Изглеждаше много щастлива и в хармония със себе си. Ала покоят идваше от отдаването на работата с изтормозените души, от нощното будуване с малтретирано дете на ръцете, на което напяваше тихо, така както никой преди не бе го ласкал. Повече от всичко искаше да има значение в живота на тези деца и го постигаше.
Накрая, след като бяха работили заедно в продължение на пет месеца, Уини я покани на обяд в неделя. Грейс много се разчувства, но й обясни, че има постоянни неделни задължения. Никога не би ги отменила. Затова се видяха в събота. Срещнаха се в „Шрафтс“ на Медисън авеню, а после отидоха в центъра „Рокфелер“ да погледат кънкьорите.
— С какво се занимаваш в неделя? — попита я с любопитство Уини, бе убедена, че Грейс има приятел. Бе много красиво момиче и толкова млада. Сигурно си имаше някого.
— Работя на улица „Деланси“ в приют за малтретирани жени и деца — обясни тя, докато наблюдаваха как жените с къси полички се въртяха по леда, децата играеха на гоненица с родителите и приятелчетата си, падаха и се заливаха от смях. Изглеждаха толкова щастливи.
— Така ли? — Уини изглеждаше изненадана от признанието на Грейс. — Защо? — Не можеше да си представи такова младо и красиво момиче като Грейс да се занимава с нещо толкова трудно и угнетяващо.
— Правя го, защото го смятам за важно. Работя там три пъти в седмицата. Това е страхотно място. Харесва ми — обясни Грейс с усмивка на Уини.
— Отдавна ли се занимаваш с това? — попита тя изненадано, а Грейс кимна, все още усмихната.
— От дълго време. Работех така и в Чикаго, но тукашният приют е по-добър. Казва се „Сейнт Андрю“. — А после се засмя и й разказа за сестра Юджин, която й предложи да стане монахиня.
— О, Боже — Уини изглеждаше ужасена, — няма да го направиш, нали?
— Не. Но те изглеждат много щастливи. Все пак това не е за мен. Аз предпочитам да го върша като доброволка.
— Три дни в седмицата са много. Изглежда нямаш кой знае какво време за друго.
— Нямам. И не искам. Работата ми носи удоволствие, както и задълженията ми в „Сейнт Андрю“. В събота имам време за себе си, както и две вечери седмично. Не ми трябва нищо повече.
— Та ти не живееш здравословно — смъмри я Уини. — Момиче на твоята възраст трябва да се забавлява. Нали знаеш, с момчета — сгълча тя Грейс като майка, а Грейс се изсмя. Харесваше я. Приятно й бе да работи с нея. Беше отговорна, отхвърляше много работа и наистина се грижеше за „своите“ партньори и за Грейс. Беше й като майка.
— Добре съм. Честно. Ще имам много време за момчета, когато порасна още — пошегува се Грейс, но Уини поклати глава и помаха с пръст.
— Това става по-бързо, отколкото ти си мислиш. Цял живот съм се грижила за родителите си, сега майка ми е във Филаделфия заедно с леля ми, а аз съм сама тук. Баща ми почина и аз не успях да се омъжа. Когато той си отиде от този свята, а мама замина за Филаделфия, за да бъде с леля Тина, вече бях твърде възрастна. — Гласът й издаваше такава тъга, че на Грейс й стана мъчно за нея. Предполагаше, че тя се чувства много самотна и точно затова излезе с нея в събота. — Един ден ще съжаляваш, Грейс, ако не се омъжиш и преди това не си имала свой живот.
— Не съм убедена. — Напоследък й бе минавала мисълта, че наистина не иска да се омъжва. Достатъчно се бе опарила, а, макар и мимолетни отношенията й с мъже като Маркъс и Боб Суонсън, а дори с Луис Маркес, я научиха на нещо. Наистина не искаше повече да се забърква с никой като тях. А добрите мъже като Дейвид и Пол все още не я караха да изпитва към тях нещо различно. И двамата бяха чудесни хора, но тя наистина не ги желаеше. Беше щастлива да е сама. Не правеше никакви усилия да се среща с мъже, нито да разнообразява живота си с друго, освен с работата в „Сейнт Андрю“.
Ето защо тя буквално се учуди, когато един от другите младши партньори, който работеше в съседния до техния кабинет, един ден я покани на вечеря. Знаеше, че е приятел на съдружниците, с които тя работеше, че неотдавна се е развел и бе много приятен на външен вид. Ала тя не желаеше да излиза нито с него, нито с някой друг от работата.
Един ден той се отби при нея по време на обедната почивка и притеснен й прошепна, че я кани на вечеря в петък. Тя му обясни, че в петък вечер има ангажименти като доброволка и не й е възможно, но че
