удобно. Сградата бе стара, но чиста. Бяха й дали завеси, стените бяха в бежово и подхождаха на всичко, което купи. Апартаментът имаше дневна, малка кухня и ъгълче, оформено като трапезария, тясна спалня и баня. Това бе всичко, което й бе нужно и й принадлежеше. Никой не можеше да й го отнеме или да го развали.
— Как ти понася Ню Йорк? — попита я шефът на личен състав, когато тя отново го срещна един ден на обяд в закусвалнята на фирмата. Тя се хранеше тук само при лошо време или когато беше пред заплата. В повечето случаи по обяд се разхождаше в центъра.
— Харесва ми. — Тя му се усмихна. Беше дребен, възрастен и плешив, казал й бе, че има пет деца.
— Радвам се — засмя се той. — Чувам добри отзиви за теб, Грейс.
— Благодаря.
Най-доброто у него, поне що се отнасяше до нея, беше, че той обичаше жена си и не проявяваше никакъв интерес към Грейс. Всъщност и никой друг не се интересуваше от нея. Никога през живота си не се бе чувствала толкова удобно. Хората работеха и сякаш в съзнанието им нямаше място за секс. Изглежда никой не я забелязваше и особено Том и Бил, двамата младши съдружници, за които работеше. Би могла да се обзаложи, че дори да е пет пъти по-стара, те нямаше да забележат. Бяха любезни с нея, но не мислеха за друго, освен за работа. Понякога оставаха чак до осем-девет вечерта и тя се чудеше дали изобщо виждаха децата си. Идваха дори през почивните дни, когато трябваше да пишат доклади за старшите съдружници.
— Имаш ли планове за Деня на благодарността? — попита я в средата на ноември секретарката, която работеше заедно с нея. Тя беше чудесна по-възрастна жена с плътна талия и пълни крака, но с мило лице и прошарена коса, никога не беше се омъжвала. Казваше се Уинфрид Апгард, всички й викаха Уини.
— Не, но ще измисля нещо — спокойно отвърна Грейс. Почивните дни не бяха силната й страна.
— Няма ли да се прибираш вкъщи?
Грейс поклати глава и не спомена, че всъщност няма дом. Нейният дом бе апартаментът й, тя беше съвсем самостоятелна.
— Заминавам за Филаделфия да видя майка си иначе щях да те поканя — извини се Уини. Тя приличаше на добрата леля стара мома, изглежда обичаше работата си и хората, с които работеше. Грижеше се за тях като майка орлица, а те непрекъснато се шегуваха с нея. Ала тя неуморно им поръчваше да си обуват гумени ботуши в снега и ги предупреждаваше за наближаваща буря, когато си тръгваха за вкъщи късно с кола.
Отношението на Том и Бил към Грейс бе много по-различно, отколкото към Уини. Сякаш се преструваха, че не я виждат. Понякога се питаше дали младостта й не им се виждаше опасна, дали жените им не се дразнеха, дали Уини не беше за тях по-спокойна и по-удобна. Всъщност нямаше значение. Те никога не казваха нищо от личен характер пред Грейс и докато с Уини понякога се шегуваха, към нея винаги се обръщаха с каменни лица все едно изключително много внимаваха да не я опознаят ни най-малко. Беше много по-различно, отколкото с Боб Суонсън, но това най-вече харесваше тя в работата си.
Седмицата преди Деня на благодарността тя няколко дни използва обедната си почивка за лични телефонни разговори. Отдавна се канеше да го направи, но бе заета с подреждането на апартамента. Ала вече беше време отново да започне да дава на другите от себе си. Възнамеряваше да го прави до края на живота си, имаше чувството, че го дължи на хората, които бяха помогнали на нея. Това бе дълг, който никога нямаше да спре да изплаща. Беше време да започне отново с вноските.
Най-сетне намери каквото търсеше.
Ставаше дума за приюта „Сейнт Андрю“, намираше се в Долен Ийст Сайд, на „Деланси“. Ръководеше го млад свещеник, който веднага я покани да отиде и да се срещне с него на следващата сутрин, в събота.
Взе метрото надолу по „Лексингтън“, сменя няколко пъти линиите и най-сетне слезе на „Деланси“, останалата част от пътя извървя пеша. Разходката бе твърде неприятна. По улицата безцелно се мотаеха безделници, край входовете виждаше пияници, които дремеха или направо се бяха изпружили на тротоарите. Вървеше покрай складови помещения и жилищни блокове, магазини с вехти фасади и тежки врати. Навсякъде се виждаха изоставени автомобили и деца с вид на малолетни престъпници, които си търсеха белята. Изпровождаха Грейс с поглед, когато минаваше край тях, но никой не я обезпокои. Най- сетне стигна до „Сейнт Андрю“. Приютът бе настанен в стара каменна къща в доста лошо състояние, боята се лющеше от вратите, имаше и табелка, която се крепеше буквално на магия, непрекъснато влизаха и излизаха хора, главно жени и деца и няколко млади момичета. Едно от тях беше може би четиринайсетгодишно, но Грейс забеляза, че е в напреднала бременност.
Когато влезе вътре, завари на пропуска три млади момичета. Те не спираха да бърборят, едно от тях се занимаваше с маникюра си. Изобщо вътре цареше невъобразим шум. Сякаш от всяко кътче на сградата се изсипваха гласове и деца, някъде се водеше спор, имаше чернокожи и бели, китайци и пуерториканци. Приютът бе като своеобразна миниатюра на Ню Йорк, все едно някой бе похитил метрото.
Попита по име за младия свещеник и остана да го чака дълго, наблюдаваше какво става около нея, а когато той се появи, тя забеляза, че е облечен в джинси и във вехт бледожълт пуловер.
— Отец Финеган? — попита тя с любопитство. В очите му имаше нещо дяволито и изобщо не приличаше на свещеник. Беше с яркочервена коса и имаше вид на дете. Ала върху светлата му кожа, обсипана с лунички край очите се забелязваха бръчки, които издаваха, че е по-възрастен и не е дете, на каквото приличаше.
— Отец Тим — поправи я той с усмивка. — Госпожица Адамс?
— Грейс — тя също му отвърна с усмивка. Човек не можеше да не му се усмихва. Той наистина имаше жизнерадостен вид.
— Хайде да поговорим някъде — покани я той спокойно, проправяйки си път през няколко деца, които се гонеха из централното фоайе.
Сградата изглеждаше сякаш преди това е била жилищен блок и е била преустроена, за да осигури дом на онези, които се нуждаеха от него. По телефона свещеникът й бе казал, че съществуват от пет години и имат голяма нужда от помощ, особено от доброволци. Развълнува се, когато тя му се обади. Тя бе просто едно от многото чудеса, от които имаха потребност.
Заведе я в кухня с три стари миялни машини, които им бяха дарение, и голяма стара мивка. По стените имаше плакати, мебелировката се свеждаше до голяма кръгла маса и няколко стола, виждаха се две големи кани с кафе. Той сипа по една чаша за двамата и я отведе в малка стая с бюро и три стола. Изглежда преди това помещението бе използвано за килер, а сега тук бе кабинетът му. Стаята имаше огромна нужда от пребоядисване и някаква мебелировка, ала когато човек седнеше и поведеше разговор с него лесно забравяше всичко друго. Той имаше приятно присъствие, но изобщо не го съзнаваше и именно затова всички го обичаха.
— И така, какво ви води насам, Грейс? Извън доброто сърце и наивната природа? — Той пак й се усмихна и отпи от горещото кафе, а очите му палаво играеха.
— И преди съм вършила такава работа в Чикаго. В центъра „Сейнт Мери“. — Спомена името на Пол Уайнбърг като препоръка.
— Знам го много добре. И аз самият съм от Чикаго. От двайсет години обаче съм тук. Познавам „Сейнт Мери“. В известен смисъл сме изградили подобна структура. Тяхната работа е много ефективна. — Тя му разказа по колко души годишно са били обслужвани в „Сейнт Мери“ и че във всеки един момент там живеят по десетина семейства. Да не говорим за хората, които идваха и си отиваха в рамките на един ден и нерядко се връщаха, за да се възползват от спокойствието, което даваше „Сейнт Мери“.
— Ние предлагаме същото и тук — отвърна й той сериозно, като я наблюдаваше. Не можеше да си обясни защо човек като нея иска да се занимава с такава работа. Ала отдавна се бе научил да не подлага на съмнение даровете, които му изпращаше Господ, а да се възползва от тях. Твърдо бе решен да вземе Грейс на работа в „Сейнт Андрю“. — Тук приемаме повече хора. Може би осемдесет-сто на ден, плюс-минус десет души, по-скоро плюс. — Отново на лицето му се появи усмивка. — В един момент бяхме настанили над сто жени, а сме имали случай на два пъти повече деца. Общо взето през повечето време имаме около шейсет жени и петдесет деца. Не връщаме от „Сейнт Андрю“ никого. Това е единственото правило тук. Те идват на вратата ни и остават, това е, което искат. Повечето не се застояват. Или се връщат, или
