продължават напред и започват нов живот. Средният престой е от седмица максимум до два месеца. Най- често си тръгват до две седмици.
В „Сейнт Мери“ беше почти същото, помисли си Грейс.
— Можете ли да настаните толкова много хора? — Тя бе изненадана. Сградата не изглеждаше толкова голяма, а и в действителност не беше.
— Използваме двайсет апартамента. Пълним ги колкото е възможно, Грейс. Вратите ни са отворени за всички, не само за католиците — обясни той, — дори не задаваме на хората този въпрос.
— Всъщност… — тя му се усмихна, от него се излъчваше топлина, която докосна душата й. У отец Тим имаше невинност и чистота, която го превръщаше в реално съществуващ светец. Той бе наистина божи служител, Грейс веднага се почувства уверена и благословена, че е до него. — Лекарят, който ръководеше „Сейнт Мери“, бе евреин — отбеляза тя и той се разсмя.
— Не съм стигнал толкова далеч, но кой знае.
— Имате ли лекар тук?
— Предполага се, че това е моя милост. Аз съм йезуит и имам докторат по психология. Ала доктор Тим би звучало малко странно, нали? Отец Тим ми подхожда повече. — Този път се засмяха дружно и той се запъти да сипе по още една чаша кафе от една от двете големи кани.
— На наше разположение са пет монахини, разбира се, не са в техните одежди, работят тук, имаме близо четирийсет доброволци, които идват по различно време. Нуждаем се от всеки от тях, за да може приютът да функционира. Дежурства дават и няколко психиатрични сестри от Нюйоркския университет, много студенти, главно от Колумбийския университет карат тук специализация по психиатрия. Групата е добра и те работят като дяволи… съжалявам, като ангели. — Тя истински го хареса — с неговите лунички и закачливи очи. — А ти, Грейс? Какво те води при нас?
— Тази работа ми харесва. Тя означава много за мен.
— Много ли знаеш за нея? Предполагам, че е така, след като две години си ходила в „Сейнт Мери“.
— Две нощи през седмицата и всяка неделя… повечето празници.
— О-о. — Той бе силно впечатлен и в същото време бе изненадан. Свещеник или не, той виждаше, че тя е млада и красива, твърде млада, за да отдава до такава степен живота си на места като това. После я погледна изпитателно. — Грейс, за теб това специална мисия ли е? — Сякаш знаеше. Изглежда усети.
Тя кимна.
— Да, така ми се струва. Аз… разбирам проблемите.
Не знаеше какво още да му каже, ала той кимна и нежно я докосна.
— Всичко е наред. Изцелението идва по много начини. Да дадеш Божията благословия на другите е един от тях. — Тя кимна, погледът й се замъгли от сълзи. Той несъмнено знаеше. Разбираше. Имаше чувството, че бидейки тук, до него, все едно се е прибрала вкъщи. — Имаме нужда от теб, Грейс. Тук е твоето място. Ти можеш да дариш радост и изцеление на много хора, както и на себе си.
— Благодаря ти, отче — прошепна тя, докато триеше очите си, а той й се усмихваше. Той не настоя да говори повече за това. Вече знаеше всичко, което му бе необходимо. Никой нямаше по-добра представа през какво бяха минали тези жени, съсипани и малтретирани от собствените си съпрузи и бащи, или майки и приятели.
— Сега да се залавяме за работа. — Очите му отново се смееха. — Кога можеш да започнеш? Няма да те пуснем толкова лесно оттук. Току-виж си размислила.
— Веднага?
Тя бе дошла готова да започне, ако той искаше, и това отговаряше напълно на неговото желание. Отведе я обратно в кухнята, където оставиха празните чаши в една от миялните машини, а после тръгнаха по коридора и той започна да я запознава с различни хора. На мястото на трите момичета на пропуска беше дошло двайсетинагодишно момче, студент по медицина в Колумбийския университет, а две жени разговаряха с група малки момиченца, отец Тим й ги представи като сестра Тереза и сестра Юджин, макар на Грейс нито една от двете да не й приличаше на сестра. Бяха дружелюбни жени около трийсетте. Едната бе облечена в анцуг, а другата — в джинси и износен пуловер. Сестра Юджин предложи да заведе Грейс горе, за да й покаже стаите, където са настанени жените, и детската стая, където понякога прибираха децата, ако жените бяха твърде съсипани, за да се грижат дори за самите себе си.
Имаха си и болнично отделение, ръководено от правоспособна сестра, която бе монахиня, но бе облечена в чиста бяла престилка над сини джинси. Светлината бе приглушена и сестра Юджин въведе Грейс на пръсти, като даде знак на дежурната сестра. Грейс погледна към жените на леглата и сърцето й се сви, когато разпозна белезите, с които бе преминал животът й. Безмилостен побой и късащи сърцето синини. Ръцете на две от жените бяха гипсирани, едната имаше изгаряния от цигари по цялото си лице, а другата стенеше, докато сестрата се опитваше отново да превърже счупените й ребра и слагаше лед на подутите й очи. Съпругът й вече бе в затвора.
— Изпращаме най-лошите случаи в болница — обясни сестра Юджин тихо, когато излязоха от стаята.
Без да се замисли, Грейс се спря и докосна нечия ръка, а жената я погледна с подозрение. И това бе познато на Грейс. Понякога тези жени бяха твърде изтормозени и малтретирани и не можеха да си представят, че никой повече няма да им причини зло.
— Държим тук, които от тях можем, така не се разстройват толкова. Понякога става дума само за синини. Най-тежките случаи отиват в спешното отделение. — Като жената, която бе дошла преди две вечери, съпругът й бе залепил гореща ютия на лицето й, след като я бе ударил със стоманен лост отзад по главата. Почти я бе убил, ала тя бе толкова наплашена, че отказваше да предяви обвинения. Властите отделяха и изпращаха децата им във възпитателни домове. Ала за да се оправи, жената би трябвало да желае да се спаси, а повечето нямаха смелостта за това. Изтормозените хора се изолираха сами от света. Нещастието ги караше да се крият от всички и, Грейс го знаеше добре, дори от тези, които можеха да помогнат.
След това сестра Юджин я заведе при децата и след минута Грейс се оказа заобиколена от малки момиченца и момченца, разказваше им приказки, връзваше панделки на плитките им и стягаше връзките на обувките им докато те й разказваха кои са, а някои споделяха какво им се е случило и защо са дошли тук. Някои не бяха в състояние да говорят. Братчетата или сестричетата им бяха убити от родителите им. На други майките бяха горе, не можеха да се движат от побоя, срамуваха се да ги видят. Това беше болест, която съсипваше семействата и хората, които я преживяваха. Със свито сърце Грейс си даде сметка, че малцина от тях ще пораснат и ще станат пълноценни хора или ще са в състояние да повярват отново на някого.
Същата вечер си тръгна чак след осем часа. На вратата я пресрещна отец Тим, който разгоряваше с един полицай. Той току-що бе довел двегодишно момиченце, изнасилено от баща си. Грейс потръпваше от случаи като този… тя поне бе на тринайсет… ала в „Сейнт Мери“ бе видяла бебета, изнасилени от бащите си.
— Труден ден, а? — попита я със съчувствие отец Тим, когато полицаят си тръгна.
— Хубав ден — усмихна му се тя.
Прекарала бе по-голямата част от времето с децата, а последните няколко часа бе разговаряла с жени, които току-що бяха пристигнали, изслушваше ги, опитваше се да им вдъхне смелост, за да направят каквото трябва. Никой не можеше да ги замени в това. Полицията можеше да помогне, ала от тях самите зависеше да се спасят. А може би, ако разговаряше с достатъчно от тях, казваше си тя, нямаше да им се наложи да изминат нейния дълъг път. Нямаше да им се наложи да стигат до затвора, за да се освободят. Така тя изплащаше дълговете си, изкупваше греха, който знаеше, че нейната майка никога не би й простила. Ала тя нямаше избор и не съжаляваше за стореното. Просто не искаше някой друг да плати същата цена като нея.
— Организирали сте страхотно работата си — направи му тя комплимент. Харесваше й повече от „Сейнт Мери“. Беше по-оживено и в известен смисъл се усещаше по-голяма сърдечност.
— Не по-страхотно от хората, които работят тук. Мога ли да те заинтригувам да се върнеш? Сестра Юджин казва, че си чудесна.
— Тя също. — Монахинята бе неуморна, работеше целия ден, както и останалите, с които Грейс се срещна. Харесаха й всички, които видя. — Струва ми се, че не можеш да ме отпъдиш. — Вече се бе
