— Намери ли си работа там? — Тя се засмя на въпроса. Вече не му дължеше обяснения. Не дължеше нищо на никого. Бе изпълнила всичките си задължения, а Черил й бе дала фантастична препоръка, която Боб също подписа.
— Не още, господин Маркес. Ще си намеря, щом стигна там. Не мисля, че ще ми е много трудно. — Сега вече имаше препоръки и стаж. Разполагаше с всичко необходимо.
— Трябваше да си живееш тук и да станеш модел. Ти си точно толкова красива, колкото другите момичета, но си много по-умна. — Думите му прозвучаха почти любезно.
— Благодаря — би искала да се чувства малко по-непринудена с него, но не можеше. Цели две години той се бе държал гадно и тя не искаше да го види никога повече. Подписа всички необходими документи, но когато му подаваше химикалката, той сграбчи ръката й и тя го погледна с изненада, а после я отдръпна.
— Не искаш ли… знаеш… да направим едно бързо в името на доброто старо време, а, Грейс? — Той се потеше забележимо, а ръката му беше влажна и хлъзгава.
— Не, не искам — отвърна тя спокойно. Той вече не можеше да я уплаши. Не можеше да й направи нищо. Сторила бе всичко, което бе длъжна. А той току-що бе подписал документите, които тя стискаше здраво в ръката си. Тя вече бе просто един обикновен гражданин. Най-сетне миналото бе зад гърба й. И този дребен мерзавец нямаше да може да го възкреси.
— Хайде, Грейс, бъди по-весела. — Маркес заобиколи бюрото и преди тя да може да помръдне, я сграбчи и се опита да я целуне, а тя го отблъсна така силно, че той удари крака си в ръба на бюрото и й се разкрещя. — Още ли се страхуваш от момчетата, а, Грейс? И какво ще направиш? Ще убиеш следващия, който се опита да те чука? Ще ги убиваш всичките ли?
При тези думи Грейс тръгна към него вместо навън и го сграбчи за врата. Той сигурно бе по-силен от нея, но тя бе доста по-висока, а и го хвана неподготвен.
— Слушай, малко лайно такова, ако отново се опиташ да ме докоснеш, ще съобщя за теб на ченгетата и ще им позволя да те убият. Аз няма да си правя труда този път. Само да си ме докоснал и ще те обвиня в изнасилване и недей да си мислиш, че няма да го направя. И никога повече не се мяркай пред очите ми. — Тя го блъсна силно, а той втрещен я гледаше как взима чантата си и излиза от кабинета му, затръшвайки шумно вратата след себе си. Всичко свърши. Всичко бе история. Преди години Моли й бе обещала, че този момент ще дойде. Животът й вече й принадлежеше.
9
За Грейс бе трудно да се раздели с Марджъри, тъй като тя бе единствената й приятелка. Тъжно й бе също да напусне хората от „Сейнт Мери“. Пол Уайнбърг й пожела късмет и й съобщи, че по Коледа ще се жени. Тя се радваше за него. По много причини обаче беше щастлива, че напуска Чикаго. Беше щастлива също, че се маха от Илинойс и оставя зад гърба си кошмарните спомени. Непрекъснато се страхуваше, че внезапно ще срещне някой от Уотсика и ще бъде разпозната.
Беше сигурна, че в Ню Йорк това няма да се случи.
Този път взе самолет за Ню Йорк, а не автобус, както пристигна от „Дуайт“ в Чикаго. По-голямата част от спестяванията й бяха непокътнати. Нямаше навика да прахосва пари, а семейство Суонсън й плащаше добре. Дори успя да спести още малко и сметката й набъбна до над петдесет хиляди долара. Вече знаеше къде иска да отседне и си направи резервация. Едно от момичетата я бе информирало и бе нарекло мястото „тъпо“, защото не позволявали да се водят момчета, но Грейс държеше точно на това.
От летището взе такси направо към „Барбизон за жени“ на „Лексингтън“ и Шейсет и трета, в момента, в който видя квартала, го хареса. Пълно бе с магазини и елегантни кооперации с апартаменти, беше пренаселено, оживено и елегантно. Беше само на три преки от „Блумингдейлс“ — модната къща, за която бе чуваше от години, някои от момичетата бяха работили за нея, само на една пресечка от Парк авеню и на три от Сентрал парк.
Мястото й допадна. Прекара съботата бродейки лениво по „Медисън“, оглеждаше магазините, после отиде на зоологическа градина и си купи балон. Беше чудесен октомврийски ден и странно, но тя имаше усещането, че си е най-сетне вкъщи. Никога в живота си не бе се чувствала по-щастлива. В понеделник посети три служби по заетостта, за да си потърси работа. На следващата сутрин и се обадиха за няколко интервюта. Две бяха за агенции за модели, които тя отхвърли. Повече не искаше да се занимава с тази работа и с хората, свързани с нея. Агенциите бяха разочаровани, тъй като препоръките й от семейство Суонсън бяха много добри и тя познаваше бизнеса. Третото интервю бе за фирма за пластмаси, което й изглеждаше досадно и затова тя го отказа, а четвъртото бе за много изтъкната адвокатска фирма „Макензи, Брод и Стайнуей“. Преди не бе чувала за тях, но очевидно всички от бранша в Ню Йорк я знаеха.
Облече черната рокля, която предната година бе купила от „Карсън Пири Скот“ в Чикаго, и червеното палто, което намери същата сутрин в „Лорд и Тейлър“. Изглеждаше зашеметяващо. Първо с нея разговаря завеждащият личен състав, а после я изпратиха горе да се срещне с шефа на канцеларията, старшата секретарка и с двама от младшите съдружници. С годините организаторските й умения бяха станали още по-добри, ала все още не бе така точна на диктовките. Те обаче бяха склонни да я наемат, тъй като беше много способна при бързото нахвърляне на бележки и машинописа.
Хареса всички, с които се запозна, включително и двамата младши партньори, за които щеше да работи — Том Шорт и Бил Мартин. И двамата бяха сериозни и суховати, единият бе завършил право в Принстън, а другият се бе дипломирал в Харвардския университет. Всичко изглеждаше предсказуемо и порядъчно, а дори местоположението на фирмата й беше много удобно. Намираше се на Парк авеню и Петдесет и шеста улица, само на осем пресечки от хотела й, макар вече да бе ясно, че скоро нямаше да й е толкова близо, защото трябваше да си намери апартамент.
„Макензи, Брод и Стайнуей“ заемаха десет етажа и имаха над шестстотин служители. Единственото й желание бе да е част от тълпата и то бе изпълнено. Това бе най-безличното работно място, което си бе представяла и то й подхождаше идеално. Носеше косата си опъната назад, много малко грим и същите дрехи, с които бе работила в „Суонсънс“ в Чикаго. Беше малко по-шик от необходимото, но шефът на канцеларията реши, че с времето ще промени стила си. Тя бе умно момиче и той наистина я хареса.
Наеха я за помощник — секретарка общо за двама от младшите съдружници. Те имаха право на две сътруднички, колежката на Грейс беше три пъти по-стара и два пъти по-пълна от нея и с радост приемаше всяка помощ, която й се предложеше. Още първия ден каза на Грейс, че Том и Бил са чудесни момчета и с тях си струва да се работи. И двамата бяха женени и имаха съпруги блондинки, единият живееше в Стамфорд, а другият — в Дариън, имаха по три деца.
В известен смисъл за Грейс бяха като близнаци, но това важеше за повечето мъже във фирмата. Сякаш виждаше море от млади мъже, които работеха там, и в основни линии й изглеждаха по един и същи начин. Не говореха за нищо друго, освен за делата си. Всички пътуваха всекидневно до Кънектикът или Лонг Айланд, повечето от тях играеха скуош, членуваха в клубове, а всичките им секретарки бяха еднакво безизразни. Това бе точно анонимният свят, към който се стремеше Грейс. Сякаш никой не я забеляза, когато започна работа. Тя се приспособи моментално, изпълняваше задълженията си и никой не я разпитваше коя е, къде е работила или откъде идва. Никой не се интересуваше. Това бе Ню Йорк. И на нея й харесваше.
В края на седмицата си намери апартамент. На Осемдесет и четвърта улица и Първо авеню. Можеше да използва метрото до работата или автобуса, а със заплатата, която взимаше, наемът не я затрудняваше. Беше продала леглото и мебелите на момичето, което зае мястото й в Чикаго, затова отиде до „Мейсис“ и си купи някои неща, но тук ги намери много по-скъпи. Една от колежките й каза, че в Бруклин се продавали мебели с отстъпка и една вечер след работа тя се качи на метрото и се запъти натам, усмихвайки се сама на себе си. Никога не бе се чувствала толкова порядъчна и зряла, господарка на съдбата си. За пръв път в живота й никой не я контролираше, нито я заплашваше, нито се опитваше да я нарани. Никой не искаше нищо от нея. Можеше да прави каквото си поиска.
В съботните следобеди пазаруваше, купуваше си храна от „Ей енд Пи“ наблизо, обхождаше галериите по Медисън авеню и Уест Сайд, направи дори малки набези към Сохо. Харесваше й Ню Йорк и всичко в него. Похарчи неизвестно каква сума на Мот стрийт, огледа италианския квартал. Беше очарована след посещението си на два аукциона. Месец след пристигането си имаше работа, свой живот и апартамент. Вече бе набавила голяма част от мебелите си, обзавеждането не беше нито вълнуващо, нито елегантно, но бе
