Чикаго и в нея нямаше толкова строг вид, колкото дрехите, с които ходеше на работа в адвокатската фирма.
— Много си хубава днес — отбеляза той мимоходом, а тя се скова цялата, ала той не забеляза нищо. — Снощи видя ли някои кинозвезди във фоайето?
В този миг, забравила за думите му по повод външния й вид, тя се оживи и му разказа за четиримата, които бе срещнала, и за филма, който я накарал да се смее на висок глас. В един миг те почти се сприятелиха и той го почувства. Тя се отпусна малко, което го улесни. Беше много трудно да контактува с нея, след като бе толкова напрегната, понякога се чудеше защо е такава, но никога не се осмели да я попита.
— И аз обичам този филм — разсмя се той, когато се сети за него. — Гледал съм го три пъти, когато излезе. Мразя потискащите филми.
— И аз — призна тя, в този момент пристигна и закуската им. Той си бе поръчал бъркани яйца с бекон, а тя — овесени ядки.
— Не се храниш достатъчно — думите му прозвучаха бащински.
— А вие внимавайте за холестерина — сгълча го тя, защото макар той да бе съвсем слаб, яйцата и бекона не бяха полезни.
— О, Боже, спести ми го. Жена ми беше вегетарианка и будистка. Всички в Холивуд са такива. Струваше си да се разведа само за да мога на спокойствие отново да ям сандвичи със сирене. — Той се усмихна на Грейс и тя се засмя въпреки вътрешните си резерви.
— Дълго ли бяхте женен?
— Достатъчно дълго — ухили се той, — седем години. — Беше разведен от две. Раздялата му излезе близо милион долара, но си струваше въпреки финансовото затруднение, в което изпадна. Оттогава никой не бе завладявал сериозно сърцето му и единственото, за което искрено съжаляваше, бе, че няма деца. — Бях на трийсет и три, когато се ожених за нея и по онова време бях сигурен, че да съм съпруг на Мишел Ендрюс бе осъществяване на всичките ми молитви. Оказа се, че да си женен за най-известната филмова звезда на Щатите не е толкова лесно, колкото си представях. Тези хора плащат висока цена за славата си. По-висока, отколкото ние, останалите, си представяме. Печатът е настроен враждебно към тях, публиката иска да притежава душите им… не можеш да оцелееш по друг начин, освен да се отдадеш на религия или наркотици, а нито едно от тях не е идеалното разрешение, що се отнася до мен. Само да се обърнем и веднага излизаше поредното заглавие, поредният скандал. Беше трудно да се живее по този начин и в крайна сметка платихме данъка си. Сега сме добри приятели, но преди три години не беше така.
От списание „Пийпъл“ Грейс знаеше, че оттогава тя се омъжвала два пъти, първо за млада рок звезда, после за импресариото си.
— Освен това аз бях твърде консервативен за нея. Твърде скован. Твърде отегчителен. — Грейс смяташе, че всъщност той е предложил на съпругата си единствената стабилност, която бе имала и би имала и в бъдеще. — А ти? Омъжена ли си? Сгодена? Разведена седем пъти? На колко години си, все забравям. На двайсет и три?
— Почти — изчерви се тя, — ще ги навърша през юли. Не, нито съм омъжена, нито съм сгодена. Твърде умна съм и за двете, много благодаря.
— О, да, бабче, я ми изнеси една лекция. — Той се разсмя и тя се опита да не мисли колко привлекателен е. Наистина не желаеше да го опознава. — На двайсет и две ти си твърде млада дори, за да се срещаш с някого. Надявам се, че не го правиш. — Той се шегуваше, но бе улучил истината и го почувства.
— Не излизам с никого.
— Наистина? Сериозно?
— Може би.
— Да не би да смяташ да станеш монахиня, когато пораснеш и приключиш с кариерата си в адвокатската фирма? — Той бе заинтригуван, защото тя се разкриваше малко по малко. Без съмнение беше интересно момиче. Интелигентна и умна и също забавна, ако поискаше да го покаже, което не ставаше често.
— Имам приятелка, която наистина ме убеждава да стана монахиня.
— Коя е тя? Трябва да си поговоря с тази приятелка. В наши дни монахините изобщо не са на мода. Не го ли знаеш?
— Изглежда не — Грейс отново се засмя, — тя е монахиня. Сестра Юджин. Страхотна е.
— О, Боже, ти си религиозна фанатичка. Знаех си. Защо съм орисан с хора като теб… жена ми искаше да домъкна от Тибет Далай лама, за да живеел с нас… вие всички сте луди! — Той се престори, че я отпъжда, докато сервитьорът наливаше кафе и Грейс му се смееше.
— Не съм религиозна фанатичка, кълна се. Понякога обаче е привлекателно. Животът им е толкова прост.
— И толкова откъснат от реалността. Можеш да помагаш на света, без да се отказваш от него — сериозно отбеляза той. Позицията му по този въпрос бе категорична. Той обичаше да помага на хората, без да заема крайни позиции. — Откъде познаваш тази монахиня? — Той продължаваше да проявява любопитство, а и двамата трябваше да тръгнат от хотела едва след десет минути.
— Работим заедно на едно място, където ходя като доброволка.
— И къде е това? — Докато разговаряше с него, тя забеляза, че той е гладко избръснат и всичко по него е безупречно, но се опита да не обръща внимание. Това бе само бизнес.
— Казва се „Сейнт Андрю“, в Долен Ийст Сайд. Приют за малтретирани жени и деца.
— Ти работиш там? — Той бе силно изненадан, тя представляваше нещо повече, отколкото бе очаквал, макар да бе млада и понякога да беше раздразнителна. Започваше да я харесва все повече.
— Да. Работя там три пъти седмично. Това е невероятно място. Те приемат стотици хора.
— Никога не съм допускал, че може да се занимаваш с подобно нещо — честно призна Чарлс.
— Защо не? — изненада се тя на свой ред.
— Защото това е огромен ангажимент, много работа. Повечето момичета на твоите години биха отишли на дискотека.
— Никога през живота си не съм ходила.
— Ще те заведа, но съм твърде стар и майка ти вероятно няма да те пусне с мен — предложи той, без изобщо да й внушава чувството за заплаха и този път дори Грейс не реагира. Ала тя не му каза, че всъщност няма майка.
Лимузината дойде да ги отведе на срещите няколко минути след десет часа. На следващия ден те сключиха сделката навреме, за да заминат за Ню Йорк с полета в девет вечерта и се прибраха в шест часа на следващата сутрин. Когато се приземяваха, той й каза да си вземе почивен ден. Двата дни бяха доста натоварени, а в самолета не бяха мигнали. Той продължи да работи, а тя му помагаше.
— А вие взимате ли си почивен ден? — попита го тя.
— Не мога. В десет имам среща с „Арко“ и ми предстои доста работа. Освен това ще обядвам с партньорите, а има и някои жалби, които искам да обработя.
— Тогава и аз идвам на работа.
— Не бъди глупава. Мога да се справя заедно с госпожа Макферсън или с някое момиче от машинописното бюро.
— Щом вие работите, значи и аз съм там. Нямам нужда от почивен ден. Ще спя довечера. — Тя бе съвсем категорична.
— Радостите на младостта. Сигурна ли си? — Той я погледна сериозно. Тя се превръщаше в такава, каквато другите твърдяха, че е — лоялна, усърдна и приятна за компания. Доста време трябваше да мине.
Остави я пред тях на път за вкъщи и й поръча да не бърза, а ако промени решението си, да не се притеснява. Ала тя отиде на работа преди него. Бе напечатала всички бележки от самолета и необходимите справки за срещата му в десет часа бяха на бюрото му, както и няколко досиета, които знаеше, че ще му потрябват. Кафето му бе приготвено точно както го обичаше.
— О-о! — Той й се усмихна. — С какво заслужих всичко това?
— Вие ме понасяхте през последните три месеца. Държах се много лошо, за което съжалявам. — В
