свещеническа яка. — Можете ли да ме закарате до болницата?
— Разбира се, отче. — Отец Тим припряно обясни на сестра Юджин къде отива и с бърза крачка се отправи към патрулната кола заедно с полицая. След четири минути бяха в „Белвю“. Грейс все още беше в спешното отделение, а целият екип лекари и сестри се суетеше край нея. Ала засега нямаше окуражителни резултати. Животът едва мъждукаше в нея.
— Как е тя? — попита отец Тим сестрата в приемната.
— В критично състояние. Това е всичко, което знам. После тя го погледна, в края на краищата той бе свещеник, а Грейс вероятно нямаше да оживее. Така й бе казал един от интернистите. Имаше толкова вътрешни наранявания, че положението й бе почти безнадеждно. — Искате ли да я видите? — Той кимна, чувстваше се отговорен за случилото се. Сам Джоунс бе проследил Грейс и почти я бе убил.
Отец Том последва сестрата в отделението и бе шокиран от видяното. Сестрите се въртяха около нея заедно с двама интернисти и главният лекар. Беше почти гола, увита в чаршафи, цялото й тяло бе почерняло от синините и отоците. Лицето й приличаше на тъмнолилав патладжан. Беше покрита с торбички с лед, цялата бинтована, навсякъде около нея бяха разпръснати монитори, скенери, системи и инструменти. По-лоша гледка не бе виждал и след като главният лекар го подкани, той й даде последно причастие. Изобщо не знаеше към коя религия принадлежи, ала това нямаше значение. Беше дете на Господ и Той единствен знаеше колко много Му е дала. Отец Тим се разплака, докато стоеше в ъгъла и се молеше за нея. Минаха часове, преди да спрат да обработват израненото й тяло и да му разрешат да я види. Главата й бе цялата бинтована, имаше шевове по лицето и шията й. С ножа Сам бе наранил врата й, а лицето й бе размазал с юмруци. Едната й ръка бе счупена, също и пет ребра. Щяха да я оперират веднага щом се стабилизираше малко. От скенера разбраха, че далакът й е разкъсан, бъбреците й бяха пострадали и имаше счупен таз.
— Има ли нещо, което да не е съсипал? — попита печално отец Тим.
— Не много. — Лекарят бе свикнал, но този път дори на него му се видя лошо. Едва бе оцеляла. — Виж, краката й изглеждат добре — засмя се лекарят и свещеникът също направи усилие да се усмихне.
Операцията започна в шест часа и свърши едва по обед. Вече бе дошла и сестра Юджин и двамата с отец Тим седяха мълчаливо и се молеха за нея, когато при тях дойде главният лекар.
— Вие ли сте близките й? — попита той, объркан от свещеническата яка. Отначало помисли, че това е свещеникът на болницата, но сега разбра, че той е тук специално заради Грейс, както и жената с него.
— Да, аз съм — отвърна отец Тим без колебание. — Как е тя?
— Преживя операцията. Извадихме й далака, оправихме бъбреците й и сложихме пирон на тазовата кост. Това момиче е късметлия, защото успяхме да направим всичко това наведнъж. А пластичният хирург поработи върху лицето й и се кълне, че нищо няма да й личи. Голямата въпросителна сега е нараняването на главата. Всичко изглежда наред на енцефалограмата, ала човек никога не знае. Понякога се случва всичко да изглежда наред, а болният никога повече да не се събуди и да остане в кома. Все още не знаем нищо. Ще научим повече през следващите няколко дни, отче, съжалявам. — Той го докосна по ръката и кимна на младата монахиня, преди да се оттегли да почива. Момичето беше тежък случай, но поне беше оцеляла и не бяха я изпуснали. В някои мигове бе само на една крачка от смъртта. Но Грейс бе извадила късмет.
Преди лекарят да си тръгне, отец Тим му благодари и го попита кога могат да я видят, а той им отговори, че щом излезе от реанимацията след няколко часа, ще я качат горе в интензивното. Двамата със сестра Юджин отидоха в закусвалнята да хапнат нещо, тя каза на отец Тим, че трябва да се прибере вкъщи да си почине, ала той не искаше да си тръгне.
— Мислех си, че може би трябва да се обадим в работата й. Никой, освен нас не знае какво й се е случило. Сигурно се чудят защо ли не е отишла.
Наистина бе точно така. Чарлс Макензи накара една от секретарките да я потърси вкъщи и тя й звъни пет-шест пъти, но никой не отговаряше. Нищо чудно още да не бе завършила романтично преживяване от почивните дни, но той продължаваше да твърди, че тя не е такава. Нямаше представа на кой друг да се обади, възможно бе да се е подхлъзнала и да е ударила главата си във ваната. Дори мислеше да намери старшият полицейски офицер в районния участък, ала реши да изчака да мине обяд. Когато се върна след почивката, съобщиха му, че го търси отец Тимъти Финеган и секретарката, която прие обаждането, каза, че е за Грейс.
— Свържете ме — каза той и вдигна телефона с внезапно обзело го неприятно чувство.
— Ало?
— Господин Макензи?
— Да, отче, какво мога да направя за вас?
— Опасявам се, нищо. Става дума за Грейс.
Чарлс почувства, че кръвта му се смразява. Нямаше нужда от повече думи, за да разбере, че й се е случило нещо ужасно.
— Тя добре ли е?
Настъпи безкрайна тишина.
— Страхувам се, че не. Миналата нощ е преживяла ужасно произшествие. Била е нападната и пребита, след като си е тръгнала от приюта „Сейнт Андрю“, където работи доброволно. Било е късно и… още не знаем подробностите, но се страхуваме, че може да е бил побеснелият съпруг на една от нашите пациентки. В събота той е убил жена си и децата си. Не сме сигурни, че той е нападнал Грейс. Ала който и да е бил, е нанесъл побоя, с цел да я убие.
— Къде е тя? — Ръката на Чарлс трепереше, когато вземаше химикалката и бележника си.
— В „Белвю“. Тъкмо излезе от операция.
— Доколко е зле? — Толкова бе несправедливо това да се случи на младо, енергично и красиво същество като нея.
— Доста зле. Загуби далака си, макар лекарят да казва, че може да живее без него. Увредени са бъбреците, счупени са тазът й и няколко ребра. Лицето й е лошо засегнато, наранил е и гърлото й, макар и повърхностно. Най-лошото е, че има травма на главата. Сега това е най-голямата грижа. Казват, че трябва да се изчака, за да се види какви ще са последиците. Съжалявам, че се обаждам с толкова лоши новини. Просто реших, че трябва да знаете. — А после, без сам да разбира защо реши да му каже друго, чувстваше, че Чарлс трябва да го научи: — Тя мисли много за вас, господин Макензи. Смята, че сте изключителен човек.
— Аз също много мисля за нея. Има ли нещо, което можем да направим за нея на този етап?
— Да се молим.
— Ще се моля, отче, ще се моля. И благодаря ви. Обадете ми се щом има някаква промяна, нали?
— Разбира се.
В момента, в който затвори, Чарлс Макензи се обади на шефа на „Белвю“, неврохирург, когото познаваше добре и го помоли веднага да провери какво става с Грейс. Шефът на болницата обеща да я сложи в отделна стая и да се погрижи тя да има лични медицински сестри. Ала първо щеше да остане в интензивното, където бяха специалистите по травмите.
Чарлс не можеше да повярва на ушите си, когато се обади в болницата. Спомни си, че я предупреждаваше колко е опасен кварталът и че трябва да взима таксита. А сега ето какво се бе случило. До края на следобеда беше не на себе си, в пет часа се обади и попита няма ли някакво подобрение. Тя вече беше в интензивното, ала нямаше новини. Положението й продължаваше да е критично. В шест часа той все още беше във фирмата, когато го потърси приятелят му, неврохирургът.
— Не можеш да си представиш какво й е причинил онзи тип, Чарлс. Това е нечовешко.
— Ще се оправи ли? — попита го тъжно Чарлс.
Мисълта подобно нещо да сполети нея или който и да било друг му беше ненавистна. С изненада установи колко много я е заобичал. Тя бе много млада, можеше да му е дъщеря, даде си сметка той, чувстваше се странно.
— Може и да се оправи — отговори лекарят. — Засега е трудно да се каже. Другите наранявания ще минат, но проблемът е главата. Възможно е дори да няма последици, но има и лош вариант. Всичко зависи от това дали ще дойде на себе си през следващите няколко дни. Не се нуждае от мозъчна операция, за щастие, ала известно време ще има оток. Трябва да сме търпеливи. Приятелка ли ти е?
