— Секретарката ми.
— Какъв срам. Тя е направо дете, както видях от картона й. И май няма семейство, нали?
— Не знам точно. Не говори за това. Никога не е споделяла с мен. — Замисли се каква ли е ситуацията при нея. Никога не говореше за личния си живот и за семейството. Не знаеше почти нищо за нея.
— Разговарях с монахинята, която седи при нея. Свещеникът, който е бил преди това, очевидно си е отишъл да си почива. Сестрата твърди, че тя си няма никой на света. Това е доста трудно за младо момиче като нея. Според сестрата тя е много красива, макар че сега това е трудно да се каже. Пластичният хирург обаче я е оперирал и тя ще се оправи. Само главата ни тревожи.
Когато затвори, на Чарлс му прилоша. Беше твърде много, за да го понесе. И как така тя нямала семейство? Как е възможно да е сама на двайсет и една години. За него това бе неразбираемо. С нея имаше само свещеник и монахиня. Трудно бе за вярване, че си няма никого, но вероятно беше точно така.
Той остана на бюрото още един час, опитваше се да работи, ала не стигаше доникъде, накрая не издържа.
В седем часа взе такси за „Белвю“ и отиде право в интензивното. Сестра Юджин също вече си бе тръгнала, макар че от „Сейнт Андрю“ се обаждаха периодично да чуят новините, а отец Тим бе обещал да се върне през нощта, когато нещата в приюта малко се успокоят. С нея бяха останали само сестри и от сутринта до момента нищо не бе се променило.
Чарлс отиде и поседя малко до нея, не можеше да повярва, че тя може да изглежда така. Щеше да е напълно неузнаваема, ако не бяха дългите й тънки пръсти. Той подържа ръката й в своята и нежно я погали.
— Здравей, Грейс, дойдох да те видя. — Той говореше тихо, за да не безпокои никого, ала искаше да й каже нещо, макар шансът тя да го чуе да бе незначителен, въпреки че в нейното състояние не изглеждаше да е възможно. — Ще се оправиш, ще видиш… и не забравяй за вечерята в „21“. Ако побързаш и се оправиш, аз лично ще те заведа… знаеш ли, ще е прекрасно, ако отвориш очи заради нас… така не е толкова вълнуващо… отвори очи… точно така, Грейс… отвори очи… — Той продължи да нарежда успокояващо и тъкмо мислеше да си тръгне, когато ресниците й потрепнаха и той даде знак на сестрите. Сърцето му се разтуптя от видяното. Оцеляването й бе от жизненоважно значение за него. Той искаше тя да живее. Едва я познаваше, ала не искаше да я загуби. — Мисля, че помръдна клепачи — обясни той.
— Вероятно е просто рефлекторно — отвърна сестрата със съчувствена усмивка. Ала после отново ресниците й потрепнаха и сестрата стана, за да я наблюдава.
— Раздвижи очи, Грейс — тихо продължи той. — Хайде, знам, че можеш. Можеш. — И тя успя. За кратко ги отвори, простена и пак ги затвори. Искаше му се да изкрещи от вълнение. — Какво означава това? — попита той сестрата.
— Че започва да идва на себе си. — Тя му се усмихна. — Ще извикам лекаря.
— Това бе страхотно, Грейс — похвали я той, галеше пръстите й отново, пламенно желаеше тя да оживее, само, за да докаже, че може и за да не даде живота си на един престъпник, който не го заслужаваше. — Хайде, Грейс… не можеш само да лежиш и да спиш… имаме работа… какво стана с писмото, което ми обеща… — Говореше каквото му дойде на ум, а после едва не се разрева, когато тя се намръщи, отвори отново очи и се вгледа безизразно в него.
— … Какво… писмо?… — успя да изрече тя през посинените си подпухнали устни, после отново затвори очи и Чарлс не се сдържа и се разплака. Сълзите се търкаляха по бузите му, а той не откъсваше поглед от нея. Тя го бе чула. Когато лекарят дойде, Чарлс му обясни какво е станало. Направиха й още една енцефалограма, мозъчните й вълни бяха нормални, реакциите й бавно се възвръщаха. Тя извъртя глава, когато те се опитаха да насочат светлина в очите й, стенеше и плачеше, когато я докосваха. Цялата бе една голяма болка, но според лекарите това бе много добър признак. Докато се оправи щеше да премине през много трудни състояния.
В полунощ Чарлс все още бе там, нямаше сили да я остави. Сега изглежда вече бе ясно, че мозъкът й не е увреден. Щяха да правят още тестове и трябваше да са сигурни, че няма друга скрита травма, ала изглежда щеше да се възстанови и да се оправи.
Дойде и отец Тим, той също беше в интензивното, когато лекарят съобщи на Чарлс, че прогнозата е доста добра. А после двамата мъже излязоха в коридора да поговорят, докато една от сестрите обслужи Грейс и й бие болкоуспокояваща инжекция. Тя страдаше много от синините и операцията, от травмите по главата и лицето.
— Боже мой, тя ще се оправи — рече отец Тим с радостен и развълнуван вид. Беше се молил за нея цял ден и бе отслужил две литургии. А всички монахини се молиха цяла нощ. — Какво чудесно момиче е тя. — Същата вечер по-рано бяха заловили Сам Джоунс и му предявиха обвинения за убийство на жена му и децата му и за опит за убийство на Грейс Адамс. Той призна, че я е нападнал, защото била първата, която видял да излиза от „Сейнт Андрю“ и решил, че оттам започват всичките му неприятности. — Не знаете колко много прави за нас. Тя е светица — говореше отец Тим на Чарлс в коридора.
— Защо ли го прави? — Чарлс го погледна озадачен, двамата седнаха да изпият по едно кафе. Изведнъж се почувстваха като братя и двамата изпитваха облекчение, че Грейс ще се оправи.
— Мисля, че има много неща за Грейс, които не знаем — тихо отвърна отец Тим. — Не смятам, че животът на малтретираните жени и деца е нещо ново за нея. Струва ми се, че тя е момиче, което е страдало много и е оцеляло, а сега иска да помогне на другите да се справят. От нея би станала превъзходна монахиня — усмихна се той, а Чарлс размаха пръст срещу лицето му.
— Да не сте посмял! Тя трябва да се омъжи и да има деца.
— Не съм сигурен, че ще го направи — изказа честно мнението си отец Тим. — Не мисля, че тя иска точно това, ако трябва да сме искрени. Някои от тях се изцеляват, като нея, ала много деца страдат, като онези, за които разбираме, че няма да могат да преминат границата към живота, където ще са пълноценни хора. Струва ми се, че би било чудо, ако стигнат толкова далеч като Грейс и са в състояние да дават толкова много на другите. Може би да се иска повече от това е прекалено.
— Ако е в състояние да дава на много хора, защо да не може да го дава на съпруга си?
— Много по-трудно е. — Отец Тим се усмихна философски, а после реши да му признае нещо. Така можеше да му даде представа за реалното положение. — Тя ужасно се страхуваше да замине за Калифорния с вас. И ще ви е вечно благодарна, че не я обидихте, нито се възползвахте от нея.
— „Да се възползвам“, какво искате да кажете?
— Струва ми се, че тя е страдала силно. Много мъже правят отвратителни неща. Ставаме свидетели на какво ли не всеки ден. Мисля, че тя е очаквала да постъпите зле към нея.
Чарлс Макензи се почувства неудобно от самата мисъл за това и беше ужасен, че е възможно да си е мислила подобно нещо за него, а дори и за друг човек.
— Сигурно за това е била толкова разстроена, когато за пръв път дойде в кабинета ми. Просто не ми е вярвала.
— Вероятно. Не се доверява кой знае колко на никого. И не мисля, че това ще се преодолее. Ала поне не е било плод на лично отношение. Това е различно. Получава се, когато някой, когото истински обичаш, те нарани дотам, че съсипе душата ти… като майка детето си или мъж жена си.
Той бе мъдър човек и Чарлс го слушаше с интерес, чудеше се до каква степен казаното важи за Грейс. Изглежда свещеникът също не знаеше какво точно й се е случило, а Чарлс си мислеше дали той може да греши за нея. Ала изглежда познаваше Грейс по-добре от Чарлс. Онова, което чу за нея, разкъса сърцето му. Не знаеше какви точно ужасни неща й се бяха случили, за да увредят толкова много жената у нея. Той дори не би могъл да си представи какво е имало зад сдържаната й външност и добре отмерените маниери.
— Знаете ли изобщо нещо за родителите й? — Чарлс вече изпитваше любопитство.
— Тя никога не говори за тях. Знам само, че са мъртви. Изобщо няма семейство. Не мисля обаче, че това я притеснява. Тук е дошла от Чикаго. Никога не говори за роднини или приятели. Струва ми се, че е много самотно момиче, но тя приема самотата си. Интересува се единствено от работата си при вас и от „Сейнт Андрю“. Работи в приюта по двайсет и четири-пет до трийсет часа седмично.
— Тогава не й остава време за нищо друго, освен за сън. Защото за мен работи по четирийсет и пет — петдесет часа.
— Ето това е, господин Макензи.
