Чарлс би дал всичко на света, за да може да поговори сега с нея, да й задава въпроси за живота й, да я попита защо всъщност работи в „Сейнт Андрю“. Внезапно тя престана да бъде момичето, с което работеше всеки ден, беше му много по-интересна, искаше да я попита хиляди неща.
После сестрата отново ги пусна при Грейс. Отец Тим остана по-настрана, за да даде възможност на Чарлс да поговори с нея за обикновени неща. Той почувства, че интересът на шефа й е по-голям от обичайния, или, отколкото Грейс предполагаше.
Когато Чарлс приседна до леглото й, тя пак не бе със съвсем ясно съзнание, инжекцията я бе замаяла, ала поне не я болеше толкова много.
— Благодаря ви… че дойдохте… — Опита да се усмихне, но устните й все още бяха много подути.
— Съжалявам, че това ти се случи, Грейс. — Трябваше да разговаря с нея за работата й в „Сейнт Андрю“, ала по-късно и ако тя искаше да го чуе. — Хванаха мръсника, който ти причини това.
— Той беше… ядосан… заради жена си… Исела. — Щеше да запомни това име завинаги.
— Надявам се да го обесят — гневно отбеляза Чарлс, а тя отвори очи и отново го погледна. Този път успя леко да се усмихне, но изглеждаше зашеметена. — Защо не поспиш… ще дойда пак утре.
Тя кимна. Отец Тим прекара също няколко минути с нея, а после двамата мъже я оставиха да си почива. Чарлс го закара с такси до приюта, след това се запъти към дома си с обещанието да поддържа връзка с младия свещеник. Хареса го. Обеща му също да посети приюта. Щеше да отиде и защото искаше да разбере повече неща за Грейс и това бе един от начините да го направи.
Чарлс отиде отново да посети Грейс и през следващите три дни, отмени обедите си, за да е при нея, дори отказа среща със своя приятел продуцента, не искаше да оставя Грейс сама. Когато я преместиха в отделна стая, Чарлс доведе в болницата и Уини. Щом зърна Грейс, тя се разплака, стискаше ръцете й и я целуна по малката част от лицето й, където нямаше бинтове, нито синини. Тя изглеждаше малко по-добре. Голяма част от отоците бяха спаднали, но всичко я болеше и тя разбра, че почти не може да се движи заради ребрата, главата и таза. Бъбреците й се възстановяваха добре, а лекарят каза, че организмът й ще се справя и без далака, ала тя се чувстваше много зле, всеки сантиметър от тялото я болеше, сякаш бе раздробено на части.
В събота, близо седмица след инцидента, сестрата, която Чарлс настоя да наеме, я вдигна от леглото и я накара да отиде до банята. Болеше я много силно и почти припадна, ала отпразнува победата си с чаша плодов сок, когато се върна в леглото. Беше бяла като платно, но се усмихваше, когато Чарлс влезе с огромен букет пролетни цветя. Всеки ден й носеше цветя, списания и сладкиши, също книги. Искаше да я ободри и не знаеше точно какво да направи.
— Защо сте тук? — Тя се притесни като го видя и лицето й придоби най-сетне цвят, защото се изчерви. — Днес е събота, нямате ли си по-добро занимание? — смъмри го тя.
Постепенно вече започваше да се държи както преди. Започваше също да прилича на себе си. Лицето й бе в цветовете на дъгата — синьо, зелено и лилаво, ала отоците почти бяха спаднали, а шевовете заздравяваха толкова добре, че направо ставаха незабележими. След разговора с отец Тим какво може да я е довело в „Сейнт Андрю“, Чарлс си задаваше въпроси единствено за състоянието на духа й. Ала беше твърде рано да я пита за това.
— Не е ли редно да сте заминали през почивните дни? — Тя си спомни, че му бе уреждала да отиде на регатата на Лонг Айланд. Беше му резервирала малка къща в Куог, а щом бе останал в Ню Йорк, значи плановете се бяха провалили.
— Отказах се. — Той бе прям, внимателно оглеждаше лицето й. — Изглеждаш доста добре. — Усмихна се и й подаде списанията, които й бе донесъл. През седмицата й бе изпращал дреболийки, халат, пантофи, специална възглавница за врата й, одеколон. Това я притесняваше, но трябваше да признае, че й беше приятно. Спомена на Уини по телефона и възрастната жена взе доволно да кудкудяка като стара кокошка. Грейс й се присмя и й каза, че се държи възмутително, защото я занимава само мисълта за любовна връзка.
— Разбира се, че е така — призна гордо Уини. Обеща да отиде на посещение при Грейс в неделя.
— Искам да се прибера вкъщи — каза Грейс на Чарлс, изглеждаше мрачна.
— Не мисля, че това е на дневен ред поне за известно време — рече Чарлс с усмивка. Предния ден бяха казали, че престоят й ще продължи общо три седмици, което изобщо не допадна на Грейс, това означаваше също, че и на рождения си ден щеше да е в болницата.
— Искам да се върна на работа. — Бяха я предупредили, че още месец-два ще е на патерици, но тя все едно искаше да се върне на работа щом излезе от болницата. Нямаше какво друго да прави. Искаше също да посещава „Сейнт Андрю“ веднага щом й позволяха.
— Не бъди припряна, Грейс. Защо не си вземеш малко отпуска, когато излезеш и не се позабавляваш някъде?
Ала тя само се изсмя на идеята.
— Къде? На Ривиерата?
Не разполагаше с толкова време да отиде задълго, където и да е. Може би само прекарване на почивните дни в Атлантик Сити. Не очакваше ваканция. Не бе работила във фирмата достатъчно дълго, за да поиска една седмица отпуск. Знаеше, че преди да може да излезе две седмици, трябва да е работила година. И без това, както й бе казал той, фирмата трябваше да плати всичко онова, което застраховката й не покриваше. Трите седмици в „Белвю“ и медицинските манипулации щяха да струват близо петдесет хиляди долара.
— Разбира се, защо да не отидеш на Ривиерата? Можеш да си наемеш яхта — пошегува се с нея Чарлс. — Позабавлявай се малко за промяна. — Тя се разсмя и двамата седнаха да поговорят малко. Беше учудена колко приятен е разговорът с него, а той сякаш нямаше желание да ходи никъде другаде. Все още беше там, когато нейната сестра отиде да обядва и дори й помогна да стигне накуцвайки до стола, стиснала го здраво под ръка, внимателно нагласи възглавница зад гърба си, когато седна победоносно, но все още бледа и изтощена.
— Защо никога не сте имал деца? — попита тя изведнъж, когато се настаниха и започнаха да бъбрят, а той се смути и й сипа чаша джинджифилово пиво. От него щеше да стане страхотен баща, помисли си тя, но не му го каза.
— Жена ми мразеше децата — усмихна се Чарлс. — Тя самата искаше да е детето. Актрисите са такива. А аз се предадох — обясни й той малко притеснено.
— Съжалявате ли? Че нямате деца, искам да кажа? — Това го накара да се почувства много стар, все едно, че сега бе твърде късно и той се засмя, след като за миг се замисли сериозно.
— Понякога. След като Мишел ме напусна, все си мислех, че ще се оженя отново и ще имам деца. Но изглежда няма да стане. Струва ми се, че вече ми е твърде удобно така, за да правя такава радикална стъпка отново.
През последните две години той не си правеше вече труда да си търси сериозна партньорка. Чувстваше се добре с мимолетните си връзки, със свободата и независимостта си. Изкушаваше да продължи така цял живот. Ала въпросът, който тя му зададе, му откри нова възможност.
— А ти? Защо не искаш съпруг и деца? — Вече знаеше за нея много повече, но въпросът му я изненада. За Грейс той бе зададен без основание.
— Какво ви кара да мислите така? — Тя отвърна поглед от него с неудобство, уплашена от въпроса му. Ала когато го погледна отново в очите, прочете в тях, че може да му вярва. — Откъде знаете, че мисля точно така?
— Момиче на твоята възраст не прекарва цялото си време като доброволка и с шейсетгодишни стари моми като Уини, освен ако не отхвърля мисълта за съпруг. Сигурно съм прав? — попита я той и я гледаше многозначително с усмивка.
— Прав сте.
— Защо?
Тя замълча задълго, преди да заговори. Не искаше да го лъже, но и нямаше намерение да му каже истината.
— Това е дълга история.
— Има ли нещо общо с родителите ти? — Очите му проникваха в нейните, но бяха много мили. Той вече бе доказал, че може да му се вярва и че се грижи за нейното добро.
